вторник, 29 декември 2009 г.

История от чекмеджето

Имаше едно време един дървен чук за пържоли. Той наистина обичаше да чука пържоли, обожаваше да стоварва твърдата си сила върху меките им розови тела. Знаеше, че и на пържолите им харесва-естествено, той беше най-добрият. Когато вечер се прибираше в своето чекмедже, дори не поглеждаше останалите, лягаше си встрани от всички, с чувство на превъзходство и изпълнен дълг. Преди време черпакът се опита да се сприятели с него, но чукът директно го отряза-какво знаеш ти, кротко чакаш да стане готова супата и тогава на готово подлагаш шепата си! А аз се трудя, без мен пържолите ще бъдат жилави и безвкусни! Цедката пък се пробва да го съблазни-канеше го да излязат, хвърляше му влажни погледи...Чукът се правеше, че не я забелязва, но накрая му писна и просто и каза, виж какво, ти изобщо не си ми в категорията, ти си...обслужващ персонал!

Един ден в кухненския шкаф настъпи оживление. Всички говореха за новата отварачка за консерви-гладка, лъскава и стегната, тя си лежеше кротко точно до чука и не обръщаше внимание на интереса към себе си. Лъжиците и вилиците веднага я припознаха като своя братовчедка, заради лъскавата й метална дреха. Цедката се опита да се сприятели с нея, за да предотврати евентуално съперничество по отношение на чука. Рендето подкара на право: Ей, маце, много си отворена!, и само се засмя на дебелашката си шега. Единствено чука не обръщаше внимание на съседката си. Какво толкова се е надула, мислеше си той, все едно е голяма работа! Бройкаджийка! Само търси да се доказва! Но не е познала, аз съм шампионът тук и тя съвсем скоро ще го разбере!

И наистина, на другия ден имаше голяма вечеря с много гости- чукът оправи набързо цели 20 пържоли и се прибра в шкафа с чувство на изпълнен дълг и в прекрасно настроение. Опъна се с удоволствие в леглото си и затвори очи. И тогава чу въздишката. Съвсем лека, но отекна в съзнанието му,сякаш някой го викаше. Затаи дъх и отново я чу, този път по дълбока и леко треперлива.

-Не ти ли се струва, че е безсмислено?

Отварачката лежеше с гръб към чука, но определено говореше на него. Той се изненада не толкова, че го заговори, колкото от мекотата и тъгата в гласа й.

-Кое?-попита чука, макар да не беше сигурен, че се очаква да попита нещо.

-Това, което правим. Ти чукаш пържоли, аз отварям консерви, и двамата сме страхотни, най-добрите....Но не ти ли липсва нещо? Не си ли самотен? Да, пържолите хранят гордостта ти, но храни ли се душата ти?

-Ако говориш за религия...-започна делово чука.

-Говоря за любов.

-А.....-той не можа да каже нищо повече. Какво знае за любовта един чук за пържоли?! Или пък една отварачка за консерви?!

-Искам нещо повече от това, искам да изляза от това чекмедже, да видя света, да намеря някой, с когото да се чувствам ...истинска.

-Проблем с марката ли имаш? Та ти си от най-скъпия магазин!-възкликна чукът. Само това оставаше, мислеше си той, да се конкурирам с някакво менте!

Отварачката само се усмихна и отново въздъхна.

На сутринта чукът вече беше забравил среднощния разговор. Днес нямаше работа и цял ден се излежаваше, слушаше бръщолевенето на приборите наоколо, чу как рендето се оплаква, че зъбите му са се изтрили и най-вероятно скоро ще го изхвърлят, тирбушонът мърмореше, че го боли глава, защото снощи отворил 9 бутилки вино. Само отварачката мълчаливо влизаше и излизаше от чекмеджето, без да погледне никого, дори и чука. Той се чувстваше пренебрегнат и объркан, не беше свикнал с подобна липса на внимание. Какво искаше да каже тя с това “самотен” и “нещо повече”? Та той беше от дърво, по дяволите! Дървото няма чувства! Да де, ама и стоманата няма, а отварачката явно страдаше. Значи не беше от материала. Явно е менте, успокояваше се чука, и се чудеше как да разобличи фалшивата й самоличност пред останалите.

Един ден забеляза, че лъскавата дреха на отварачката е започнала да потъмнява. Знаех си, тържествуваше чукът! Любов, самота, глупости! Никой не ръждясва заради душата си, всичко идва от лошия материал. Ето го стария нож, отдавна е толкова тъп, че никога не излизаше от чекмеджето. Не го изхвърляха само защото беше стара семейна реликва, навремето, още когато семейството беше голямо и богато, стария баща режеше коледното прасенце с него и ножът стоеше от дясната му страна, като почетен гост на трапезата. Сега само си лежеше, не говореше с никого, защото беше прекалено горд с миналото си и прекалено подтиснат от настоящето си. Но една нощ...чукът се събуди по никое време и чу тих шепот.

-Толкова си красива-казваше ножът.

-Не, виж, вече не съм нито толкова лъскава, нито толкова силна, въздъхна отварачката.

-Красива си, виж колко нежна е сянката ти, колко е топъл гласът ти, а въздишките ти са като бели облачета над спокойно море....Когато съм до теб се чувствам отново млад и силен...Чувствам се....жив.

-Но ти си силен, виж колко е красива дръжката ти, а острието ти само ако се наточи, ще стане като ново!

-Знаеш ли, мечтая си да излезем оттук, да видим истинско небе, и морето...Навремето живеех край морето, сега искам да го видя с теб.

-Това е невъзможно, ние сме просто кухненски прибори. Не ни е писано да излезем от това чкмедже, най-много да ни изхвърлят в болкука.

-Не ни е писано и да мечтаем, нали? Но ние го правим! И да имаме чувства, а аз те обичам...Когато съм с теб не се чувствам от желязо и дърво, чувствам се ...топъл.

-И аз не се чувствам от стомана, а виж-даже не съм неръждаема!

Чукът почти не дишаше, не искаше да пропусне и дума. Отварачката и стария нож! Да не повярваш! Какво е намерила у този непотребен тъп нож! А и той, с неговия благороден род, да се влюби в една проста отварачка, която дори не е неръждаема! Чукът се чувстваше почти обиден от падението на ножа и лошия избор на отварачката. Всъщност, по-добре, че между тях не стана нищо-щеше да го е срам от другите, че се е захванал с някой от простолюдието. Чукът прекара неспокойна нощ. Заспа едва призори и сънува морето. Чудно, никога не беше виждал море, откъде знаеше как изглежда. Но беше сигурен, че е то-дори усети мириса му и почувства, че е мокро.

Когато се събуди, установи че отварачката и ножа липсват. Е, това беше, каза си чукът. Изхвърлиха ги. За миг му стана малко тъжно, помисли си, че всички това ги чака. После чувството му за ред надделя и се почувства успокоен. В неговото чекмеджето нямаха място непотребни вещи. Днес му предстоеше тежък ден-кръщаваха най-малкото внуче и щеше да има голямо угощение.

Когато се прибра вечерта, доволен и приятно уморен от работата, всички говореха само за отварачката и ножа-никой не предполагал, че между тях има нещо, да не повярва човек, тази малка кокетка и този стар горделивец, и сега какво...

-Любовта им ще процъфти на сметището, каза пренебрежително чука, с надеждата да сложи край на разговора.

-Нищо подобно, обади се цедката, старата майка ги взе със себе си в къщата край морето. Вчера я чух да казва, че се уморила от всичко и е решила е да прекара остатъка от живота си в родния си дом. Имам нужда да виждам морето, когато се събуждам сутрин, рече госпожата. Чудя се, какво ли е морето?

Чукът мълчеше. На морето...отварачката и ножа мечтаеха да видят морето. Той им се беше присмял, а сега те заспиваха под звуците на вълните. Стегнатото й тяло сигурно светеше нежно на лунната светлина, а ножа сигурно го бяха наточили и острието му проблясваше до нея, тънко и дръзко, като лунна пътека в тъмното море.

Share

сряда, 23 декември 2009 г.

Големият още е тук!

Генерално никак не си падам по Коледата и изобщо не вярвам, че стават чудеса. Ето и днес, от сутринта бродя по улиците на минусови температури, затрупана с празнично-организационни задължения. Бръснещ поглед върху новините показва, че денят е обикновен: някакви се опитали да взривят джипа на Делян Пеевски, ама той всъщност не бил негов и изобщо не се знае да е бил заплашван. Че кой ще го заплашва? На мама момчето просто е без конкуренция. Както и да е. САПАРД приключила с 500 милиона лева неусвоени средства. Е да, ама колко пък бяха усвоени за грозни хотели и все от правилните хора-питайте Доган за инструмента за разпределянето на порциите. Сериалът „Наглите” вече е на трета серия, но спрях да го следя, откакто на полицай му откраднаха коледната елха. Явно наглостта се предава заедно с острите респираторни заболявания, характерни за сезона. Бареков пък е открил топлата вода на интернета и гърми, че започва нова ера в журналистиката. А култовата „Барекада” вече ще се гледа не само в българските села, които имат 2 ефирни програми, а и по целия свят, благодарение на чудото на НТР. И на това място, тъкмо да хлопна браузъра, виждам светлината в тунела, извора на надеждата, коледното чудо: Михаел Шумахер ще се завърне във Формула 1 с отбора на "Мерцедес " през 2010 г. Този път официално и последно. Няма новина от последните месеци, която да е предизвикала повече искрена радост и трепетно очакване у мен. Защото след последния бозав и непретенциозен сезон във Формулата, какво друго й трябва освен комбинацията Шумахер-Браун-„Мерцедес”, за да стане отново истинска?! И как да не се зарадваш, на фона на родната криминално-дебелашка картинка, че един от малкото Големи в съвременния свят отново излиза на сцената. Защото те са все по-малко и на повечето им идва време наистина да се оттеглят. На кого ни оставяте, иде ми да викна? Кой ще ни служи за пример, кой ще ни вдъхновява, кой ще ни вдъхва надежда, че хората могат да бъдат толкова добри в това, което правят, че светът да изглежда по-добро място за обитаване. Колкото повече са Делянчовците и Барековците у нас, толкова повече имам нужда от такива като Шумахер, Големите, неповторимите в своята си област. Дори и да не сте фенове на германеца, на „Мерцедес” или на „Ферари”, предполагам, че ще ме разберете. Всеки от вас си има своите Големи Хора, на които вярва и които го мотивират да е все по-добър в това, което прави. Така че това е добрата новина: Шумахер се завръща в „Мерцедес” с обещанието за най-добрия пилот, автомобил и тим на пистата. И като имам предвид „новата ера”, обещана ни от Бареков , скоро няма да има нищо за гледане в родните медии. Така че, сядайте да гледаме Формулата!

Снимка: http://www.sportal.bg


Share

понеделник, 21 декември 2009 г.

Всички на пързалката!

Докато неуверено балансирах по заледените софийски тротоари, все ми се струваше, че нещо ми липсва. Гледах една банда високи дългокоси момчета, които вместо да продават компютри, бяха излезли прред магазина си, въоръжени с лопати и кротко чукаха по леда. Не става така момчета, викам си. Първо, лопатата не се държи като мишката на компютъра и второ, тоя лед е дебел колкото на пързалката на "Ариана". Пред съседния магазин за козметика две блондинки с дълги червени нокти и високи токчета нервно (и внимателно) потропваха по леда, пушейки по цигара в студа. И гледаха скептично услията на съседите си, без изобщо да планират да се пробват с подобна дейност. Макар че, както знаете, почистването на тротоарите трябва да е дело на живеещите в сградите и ползвателите на магазини и офиси. Защото ако някой невнимателен гражданин се подхлъзне и, недай Боже, се потроши, може да ги съди. А кого да осъдят нещастните хора, които след двата почивни и снеговалежни дни са заварили бетонирания лед пред вратите си? След като общината любезно остави снега да се отъпче и заледи като за световно по кънки, вместо овреме да го опесъчи и почисти, докато беше прясно навалял. И къде точно са минавали прословутите 130 снегорина, с които се похвали градската управа, след като централните булеварди са море от киша, размекната от колите, а по по-малките улици има заледени коловози, високи цяла петя? И докато балансирам по леда и си мисля тези неща, се сещам какво ми лисва. Пълчищата хора с метли и ярки жилетки, които пролетта ликвидираха за нула време „кризата с боклука”. Къде са сега тези самоотвержени бойци с мръсотията, да хванат по една лопата и да почистят и леда?! И каква беше ползата от премахването на монополиста „Новера”, който беше наследен от ен на брой почистващи фирми и сега никой не знае кой къде чисти, колко трябва да чисти и трябва ли да чисти изобщо. И след като в договора на почистващите фирми влиза само машинно почистване на голмите улици, с каква хигиенна дейност се занимава живата сила до пукването на пролетта, когато пак ще яхне метлите? И защо се смеехме на Емел Етем, като казваше, че проблемът не е, че не са почистени пътищата, а в хората, които не си седят вкъщи. Ами и сега е така. Стойте си вкъщи, гледайте новините и вярвайте, че 130 снегорина са излъскали софийските улици. Какво повече ви трябва?

Снимка: http://i.actualno.com


Share

събота, 19 декември 2009 г.

Купи ми, мамо... "батълстрайкърс"

Когато бях малка, мечтаех за кукла със златна рокля. След дълго чакане и взиране в пустите витрини на късния социализъм на една Нова година получих кутия, по-висока от мен, а вътре беше най-красивата кукла с най-невероятната истинска златна рокля. Кръстих я Златина и направо я обожавах. Години по-късно разбрах, че тъй като никъде нямало кукла със златна рокля, баба ми купила обикновена кукла и златиста коприна, а нейна приятелка ушила "златната рокля".

Мога само да мечтая да доставя подобна радост на децата си. Защото те са истински деца на своето време -"консумират" премного вещи, премного телевизия, премного внимание и са презадоволени. На тях просто не им остава време да помечтаят за каквото и да било, защото вече са го получили по един или друг начин. И не могат да му се нарадват, защото вече имат ново желание, вдъхновено предимно от телевизионните реклами. Ако питате детето си какво ще изпее на Дядо Коледа, най-вероятно ще чуете песничката за "акащото бебе" или за механичния папагал, който е досущ като истински и бил най-голямата радост за децата.

Нямам представа как Дядо Коледа се оправя с писмата, защото те са напълно неразбираеми и пълни с понятия като "батълстрайкърс", "трансформърс" и "дракони-батълморф". И докато с момчешките артикули проблемът е да се ориентираш какво точно представляват, с момичешките лично аз имам сериозен естетически проблем. Първо, всичко е розово. Ама онова брутално розово, което чак смъди на очите със своята натрапчивост. Второ, куклите са предимно два вида - бебета (които, както стана дума вече, ядат, пишкат и каквото там следва, за да е по-натуралистично) и Барбита с всичките им китайски пластмасови модификации. Платинените блондинки в пайети са досущ като излезли от "Син сити" или друг подобен храм на чалгата, с фрапантни тоалети и силен грим. Ако това не е достатъчно възмутително според вас, магазините предлагат и огромни сетове с детски гримове, червила, брокати и бижута, способни да превърнат невинната ви щерка в завършена поп-фолкзвезда.

Разбирам, че въображението на художниците аниматори не знае граници, но не искам да обяснявам на 5-годишната си дъщеря защо не може да е с червена коса, защо не може да има ботуши до над коленете и защо не е задължително да си с розови дрехи, за да си жена. Разбирам индустрията за детски дрехи и играчки, която зарибява клетите деца и техните жертви родителите с безчет детски анимационни сериали, но не може ли да пощадят поне потника и гащите от нашествието на Джак Спароу ("Карибски пирати") или Спайдърмен.

Предколедна обиколка в моловете за детски играчки ме карат да се чувствам жертва на световната антиродителска конспирация, в сравнение с която свинският грип е като обикновен пърхот. И изобщо не става дума за финансовото мародерство и свръхконсумацията, които по един или друг начин са ограничими. Става дума за тоталното промиване на детските мозъци и налагането на стереотипи, с които не можеш да се пребориш просто пробутвайки "Червената шапчица". Кой днес, по дяволите, носи такава демодирана шапка, която дори не е розова, а вълкът нито прилича на пират-призрак, нито е екипиран с пълно бойно снаряжение?! И в цялата приказка няма нито една ругатня - за разлика от популярната съвременна анимация.

Тръгнах от коледните подаръци и стигнах до възпитанието. Ще ме разберете, ако застанете пред щандовете в магазините за детски играчки, въоръжени с писмата на децата си до Дядо Коледа. Или ако погледате половин час телевизия с децата си. Или ако постоите 15 минути в училищния двор. И точно като мен ще си кажете: Мили Дядо Коледа, моля те, донеси на децата ми вълшебните приказки, които ни правеха толкова щастливи! Донеси им истински принцеси, с красиви рокли и истински рицари в сребърни доспехи! Донеси им умението да се радват на нещо не защото са го мернали по телевизията, а защото са го видели в мечтите си! Донеси им детство, Дядо Коледа, от което не бързат да си тръгнат.

И последно, Дядо Коледа, благодаря ти за моята кукла Златина, най-хубавия подарък, който съм получавала!

Текстът е публикуван във в."Сега", 19.12.2009г.

Share

вторник, 15 декември 2009 г.

Референдумът като пушилка

Доживяхме! Властта пита народа-демокрация в действие! Не че и Аристотел не е бил скептичен към способността на народа да управлява в своя полза, но когато компетентността на управляващите не достига, трябва да се компенсира с други форми. Аристотел, обаче, и цяла плеяда политически мислители след него твърдят, че народът трябва да участва в управлението като определя „дневния ред”, въпросите, които са важни за общото благо. Ето това е генерално сбърканото в България. Властта и сателитите й определят за какво ще си говорят днес хората на опашката за хляб или в обедната почивка в стола. Властта определя кое е важно и кое не, а народът само кима с глава и цъка, че пак не е разбрал за какво всъщност иде реч. Направи ли ви впечатление, че нито веднъж до тук не стана дума за общество? И как да стане, след като, за да бъде народът общество, трябва когато каже нещо, властта да го чуе. Колкото и да е слаб и неуверен гласа му, колкото и рядко да се обажда-ако бъде чуто, все повече ще заприличва на общество. Но не би. В момент когато може би не Обществото, но една сериозна общност от хора е сериозно притеснена от реалната възможност на властта да се сдобие със законови средства за следене и контрол, изведнъж властта се изтъпанва и обявява, че ще прави референдум за новините на турски по БНТ. И ...всички зяпват. Това ли е най-големия дерт на България в момента? Това ли е, от което зависи правото на хората на труд, на свобода на мисълта и словото, на личен живот? Наистина ли ГЕРБ и Атака мислят, че българите много, ама много се вълнуват от новините на турски език и ги приемат като нарушение на правата си? Точно каквото е съкращението на работниците от един завод, ударен от кризата? Или правото на МВР да знае къде си с точност до 30 метра, благодарение на мобилния ти телефон? Или масираните атаки на престъпността в последните дни по банки, офиси и пътища? Защо, след като е дошъл моментът за първия национален референдум у нас, не бяхме питани за промените в Закона за електронните съобщения? Защо не бяхме питани за промените в изборните закони? Защо не бяхме питани с колко пари да участваме във фонда срещу промените в климата-сигурно щяхме да съберем повече от срамните 20 хиляди евро, обещани от премиера. Колкото и да съм скептична по отношение на управленския капацитет на властта, изобщо не вярвам в сериозните им намерения. Това е класическа машина за мъгла в действие. Винаги когато властта не харесва потенциалната първа новина в емисиите и по страниците на вестниците, произвежда друга-с машината за мъгла. И ефектът е поразяващ-който не ще да е в мъглата, просто слага противогаз и се скрива. А останалите-те са важните, те се надишват и после отиват да гласуват. Отговорът е да. Някой знае ли какъв беше въпросът?

Share

Голямата работа


Ние, българите сме по големите работи. Идеите ни мащабни, приказките ни-на едро, а по дребните неща хич ни няма. Това може да се види както във всеки закон или важно държавническо решение, така и по улиците. И за да не говоря и аз ан гро, ето ви една малка историйка. В София, знаете, се строи метро. Икопните работи стигнаха до Лозенец. За целта кварталът прилича на строителна площадка, всичко е в кал до шия, автомобилният достъп е почти отрязан, единственият трамвай е с променен маршрут, а автобусът който го дублира е малък, рядък и естествено, нечовешки пълен. Да е за ден- два, ще го преглътнеш. Ама е за година напред, че и повече.

И ето я поуката. Голямата идея-метрото, е чудесна. Но по пътя към нея има дребни неща като осигуряването на алтернативен транспорт, на байпаси за колите, асфалтиране на ужасяващо надупчените вътрешно квартални улици, за да поемат трафика. Но ние сме над тия неща. Важни са големите приказки. Не е ли същата работа с енергийните проекти, които са подписани без да е ясно точно каква е ползата и вредата от тях, защото няма никакви ясни детайли? Същата работа е с изборните правила, защото, видите ли, членовете на секционните комисии не били обучени как точно да прилагат закона или да реагират на казуси, неописани в него. Така е и с реформата в БАН, за която всички са наясно, че трябва да се случи, но никой досега не е казал и дума как точно ще стане това и как ще се свърже с целия процес на промяна във висшето образование и науката, както и с приоритетите на страната в приложната наука и потребностите на бизнеса. Същото е и със Закона за електронните съобщения, който мащабно обяснява нуждата от следенето в интернет и засичането на разговорите с мобилните телефони, но не е така прецизен в детайлите как се гарантира, че се събира наистина само необходимата информация, само за действителни разследвания, само от овластени за това хора. Както става ясно от последния пример, понякога пропуските може би са умишлени. Така се създават законовите луфтове, през които някои, а у нас повечето хора, успяват да промушат интересите си, бизнесите си, самоличността си...Но в голяма част от случаите пропуските отразяват от една страна, липсата на компетентност, а от друга, тази толкова характерна за българските власти на всички нива липса на отношение към дребните, обикновени неща, които обаче са ежедневно препятствие пред всеки един гражданин. И които го карат да отговаря Андрешковски- реципрочно: Щом рейса е претъпкан или чакам 30 минути, няма да дупча билет. Или: щом улиците са на дупки, няма да плащам пътен данък.

Наскоро бях в Лондон. Много неща видях, но едно ме впечатли. Там както знаете, пушунето във всички сгради е забранено. В първия си ден по обяд излязох за цигара в близката градинка. За свое изумление, колкото и да търсих, не открих нито кошче за боклук, нито пепелник. Видях, че останалите хора оставят картонените си чаши по пейките, а цигарите хвърлят на земята. Искрено се възмутих. Няколко часа по-късно, обаче, в края на работния ден, в същата градинка нямаше нито един фас или чашка. Макар че за целия си престой не видях нито една лелка с метла из Лондон. Дребна работа, нали? Като английската ливада, която се коси 300 години, за да стане както трябва. Въпрос на отношение.

Снимка: http://media.snimka.bg

Share

понеделник, 14 декември 2009 г.

Визия за порциите: по А. Доган

Когато говори Доган, всички слушат. И търсят знаци. Така беше в последните 20 години, така беше и в последните два дни.

Прегледът на медийното отразяване на речта на лидера на ДПС пред Националната конференция показа, че всички журналисти до един са откроили едно послание на Доган: нуждата от промени в ДПС, за да бъдат разчистени "задръстените канали за възприемане на живия живот". Защото в партията се е оформил "политически синдром за увличане по инвестиционни проекти". А "инвестиционните политики на интереса започнаха да асимилират политическите и гражданските ценности". Интересен обрат в позицията на човек, който само преди половин година, в разгара на предизборната кампания призна, че той разпределя порциите в държавата (виж видеото). Доган стигна до там, да благодари на Всевишния, че ДПС е в опозиция, за да се пречисти. И навръх преизбирането си със 100 процента от гласовете, отново обяви, че ще се оттегли от лидерския пост. За да не бъде повече политически гръмоотвод.

Журналистите отбелязват също, че Доган не е споменал нито веднъж в над едночасовата си реч Бойко Борисов. За сметка на това е определил като глупост президетската мантра за България-енергиен диспечер на Югоизточна Европа. Червената лампичка веднага светва-Доган бие по Първанов? В един от анализите (познайте кой?!) това е дебело подчертано: Пък за президентските избори след 2 г. Борисов, ако правилно разбере посланието, ще може да разчита на реален партньор, без който нито един президент не е влизал на “Дондуков” 2. Вместо да разчита например на Костов и Сидеров, с техните все по-виртуални избиратели.”(В. „Труд”)

Знаете ли как ми звучи на мен всичко това: като деликатна подготовка на общественото съзнание, че Доган отново се връща във властта, привидно оттегляйки се. Защото, нали помните изказването му в Кочан: властта не е в това да имаш министри или да те дават по телевизията. Властта е в порциите, които разпределяш. И които получаваш. Докато по един или друг начин държиш ножа и вилицата, ти си в играта. А на сцената говориш по хамлетовски визионерски-реминисцентно и оставяш зрителите да тълкуват пророческите ти слова, които дълго ще отекват по страниците. И винаги с усещането за дежа вю.

За цитатите благодаря на колегата от в.”Дневник” Юлиана Колева

Share

четвъртък, 10 декември 2009 г.

Не гледай партиите, виж им симпатизантите

Алексей Петров се обяви за симпатизант на РЗС. Нещо като Джепето, който станал симпатизант на Пинокио. И Христо Ковачки, който бил симпатизант на „Лидер”. За симпатизант под прикритие на тази формация се смяташе и президентът Георги Първанов. Негов симпатизант пък е Людмил Стойков, срещу когото тече мъчително дело за пране на пари. Подсъдим по делото заедно със Стойков е Марио Николов, симпатизант и дарител на БСП, черпил с гъши дроб бившия премиер и лидер на левицата Сергей Станишев. Алексей Петров, за да се върнем към началото, доскоро симпатизираше на ДАНС, а после и на премиера Бойко Борисов, в качеството си на лоялен гражданин, въпреки слуховете за не до там добрите им лични отношения. И също така на Съюза за стопанска инициатива на гражданите, чийто председател е. А заместникът му Теодор Дечев се яви като независим кандидат-кмет на София в качеството си на блогър. Надявам се Алексей Петров не симпатизира и на други блогъри. И не знам дали все още симпатизира на Братя Галеви, на които уреди среща с Румен Петков, та му излезе оперативният прякор „Запалката”. Алексей Петров симпатизира и на науката, защото е доктор по икономика и ако приемат новия закон за академичното разивите, тутакси ще стане професор. И всичко това от едната симпатия!

Снимка: dir.bg


Share

понеделник, 7 декември 2009 г.

Яне Янев пише писмо до Дядо Коледа

Мили Дядо Коледа, отдавна не съм ти писал, защото и като малък не ти вярвах много. Ама този път не мога да остана безразличен. Още когато донесе на Гошко пожарната, дето си я бях поръчал, си помислих, че си корумпиран. Щото на Гошко баща му беше митничар и ти даваше контрабандно червено „Боро”. А сега вече знам, че работиш за Доган, нищо че в неговата вяра няма Коледа. Кой друг би ти платил в навечерието на Коледа да ми вземеш парламентарната група! И знам точно как се е случило. Първо си пратил Снежанка да омагьоса Тагарински, после си го причакал на служебния вход на Народното с шейната, метнал си го отзад и айде на Северния полюс. Аз като му казах на Цецо да го обяви за планетарно издирване, той се смее..А сега..иди че търси северното сияние! Знам, че и с Бойко си говорил. Щото днес като му казах, че или ми връща групата или минавам в контраатака, той ми вика:Е какво да направя, да извадя един Тагарински от ръкава ли? Ми той само Първанов така ги вади от ръкавите, ще взема при него да ида. И без това както е тръгнало, ще си остана без парламентарна субсидия тая Коледа. Продажно копеле си, Дядо Коледа, хем ти обещах да те туря на всичките 450 билборда, дето ми останаха от кампанията. Ама ти с победителите вървиш, при това двойна игра играеш-въртиш барбекюто с Доган и играеш шах с Бойко. Ама няма да оставя тая работа така. Едно врабче от двора на ДАНС ми каза, че Снежанка се сдобила с карибски тен. А джуджетата написали доклад, в който те кръстили Брадата и разкриват как подменяш „Лего”-то с китайски строители, дето не прилепват така добре. И както казах и на Бойко, ако не ми върнеш парламентарната група, минавам в контраатака! Ще те омаскаря навръх Коледа, така да знаеш. На всички деца ще кажа, че Дядо Коледа е крадец! И Гошко, дето сега е строителен бизнесмен, ще разбере, че пожарната му е от „Корекома”-а за 20 долара. Пада му се. А на Тагарински кажи, каквото е взел, да го върне, че имам да пазарувам. Щото Първанов бърка в ръкавите, ама да не е Василиса Прекрасна?! Айде и до скоро, ако не се видим, гледай ме по телевизията.


Снимка: http://razkritia.com

Share

петък, 27 ноември 2009 г.

Последните минути на Re:tv

Тази вечер приключи проектът Re:tv. За мен лично той приключи толкова внезапно, колкото и започна. Преди две години по същото време, когато напуснах БНТ съвсем ненадейно и по съвест, Асен Григоров ми каза: Не приемай други предложения, изчакай, ще направим нещо страхотно. Аз реших да повярвам, че на този свят има и каузи. Чаках два месеца без да знам изобщо какъв е проектът, как се казва, кой стои зад него. За първи път видях бъдещата Re:tv като почти срутен пети етаж на Парк-хотел „Москва“. Бяхме трима души с една печка. После стените бяха боядисани, започнаха да идват бъдещите колеги, идеите -да се материализират като концепции и часовници. Неусетно дойде 7 май 2008 година, когато съобщих първата си новина по Re:tv: „Руските войски разпръснаха с ракети облаците над Кремъл, за да не развали дъждът иногурацията на Дмитрий Медведев като президент на Русия.“ И така до днес, когато съобщавам последната: Re:tv спира излъчване. Не защото ние не можем или не искаме да продължим да работим, а защото явно обстоятелствата в България са такива. Няма идеали, а интереси, няма каузи, а корупция, няма красота, а Красьовци. Сигурно можехме да направим и повече, сигурно сме бъркали, сигурно не винаги сме били на нивото, което ни се е искало. Но по дяволите, винаги сме били честни, аз винаги съм била честна и когато съм казвала нещо от екрана, съм го правила искрено и убедено. И съм вярвала, че е възможно, макар да сме малки, да сме различни, да сме неконкурентни на звездните рейтинги на „брадърите“ и „денсовете“, вярвах че е възможно да накараме хората да ни чуят. Да помислят, да разберат. И все още вярвам. И вярвам също, че докато има още такива, които продължават да вярват и да опитват, Те няма да имат власт на нас! Тези, които си мислят, че всичко се купува и продава. Няма да се предам без бой, честно! Надявам се и всички колеги, които все още отстояват професионалните и гражданските си принципи. Ако се видим пак, значи сме победили!
Share

сряда, 25 ноември 2009 г.

Спи, моя палава сестричке...

Спи, моя палава сестричке,
спят зайчета, щурци и птички.
След малко тихо през комина
ще дойде Новата година.
И кой каквото си сънува
наяве тя ще му дарува:
на катеричката – бадеми,
на Зайо – моркови големи,
на тебе – кукла за другарче,
на мене шарено букварче.
Спи, някой идва през комина.
Дали е Новата година?

Стихотворението се казва „Срещу Нова Година” и е на Леда Милева. И е един от-най-хубавите ми детски спомени. И до днес стиховете, които съм запомнила за първата си нова година в детската градина, сиреч на 3 години, изникват в главата ми винаги, когато децата ми пишат писма на Дядо Коледа или си разопаковат подаръците. Нищо, че ги получават на Коледа, а не както аз-на Нова година. Времената се менят, празниците също, дори и в празнуването модата е изместила традицията. Но има неща, които не се променят. Като истински хубавите стихове, написани по детски за големи. Разбрах го, когато сутринта дъщеря ми застана мирно в кухнята и каза на един дъх същото това стихотворение. И аз, детето на социализма, се разплаках, че едно дете на несвършващия преход, казва същите думи, със същото вълнение, със същия разтреперан глас, както аз, когато бях на три години. Благодаря на децата си, че носят светлината, която търся.

Снимка: www.chudesa.net

Share

понеделник, 23 ноември 2009 г.

Внимавай, идва Бойко Борисов!

Внимавай как се държиш, че ще дойде Бойко Борисов!-казва гневна майка на детето си на детската площадка. Изненадана съм, навремето ме плашеха с Торбалан, например. И не съм изненадана, защото тонът е зададен от самия Бойко Борисов. Първо, той е навсякъде, по всякакви теми, вездесъщ и всесилен. Това е отдавна и нарочно граден медиен образ, който се базира на фундаменталната инфантилна нужда от строгия баща-закрилник, ментор и коректив. И очевидно работи, ако съдим по изборните резултати и по изобилния фолклор а ла Чък Норис. Отгоре на всичко, този спонтанно-непринуден тон към „народа“ се мултиплицира сред цялото правителство и ражда една фамилиарност, различна от откритост и прозрачност, неуместна за отношенията между управляващите и управляваните. Защото априори гражданите очакват от министрите си компетентност, деловитост, интелигентност, т.е. едно по-високо ниво от опашката пред зарзаватчийницата. Да познаеш тънката червена линия между уместното и неуместното е истинско предизвикателство. Точно както и да знаеш колко трябва да са високи токчетата на една дама-политик, в зависимост от работния й график. И когато с присъщата си небрежност премиер и вицепремиер наричат кмета на столицата „Данчето“, когаго финансовият министър си позволи да каже (и направи!) всичко, което му мине през ума, без оглед на поста и положението си, когато демонстрацията на „близост“ с електората вече граничи с една нехигиенична интимност....Тогава знакът се обръща и добрата медийна стратегия почва да върти лоши шеги. Това, което е работило преди 2 години, вече не работи. Ако срещу суховатия, леко префърцунен и словоблудстващ Станишев, Борисов само печелеше с простия, на моменти простоват език и хлапашко поведение, сега вече е време да порасне. Защото той задава тона. И ако премиерът си подсвирква „...води ме в някоя квартална кръчма“, ще го последват всички. Ако провокативността е подходяща в предизборна кампания, в продължителен период тя уморява публиката и изхабява актьорите. Вярвам, че за политиците трябва да се съди по делата, а не по приказките. За целта обаче приказките трябва да бъдат по-малко и по -тихи. За да може и правителството да чува не само собствения си глас, а и гласа на гражданите.

Снимка: http://www.slava.bg
Share

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Държавата на "Красьовците"

Лобисти с ланци бродят из България. Звънят по телефоните, пращат СМС-и, въртят постове срещу пари. Един Красьо, горкия, излезе, че всички за него говорят. При това му викат Черничкия, по разказите на член на Висшия съдебен съвет, а Красьо, поне на снимките на яхтата с гаджето си Магда, никак не е черен. Много си е бял даже. Ланци сигурно има, то и разни съдии, генерали, ректори, рефери и те имат и пръстени, и сигурно и ланци, ама какво-не можеш да кажеш, че са лоши заради това. Може би нямат вкус, но за това все още не вкарват в затвора. Иначе, да му мисли Маргарита Попова! Но! Да не се отплесвам. Седмици наред, ние, журналистите, публикуваме едни списъци с едни хора, подадени от прокуратурата-магистрати, говорили с Красьо. Излязоха и неколко политици, за цвят. Питам се обаче, ще разберем ли някога ВСИЧКИ хора, с които този предприемчив българин е говорил. И обратното, кои са ВСИЧКИ „Красьовци”, които т.нар. елит на държавата е използвал, за да не си цапа ръцете. И както се питам, така си отговарям, че никога няма да разберем как така един човечец от Плевен, бил той и гадже на фолкзвезда, се е изхранвал, при това твърде добре, от съобщаването на копрометиращи съобщения. Като например: Вземи ....хиляди и пусни този проект. И последващото: Проектът е уреден. Или: Спри това дело. Или каквото и да е. Като се замисли човек, на тоя пазар има хляб за доста народ. Това си е една добра пазарна ниша за „посредници”, които според филма „Синьо лято”, са лайно. Но според съвременната ни действителност, са очевидно доста търсени и полезни хора. И да ви кажа, не ми е болката, че Красьо или събеседниците му няма да отидат в затвора. Болката ми е, че заради работодателите на „Красьовците”, на всички отговорни позиции в държавата застават безлични, безотговорни, некомпетентни, но политически удобни хора. И това е така вече десетилетия. А може би и преди това, но Красьо е имал кон, не мобилен телефон. Затова кадърните хора бягат от тая държава. Затова честните хора отиват мнооого далеч. Затова хората с поне капка себеуважение винаги ще са шерпи на някой, който може и да е некомпетентен, но пък е толкова удобен, защото е послушен! Така е в държавата на Красьовците. И това не е въпрос на партия, на правителство или обществен строй. А въпрос на мислене. Което, за съжаление, е процес, който еволюцията не е отредило поравно всекиму, колкото и да им се ще на социалистите. А и да дясномислещите го е дал по законите на конкуренцията. Ако някой „Красьо” още не ви е потърсил, вие сте достойни хора. Е, да може би имате проблем да си платите парното. Но все още не сте загубени. След 20 години на „промени”, време е да се преброим. Винаги има избор, дори и когато Красьо звъни два пъти.

Share

сряда, 11 ноември 2009 г.

За няколко часа (милиона) повече

ГЕРБ ще подкрепи искането на ДСБ и „Атака” за отстраняването от длъжност на президента Георги Първанов, съобщи вечерта на 10 ноември от чужбина премиерът Бойко Борисов. Аргументът:„След като нашите партньори в парламента са го направили, след като президентът се изложи по този начин – ако не ги подкрепим, това означава какво? В случая ще ги подкрепим, понеже те искат. Иначе аз не бих предизвикал такава криза, но те са ми по-важни вече от президента Първанов“ (по агенция „Фокус“).
Само часове по-късно, по обяд на 11 ноември, Борисов казва: „Очаквам разум от всички – да върнем назад емоциите, обидите. Във времето на финансова криза събарянето на президентската институция, събаряне на правителството, нови избори, ще ни извадят от правия път.“ (http://www.retv.bg/?video_cat_id=2 )
И само между другото: „Станала е грешка“- така финансовият министър Симеон Дянков обясни орязването на помощите за майките студентки и за отглеждането на близнаци. „Грешката“ беше съобщена, аргументирана и защитена в понеделник от министерството на труда и социалната политика. Обществената реакция обаче беше мигновена и гневна. Очевидно в резултат на това в сряда, три дни по-късно, отново имаме промяна на правителствената позиция, маскирана като грешка.
Share

неделя, 8 ноември 2009 г.

Черната дупка на "Промяната"

Защо 20 години след падането на социализма българите не са щастливи. Добър въпрос, казах на симпатична млада девойка, родом от Порто Алегре и студенстваща в Лондон. Тя беше изчела всичко, написано напоследък за падането на Берлинската стена и смяташе, че това е най-голямата промяна на миналия век. И много искаше да знае как се чувстват хората, които са я преживели. Амии, не много как, отговорих, но тя не ме разбра.

Отне ми няколко часа да се опитам да й разкажа, как за българите подобни промени не са уникално събитие. Как само в рамките на 50-ина години са преживели подобно нещо два пъти. И как това се е отразило на светоусещането и самоусещането им. Като Черна дупка. В която са потънали традиците и ценностите на десетки поколения, живели стотици години. Заместени са били изкуствено и насилствено с лозунги, плакати, култове. И как сякаш тази Черна дупка е погълнала и възможността за истинска промяна след 1989 година. Защото сме заменили едни лозунги с други, едни култове с други, но вътре е останало все така празно. И за много хора единствените хубави спомени са как „навремето” са ходели всяка година на море и са може ли да имат кола и жилище. А сега децата им не могат.

Но сега сте свободни, настояваше девойката, можете да казвате това, което мислите, да бъдете несъгласни, да отстоявате правата си...Дали? Усъмних се аз. А знаем ли какво е да си свободен? Разбираме ли какво искаме, за да го отстояваме? И пред кого, след като демократично избраните ни управляващи са точно толкова отворени към обществото, колкото навремето ЦК на БКП. Дори най-новият ни премиер умишлено имитира последния комунистически лидер-„Тато”, демонстрирайки близост с „народа”. А президентът ни е авджия, по модата от зрелия соц.

Но как така, питаше бразилката, все по-объркана, нали навремето е имало тхора, които са се борили за демокрацията, за правото на избор...И сега има, отговарям, но те са много малко, защото повечето са далеч от България и са използвали правото си на избор, за да започнат живота си другаде.

И докато си говорим, се втурва задъхана колежка, журналистка от Беларус, натоварена с 10 торби, очевидно след усилен шопинг. Показвам на Далва от Бразилия торбите и казвам: Виждаш ли, тя използва всичките си 5 вечери в Лондон, за да пазарува. Защото казва, че в Беларус няма какво да си купи. Казах на Руслана (журналистката с торбите): В Беларус няма и свобода на словото, защо не се възползва да наваксаш това в Лондон? Тя не ме разбра. Ето това правят и хората в България.

Далва кимва замислено. Не знам дали ме е разбрала. Но на мен нейните въпроси със сигурност ми помогнаха да разбера по-добре собствената си история. И всички големи промени в нея, които не са се случили.

Снимка: Красимир Юскеселиев, в."Дневник"

Share

събота, 31 октомври 2009 г.

Голямата магия на малката вещица

Имало едно време една малка вещица. Но само изглеждала малка, всъщност била мнооого голяма, защото имала страхотна сила. И най-учудващото е, че силата й била добра. Тя не била от ония дребнави, злобни същества, които куцукали около котлите и бъркали миризливи отвари. Малката вещица имала силата да връща хората към самите тях. Не разбирате? Просто е. Когато ги погледнела в очите, малката вещица питала: Знаете ли какво е това, което изглежда като пуканки, но всъщност е зеле? И хората първоначално оглупявали. Защото всеки възрастен, уважаващ себе си и прочел повече книги, отколкото е разбрал, знае, че няма такова нещо. Но когато магията сработела, изведнъж хората се събуждали, детето в тях се усмихвало и отговаряло: Карфиол! И малката вещица правела така, че поне за малко хората се чувствали добри, спокойни, смислени и пълноценни. И не защото началникът им мисли така, защото заплатата им отговаря на претенциите или защото са ги давали по телевизията. А защото са си спомнили колко е хубаво да бъдеш самия себе си заради самия себе си. И тъй като малката вещица наистина имала големи сили, правела така, че хората, когато срещнели други хора, също ги питали: Знаете ли какво е това, което изглежда като пуканки, но всъщност е зеле? И магията се разпространявала сама. Амалката вещица се усмихвала, защото знаела, че дори когато порасне и може би силата й изчезне, ще я срещне някой и ще я попита: Какво е това, което изглежда като пуканки, но всъщност е зеле?
Share

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Пряпорец и АЕЦ

Подозирах, че с Президента имаме различия в ценностната скала, ама чак пък толкова...С недоумение открих, че от далечна Австралия той е коментирал с присъщия си държавнически патос....изказването на македонския премиер Никола Груевски, пак в Австралия. Пред местната македонска диаспора и няколко кенгура Груевски бил предявил териториални претенции към България?!? И тъй като сутринта не видях макенодски знамена на Народното събрание, реших, че има грешка. Според разни медии, включително македонски, точните думи на Груевски били: „Македонците в Австралия се радват на уникалната възможност да живеят заедно със своите сънародници от Егейска и Пиринска Македония, което не се случва в нашата родина,” заявил Груевски, като ги призовал да не се разделят на тази основа, тъй като „няма вардарски, егейски и пирински македонци, а само македонци”. Простете невежеството ми и очевидно пълното отсъствие на родолюбив трепет и национална чест, но аз не се почувствах заплашена от тези думи. Виж, пряка заплаха усещам от неяснотата около АЕЦ „Белене“, през която очаквам да се промушат я руските, я други, корпоративни интереси с неясен произход и цел. Лично заплашена се чувствам и от размахването на разни секретни документи по медиите, пращането им по пощите и възкресяването на ченгеджийско-параноичния дискурс а ла Студената война отпреди 30 години. Но да не би Президентът случайно да се е изказал по тези въпоси? Не. Да не би да е решил да прекрати визитата си, преди да е видял птицечовка на живо? Не. Ни дума, ни вопъл, ни стон, както се гордееха комунистическите поети. Не го разбирам това чувство на национална гордост, господин президент, честно ви казвам! То не е да махаш на южнокорейчета с български флагчета, нито да ходиш на мачове по цял свят. Нито пък да пишеш „програмни“ статии по енергийна геополитика, но когато има реален проблем и реална нужда от коректив и задаването на правилните въпроси, да браниш териториалната цялост на Родината от Австралия! И цялата журналистическа клика в президентската делегация дружно да плюнчи моливите и да внимава да не пропусне нещо. Щото току виж, ако сбъркат, македонските взели, че нахлули откъм Дунава и превзели площадката на АЕЦ „Белене“. Тогава Божидар Димитров да ни е на помощ!

Снимка: corbis.com
Share

вторник, 27 октомври 2009 г.

История с куче

Никога не съм гледала куче. Не си падам по лиги и косми, особено вкъщи. Не съм и работила на морето. Родена съм далеч от него. И летните стажове карах в разни медии, не по къмпингите. Виж, отличничка бях. Но златен медал не ми дадоха, че нямаше пари училището. Само книжка, не помня коя. Питате се защо това е важно. И аз не си давах сметка до оня ден. Но прочетох, че външната ни министърка трупала стаж като администратор по къмпингите, щото общувала с чужденци. А според премиера на Републиката всеки политик трябва да отглежда българско овчарско куче. Същият премиер, който на 15 септември обясняваше по телевизиите, че завършил училище със златен медал. И взимал само отличници за министри. Е добре, ако приемем, че си взема куче, това ще ме изстреля ли в орбитата на властта? И какъв ресор би бил подходящ? Ако приемем, че имам две деца и съм навътре с проблемите на социалните грижи, здравеопазването и образованието, директно съм готова за тия ведомства. И без това сега Фандъкова освобождава креслото. Тъкмо като стана министър ще имам време, докато измислям реформите в образованието, да уча със сина ми, че училището на нас, родителите, чака да научим децата си на нещо. А за здравеопазването колко знам...Личния си лекар ползвам само за документи, домашната ми аптека е по-добре заредена от кварталната и давам безплатни консултации на по-неопитни майки, на които не им се чака с часове при джипито. И в социалната сфера съм силна-знам какво е да не можеш да получиш детски, защото не можеш да си вземеш една седмица отпуск за да се разправяш със социалните. Или да ходиш на интервю, което да провери годността ти за майка, нищо, че обикновено разводът поставя под съмнение годността да се изживяваш като съпруга, не и отношението към децата. Знам и какво е да запишеш детето си в детска градина или в първи клас, особено ако имаш някакви специални предпочитания за учебното заведение. Получи се доста спретнато си ви, нали?! Питам се само какво значение има, ако вместо да решавам проблемите в съответните области, се упражнявам в пустословие на тема колко лоши са били тия преди мен и си губя времето в медийни изяви. А пък и не си падам по четенето на съмнително секретни и секретно съмнителни доклади. И най-вероятно в един момент просто ще си взема кучето от кабинета и ще мина от другата страна-където гражданите сами се справят с проблемите, които министрите не решават. Защото винаги имат някой микрофон пред устата и се налага да говорят умно, вместо да работят съвестно. Явно не ставам за тая работа. Пък и на много хора лука ще сгазя. А не бива, сигурно. Така че продължавам, както и досега, да си бъда правителство в сянка. Защото проблемите на гражданите са проблеми на самите граждани. Ако решат да бъда такива.


Снимка: zoosviat.com

Share

петък, 23 октомври 2009 г.

Волен Сидеров от трибуната на Народното събрание. Без думи.

video
Share

сряда, 14 октомври 2009 г.

От Кривия до "Галерия" и обратно

Какво нещо е животът! На паузата на мача България Грузия в студиото на БНТ звук може и да нямаше, но имаше надписи, та така разбрах че ниско остриганият мъж с коженото яке се казва Александър Александров-Алекс. Тъй като не се отличавам с особени познания в областта на българския футбол, но пък помня като слон, попитах знаещи: А бе, нямаше ли навремето един Сашо Александров-Кривия? Имаше, казаха, същият е! Ама сега си е дошъл от Турция и вече е Алекс. Ццццц, цъкам аз и не вервам на очите си. И после, за зла врага, разлиствам най-горещия вестник на пазара „Галерия”, дебютния брой. И що да видя: Сергей Станишев между три жени. А, викам си, нали разправяха, че точно заради публикациите, че Станишев евентуално е гей в „Уикенд” тръгнало делото „Галерия” ? И виж сега едноименният вестник как разочарова хилядите му почитатели. А то, името, било ирония, пише в програмно обръщение към читателя главната редакторка Зоя Димитрова. А, чакай бе, тя нали беше говорител на ДАНС, викам си! Неее, сега станала обективна, градивна, разследваща, критикуваща и отрезвяваща журналистка. Чух, че и колегата Дачков работел във вестника. Я да видя той какъв е станал. А, той поне си е същият-плюе Костов. Някои неща, за добро или зло, не се променят. Между другото, Дачков получил по пощата оня доклад за корумпирани министри, за който говореше Алексей Петров. (Който няма нищо общо със случката защото е само „приятел на вестника”, по Кристина Патрашкова) И не били 10 корумпираните министри, а 15. Кои са, обаче, не знаем, защото са закодирани спрякори като седемте джуджета. Разработката „Игрословица” е пратена на Костов да се поблъска той. (пак Костов!) Най-интересното е, че на страниците за садива и луковици (и такива има във вестника!) не се натъкнах на теменужката на Костов. Нито на едноименна алергия в здравните рубрики. Но пък си оплакнах очите с подробно отвътре и отвън сниманата яхта на Доган. Айде, колеги, хаирлия да е, в другия брой очаквам летящата чиния! Да си призная, рових открай до край, та чак през програмата на телевизиите, за да намеря една жълтенийка за Бойко Борисов. Не би! Ивана и Георги Гергов, синът на Георги Първанов..Станишев вече го разбрахме. Три цвята, червено, както казваше Кешловски. Не че имам нещо против Борисов и новата власт, ама само на умряло куче нож тираж не прави! Верно, че иде конгрес на Партията, ама народа иска Бойко Борисов! Тя Салич измъкна, че премиерът не носи бельо, та Патрашкова ли?! И от толкова четене, забравих откъде съм тръгнала. Ей така става в тая държава, почваш от Кривия и пак там свършваш.

Share

вторник, 6 октомври 2009 г.

Акциз "Летящо килимче"

Парите за пенсии и за здравеопазване не достигат и начин да се попълни липсата им е, да се вдигнат акцизите на цигарите и алкохола. Това проникновение принадлежи на министъра на финансите Симеон Дянков. Имам няколко уточняващи въпроса, пропити с малцово уиски и забулени в цигарен дим. Първо, господин министър, при положение, че миналата, а и предишни години, съм била съвестен данъкоплатец, какво общо имам с преждевременното приключване на парите за болници и пенсии? Освен това съм си доплащала в болниците, помагала съм на пенсионери и дори не съм гласувала за тройната коалиция, която евентуално е допринесла за положението. Второ, господин министър, да се пълни хазната за сметка на данъкоплатеца е твърде елементарно- дори и аз, без американски финансов опит, бих могла, да кажем, да намаля парите на децата си за училище и същевременно да им увелича полагания домашен труд и ще съм на далавера. Трето, господин министър, намерението да ме накарате да откажа цигарите като им увеличите цената е обречено на провал и е лицемерно. Пушачите ще гладуват, но ще пушат. Същото важи и за алкохола. И се лъжете, ако си мислите че хората ще работят повече, за да изкарат за цигари и пиене. Напротив. Ще пушат лоши цигари, ще пият домашна пърцуца и ще са все по-бедни, изпаднали, самосъжаляващи се и затъващи. А не по-здрави и работоспособни до 70-годишна възраст, както се надявате Вие. Съжалявам за бюджета Ви, г-н министър, но когато моят бюджет е на червено, не събирам такса „спомоществувателство“ от съседите в блока. А си простирам краката според чергата. Защото знам, че не е добре да ти я дръпнат тъкмо когато си я помислил за летящо килимче.
Share

Въпросът след последния въпрос

Навремето имах един учител по физика, който често казваше „Затворете учебниците и вижте втората задача след урока”. Тогава ми беше смешно. Днес, обаче, разбрах, че някак си е бил прав. В едно телевизионно студио, бутафория на парижко прадградие по време на Революцията, един политик си позволи да каже на един журналист, че на един въпрос ще му отговори след предаването. И единият журналист доволно прие. Този въпрос трябваше да ми го зададете след последния. Тази фраза на Румен Петков трябва да остане в аналите, наред с другите му „сакрални” мисли и просташки вицове. Защото това е големият въпрос: какво си говорят политиците и журналистите, когато камерите угаснат и диктофоните спрат. Какво искат едните и какво предлагат другите. И е ли този пазарлък в полза на истината, на фактите, на публиката. Или е, ти на мене, аз на тебе, зрителят доволен, рейтингът висок, политическите и ченгеджийски тезиси пуснати в обращение. А най-хубавото е, че после цялата работа ще заживее собствен живот и подобно на свинската тения ще намери гостоприемници, които ще я поддържат жива и тя ще работи за същия този тъмен и подмолен интерес, който я е „изпуснал” на бял свят. Румен Петков го разбирам, на него му трябва трибуна, че и барЕкада, където, залегнал зад чувалите с пясък, да пусне последния куршум в и без това агонизиращия Станишев. За Дончева коментара не го чухме, защото, както се разбра, това е станало извън публичността, насаме. Загасете камерите, би се провикнал днес писателят и би бил прав, защото, както са казали американците, ако нещо не е показано по телевизията, то все едно не се е случило. Да, но много неща, които не се казват по телевизията, се казват на журналистите на ухо, подхвърлят им се документи и историйки, които често дори са истински, защото папките съществуват и много хора могат да бъркат в тях, да вадят избрани листове и да ги пробутват на избрани журналисти. Или медии. И скандалите се редят, рейтингите растат, ползите и те...Най-лошото е, че ако има случаи, в които става въпрос наистина за договорки и интереси, има и много други, в които журналистите падат жертва на стремежа си да станат „водеща новина”. Пълната безкритичност е еднакво гибелна както за пишещите (говорещите), така и за четящите (слушащите). Защото резултатът е общият кюп на псевдо новините, псевдо политиката и псевдо реалността, която с общи усилия създаваме. От която и страна на камерите да се намираме. И да помним, че важното е какво става след последния въпрос.

Share

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

За сиренето на "журналистките"

Навремето, когато бях достатъчно млада , за да пиша стихове, много се дразнех от израза „млада поетеса“. После вече млада отпадна, поетесата също е със затихващи функции, но женският род на професиите винаги ме е дразнел. Обаче тази сутрин открих, че понякога е наложителен. Едно е ако кажеш „журналист“, ама „журналистка“ вече е друго. То има оня особен привкус, като „колежка“ от зрелия соц, с накъдрена коса, рокля от „Валентина“-та и лакирани нокти. Та да си „журналистка“ не е лесно, поне от моя гледна точка. Трябва ти солидно количество хъс и фльонги, с които да киприш изключително важните си теми и проблеми. Например, колко опасен е свинският грип и как да се предпазим от него. Или от какво е направено сиренето, курдисано на бюрото пред водящата в 8 и половина сутринта! Която хвърля огън и жупел срещу сирните измамници (тия със сиренето, да не се бърка със Сирищник), защото тя като правела сирене, разни там Е-та не му е слагала! Не че има нещо срамно в правенето на сирене, разбира се. Една жена може и да е журналист, и да слага сирене, и чушки да пече, и баница да върти. Лошото е, когато върти други работи. Ето днес в едно интерю четем въпрос към Надежда Михайлова в смисъл дали битката й с Желева за еврокомисарското място не е битка за сърцето на Бойко Борисов. Аз ако бях на Михайлова, щях да кажа, че сред толкова „журналистки“ няма да се вредя. И като казвам „журналистки“ да не мислите, че са само жени?! Може и да звучи така, но мъжката част е достойно представена. Заляга зад чувалите с пясък и хвърля коктели „Сидеров“ и димки „Янев“, а до него Куйович, Уйович и Муйович му сменят пълнителите на химикалката. Пишейки си мисля за думите на Костов, че България е малка страна и всички сме братовчеди. Във всякакъв смисъл е вярно това, дори и в този, че сиренето е с пари. Но пари можеш да изкараш всякак-продавайки сирене, краставици, думи...Въпросът е сиренето да е сирене, краставиците-краставици, а „журналистките“-журналисти.
Share

понеделник, 28 септември 2009 г.

Безвъпросните хора

Имало едно време една далечна страна, от обратната страна на Атлантика и от другата страна на Босфора. В страната царувал цар, който не обичал въпросите. Каквото и да го питали, той казвал, каквото си е наумил. Или обръщал гръб на питащия.

И така лека полека поданиците свикнали да не задават въпроси. Първо спрeли да питат царя. После спрeли да питат царедворците. Дори дворцовия готвач не смеел да пита какво да приготви за царската трапеза.

После хората спрели да питат съседите си как са, жените спрели да питат мъжете как е минал денят им, а мъжете спрели да питат децата били ли са послушни. И Дядо Коледа вече не питал „Деца, слушахте ли тая година?!”. Децата спрели да питат защо това, защо онова, както били правили векове преди това.

И настанало кротко мълчание, нарушавано само от гласа на царския вестоносец, който известявал за това или онова. В началото хората били доволни, после не толкова. Накрая решили, че така повече не може. Но не знаели какво да направят. Само най-старите помнели, че имало време, в което нещо можело да се направи-да се говори. Но били забравили как точно се правело това.

Ако очаквате края на историята, няма такъв. Защото всички, които не искали да си мълчат, избягали през девет царства в десето. А безвъпросните хора мълчали толкова дълго, че светът забравил за тях. Днес никой не знае има ли ги още там, от обратната страна на Атлантика и от другата страна на Босфора. А и те вероятно не знаят има ли го останалия свят. Защото не знаят как да попитат. И няма кой да им отговори.

Share

понеделник, 14 септември 2009 г.

Непосилната лекота на президенството

Вероятно не е лесно да скачаш по дънки на волейболен мач, с ясното съзнание, че утре един вестник ще публикува един доклад, писан уж от икономисти и уж без твое знание, в който ще напишат нещо странно на пръв поглед. Малоумно, каза Симеон Дянков. А дали? Нулева данъчна ставка за хората с доход до 1000 лева и 20 процента и прогресивно за тези с доход над 3000. Сиреч, богатите. Като се абстрахираме от уртикарията, попълзяла всеки икономист, прочел доклада или по-скоро версията за печат в „Труд”, остават няколко неприятни усещания дори у непрофесионалистите. Например: до скоро дори синдикатите не си позволяваха да коментират необлагаем минимум за доходите до 1000 лева, санитарният минимум беше около 300-те. 10 процента данък за доходите от 1000 до 3000 лева някак си ги легитимира, т.е. като нормална средна заплата у нас, нали е модерно да се говори за средна класа. Виж, трите хилядарки бодат очите. Това са богаташите, чорбаджиите, които по стара българска презумпция са лошите, експлоататорите, които трупат благини на чужд гръб и с чужд труд. А дали е така? Скоро в частен разговор един познат ми разказа, че заради кризата големите фирми вече били склонни да наемат висши мениджъри и за под 10 хиляди лева. Въй, престъпниците! 10 хилядарки, те сигурно и нова кола имат! Смешно ли ви е? Ама на президента не му е! Нищо, че се прави на ощипан и докладът бил писан от други хора и още преди изборите, и той видите ли нищо не знаел! И това не били негови идеи! Нищо, че най-официално ще ги представи в петък. Защото помните ли, че той беше социалният президент, а мандатът е преполовен, пък Бойко е яхнал коня и първите страници, а БСП-то линее във вътрешни ежби и няма кой да крепи имиджа на държавната глава, колкото е останал. И Първанов реши да играе ва банк. Верно, ще го намразят, ама колко са тия с 3000 заплата спрямо тия с до 1000-процентът е важен, електоратът! А той от енергийни стратегии не се вълнува. Не е лесно да си социален президент, щото некак си си длъжен да правиш нещо, или поне да говориш, за бедните. И срещу богатите. Точно както преди 9-ти и преди 10-ти. Защото за теб промяна няма. Важното е да сме равни. Някой има нова кола-да му се вдигнат данъците! Някой е учил много и работи повече- да му се вдигнат данъците! Някой е изплувал-да го дръпнем обратно в казана! Ама има пет пръста чело вместо два? Да му се свали скалпа! И само да е посмял оная му работа наистина да е 21 сантиметра- да се скъси! Не повече от 15. Всъщност, защо да се скъсява, да плаща по-висок данък, да напълни НОИ. Или пък, я да се скъси, да не подбива самочувствието на другите! Важното е да сме равни, еднакви. Защото така е лесно да си добър президент. Разликата идва просто от титлата. И все пак е тъжно, господин президент, когато за първи път от много време бием Русия на волейбол, да се чудим Вие за кого сте викали. Сигурно е трудно за един президент, от когото почти нищо не зависи, да си намира смислена работа. Но да пазиш авторитета си, своя и на институцията, е достатъчно трудно. А се оказа непосилно за това президентство.

Share

събота, 12 септември 2009 г.

Чеширският котарак броди из България

За да преминеш в паралелна реалност не е задължително да четеш Стругацки. Новините са напълно достатъчни. Ето например какво ни очаква в събота, 12 септември 2009 година.

Министърът на здравеопазването д-р Божидар Нанев организира работна среща за бъдещето на донорството и трансплантациите. Срещата е не къде да е, а в Банкя. Нали помните кой е идеолога на кампанията „Стани донор, за да те клонират!”.

Самодейният театрален състав при Дома на енергетика към АЕЦ “Козлодуй” ще представи на сцената на Народния театър “Иван Вазов” най-новата си постановка “Деликатно нещо е душата” от Димитър Динев, с режисьор Бойко Илиев. Проявата е част от празничната програма, с която АЕЦ “Козлодуй”, дъщерно дружество на „Български Енергиен Холдинг” ЕАД, отбелязва своята 35-годишнина. Очаква се на премиерата да присъстват президентът Георги Първанов и руският премиер Владимир Путин, да се разберат по мъжки ревнува ли Първанов от Борисов и душевността ли е по-важна за Путин или черния колан. По непотвърдена информация пиесата е писана по секретните договори между България и Русия, които драматургът е чел на руски в Москва, защото там не са секретни.

В неделя министърът на образованието г-жа Фандъкова ще рисува графити, аа в понеделник ще пресича улиците с група първокласници, свикани 1 ден по-рано да обикалят квартала около училището заради плавното преливане на предизборната кампания за министър в такава за кмет.

Също в понеделник президент и премиер ще си мерят ПР-а, след като първо първият свика Консултативния съвет за национална сигурност с около година и нещо закъснение, а после вторият му натрие носа с презентация по темата „Магистралите по-дълги от софийското метро”.

Чудя се ако пред очите ни се случи нещо нормално, ще го забележим ли изобщо или ще го обявим за пълна лудост, защото така сме свикнали. Да живеем в Огледалния свят.

Share

сряда, 26 август 2009 г.

За сърцето и S-класата


Из стенограмата от заседанието на правителството на 19 август 2009г.
Бойко Борисов с визионерско разбиране за донорството в стил „Айзък Азимов“: първо даряваш орган, после те клонират!
БОЖИДАР НАНЕВ: ...Справките показват едни много сериозни средни цени за трансплантация в Европа – 45 хиляди евро на бъбрек, 60 хиляди евро за сърце и черен дроб, 200 хиляди евро за стволови клетки от донор.
БОЙКО БОРИСОВ: Нанев, цифрите са сериозни. Но една „С” класа струва 60 хиляди евро. Кое е по-ценно – кола за Министерски съвет или за Парламента, или сърце за някой човек?
БОЖИДАР НАНЕВ: Веднага мога да отговоря.
БОЙКО БОРИСОВ: Струват сериозни цени. Струват. Кое е по-важно? Сърцето, бъбрека, дроба. А и после на тази кола има масла, горива, допълнителни разходи. А тук минус разходи, спира хемодиализата. Започваме да пестим от това, че сме дали здраве на човека. ... В същност огромният проблем в момента на чакащите не е толкова финансовият, а липсата на донори. Вие видяхте едно семейство какво направи с нещастието си – спаси няколко други живота. И ние трябва да помогнем в тази посока, защото към момента 1.2 са донорите. ...Но това трябва да се обяснява на хората и то да се обясни - всъщност когато е в тази мозъчна смърт можеш да направиш част от теб да живее и си оставаш И ако след време се разреши клонирането, могат да го намерят този човек, да ти вземат от бъбрека и да те направят нов.
Share

вторник, 18 август 2009 г.

За Спаска Митрова или кръчмарския патриотизъм в 21 век

България на три морета или Самуил-първият македонски цар. За този трапезно-патриотичен спор се сетих, когато прочетох историята на Спаска Митрова. Млада жена, осъдена от македонски съд на 3 месеца затвор, за това че не е осигурила достъп на бившия си съпруг до детето им (според някои източници-с легло за преспиване?!). Само до тук драмата е очевидна-що за безумие да лишиш дете от майка му и да я пратиш в затвора по подобна направо абсурдна причина-ако жената е нарушила правата на бившия си съпруг има начин да бъде наказана административно и да му бъде осигурен достъп до детето. Но затвор? И детето-в социален дом? Вече звучи прекалено. И за да стане драмата типично балканска, а не прото човешка, се намесва патриотично-политическият елемент. Жената, която е с българско и македонско гражданство, твърди, че е преследвана от съда заради българското си самосъзнание, което бившият й съпруг не одобрявал и искал да възпита детето като истинска македонка. Няма как да знаем дали македонският съд наистина се е повлиял от тези обстоятелства за решението си. Но самият факт, че в 21 век спорът между българската и макеноската национална идентичност все още е актуален, е смущаващ. Навремето имах много колеги македонци в университета, с които правехме страхотни купони и винаги стигахме до спора македонски или български поет е Вапцаров. Никой не можеше да ми отговори на въпроса какво отношение има този спор към поезията му, но и за двете страни беше важно да докажат националната му принадлежност. Няма да влизам в детайлите около генезиса на идеята за македонската нация, език и държава. Каквито и да са причините за него, всичко това вече е история. Такава държава има, в нея живеят хора, които са родени и възпитани като мокедонци. Когато бях в Охрид, видях една църква, в която ренесансът започва няколко века по-рано отколкото в Европа. Не ми и хрумна въпросът македонец или българин е бил гениалният зограф. Но пък екскурзоводката с гордост ни показа Самуиловата крепост, дело на първия македонски цар Самуил. А пък някои от колегите ми –българи- пиейки червено вино край Охридското езеро, с тежки въздишки коментираха: Ех, сега това можеше да е българско! И какво, питах ги, пак щеше да е на същото място, на същото разстояние, да нямаше да се минава граница, но какво толкова-става за секунди. Е да, можеше да е малко по-застроено. Тези дребни подробности нямат отношение към историята, с която започнах. Но показват защо наистина е възможно чисто битовият съдебен казус да е повлиян от националистически страсти. Които да се окажат по-важни от законите и справедливостта. За да е реципрочна глупостта, от българска страна каузата на осъдената жена се защитава не от някоя женска неправителствена организация, например, а от ВМРО-БНД. А става дума не за това кой е македонец и кой-българин-става дума за една жена, за едно семейство, за едно дете. Това е важното. Всичко останало са нещастни опити да се покрият дупките в политическата и икономическата ни назадничавост с вехтите пробити знамена на някогашно историческо величие. Което може и да върви на маса с червено вино и македонски песни, но е нелепо като обществена и държавна позиция. И за двете страни. Все пак, 21 век е.

Share

понеделник, 17 август 2009 г.

България може? Ще видим.

Август е. Най-тегавия месец в годината. Обикновено по това време държавата е в сиеста, народът в отпуск, властимащите и те. Сега обаче е различно. Докато аз кротко се разхлаждах с обогатена мента на плажа и варих сладко от къпини в Балкана, държавата се тресе от усилен труд. Като дедите си на Хаинбоаз навремето новите управляващите с неуморим ентусиазъм и непресъхващ оптимизъм строят съвременна България. То не бяха проверки на данъчни и трудови инспектори, то не бяха реформи в митниците, проверки на агенции и проекти, даже дупката в бюджета е на път да се запълни. Бойко Борисов не успя да спре само земетресението на морето, но пък ще покрие щедро всички щети. Като гледа човек каква 99-процентова успеваемост в борбата с проблемите отбелязва новото правителство, може да си помисли няколко неща. Първо, ако е толкова лесно да се разкрият и спрат злоупотребите, какво е правило предишното правителство? Дърпало е конците? Мижало е с двете очи за по-сигурно? А ако приемем, че не всички са маскари и не е толкова просто целият държавен апарат да се разплете като чорап с едно дръпване, Бойко Борисов да не е Дъмбълдор, извинете? Представяте ли си как НАП разкрило нелегална търговия със зеленчуци на най-големите софийски тържища? Те да не са паднали вчера от Луната или никога не са яли розови домати за 5 лева килото, които по пазарите в не толкова цивилизовани краища на страната струват 80 стотинки? Винаги съм подозирала, че живеем в странна дъжава, но все така съм подозрителна когато някой успява да превърне думите в дела в ускорени срокове и за 1 месец да напарви неща, с които далеч по-бели държави са се борили с години. И медийния комфорт е разбираем, и общественото доверие, и надеждаата, че този път може и да сме случили на управлаващи. Но има само един начин да разберем дали сегашната пушилка ще се окаже оня пожар, който ще подпали чергата на много хора-когато нарушилите законите, корумпираните, политиците, свързани с организираната престъпност, злоупотребилите с еврофондовете и всички заслужили бъдат осъдени. Защото досега имаме само един факт-барбекюто и КПП-то на Ахмед Доган са незаконно построени. Така че си запазвам правото на скептицизъм, докато Доган бъде осъден за управление на летяща чиния без книжка.

Share

петък, 31 юли 2009 г.

Феите на баба Фани

Баба Фани ставаше много рано. Сутрин към 5 часа костите почваха да я въртят и не я оставяха да заспи. А и не беше от поспаливите, не я свърташе много в леглото и бързаше да стане, да посвърши това онова още преди да е изгряло слънцето. Не че имаше много за вършене-вечер преди да си легне баба Фани оставяше кухнята в образцов ред, всяка лъжичка стоеше чинно на мястото си в чекмеждето на големия дървен шкаф, всяко бурканче, надписано според съдържанието си, мируваше на полицата и чакаше утре в ранни зори да осоли манджата или да подслади сладкиша. А баба Фани правеше чудни сладкиши. Още недопила сетрушното си кафе и от кухнята вече ухаеше на топъл пандишпан. Миризмата събираше сладокусните гълъби на крушата до прозореца и те с удоволствие предвкусваха пиршество от тортени трохи следобед. Така си живееше баба Фани и само за едно съжаляваше- че няма кого да нагости с вкусотиите си освен гълъбите. Децата и внуците живееха далеч, идваха само на големи празници и винаги бързаха. Но тя продължаваше да спазва своя дългогодишен ритуал и всеки ден печеше ароматни сладкиши и топящи се курабии. Хапваше си ги сама, седнала в тихата кухня, с чаша топъл чай в късния следобед.

И така до деня, когато баба Фани се събуди, както винаги много рано сутринта, от предчувствието за нещо нередно. Влезе в кухнята и веднага разбра какво я е събудило-нищо не беше на мястото си. Големия шкаф зееше отворен, в мивката имаше неизмита чиния, а на пода бяха разпилени трохи. Иначе всичко си беше както обикновено. Баба Фани се огледа подозрително. В стаята нямаше никого. Или поне така си мислеше тя, докато не чу издайническо хлипане от ъгъла. Внимателно надзърна зад големия фикус. Посрещнаха я две големи сини очи, потънали в сълзи. Чак русите къдрици бяха мокри от сълзи, а чипото носле като че беше станало по-малко вирнато и много нещастно. Баба Фани щеше да си помисли, че в кухнята незнайно как е попаднало дете от близката детска гранина, ако детето нямаше крила. А то имаше. Две нежни прозрачни крилца висяха немощно от раменете на русокосото същество, което беше спряло да плаче и гледаше изплашено жената пред себе си.

Ангелче! Помисли си баба Фани, после се сепна, сигурно полудявам, щом виждам ангели в кухнята си в 5 сутринта.

После почти шепнешком попита: Ти какво си?

Аз съм фея...отговори треперещото гласче. Казвам се Дара.

А....откъде дойде?

От дървото.

На крушата ми има феи?, недоумяваше баба Фани.

Училище за феи, иначе живеем наоколо.

А как влезе тук?

Като големите, през прозореца.

Кои големи?

Феите от голямата група, те влизат тук всяка сутрин преди училище да закусват. Непрекъснато разправят за страхотните ти сладкиши и аз реших да опитам....Само че още не мога да летя и .....влизането беше лесно, просто скочих от клона, но не можах да изляза, защото прозорецът е много висок.....

Баба Фани мислеше. Дали е от новото лекарство за кръвно.....Или от филма дето гледа снощи преди да заспи......Усети как някой я дърпа за полата:

Ти сърдиш ли ми се?

Да се сърди....Неее, просто чак сега разбра как една стара жена успява да изяде толкова сладкиши без да й се вдигне кръвната захар, както все се чудеха съседките й.

Искаш ли още кекс?-попита баба Фани и тръгна към кутията за сладкиши.

Свърши-тихо отговори феята и наведе виновно очи. –Ще ми помогнеш ли да изляза, защото закъснявам за училище?

Какво трябва да направя?, попита баба Фани.

Просто ме качи на най-долния клон, аз ще се оправя.

Сигурно ще се справя, едва ли тежиш повече от най-малката ми внучка, каза тя и вдигна детето. Изненада се, че беше леко като перце. Е да, нали е фея! А феите са ефирни.....Въпреки че явно обичат сладките неща!

Баба Фани сложи детето на клона, а то сръчно като катеричка се изкатери нагоре. После се обърна и успокоено, се усмихна: Може ли пак да дойда?

Ела, но се обади да си правим компания, ще ми е приятно да закусваме заедно-усмихна се и баба Фани. А после русите къдрици изчезнаха сред зелената шума заедно с луничките, чипото носле и блесналите сини очи.

Баба Фани се обърна и не губи нито миг в размисли. Изми чинията в мивката, измете трохите, затвори шкафа и сложи кафето си. После забърка канелени курабии по онази нова и сложна рецепта, която си записа от телевизията. Вечерта когато си лягаше, се приспа с няколко страници от книгата за живота на Ван Гог, която стоеше на нощното й шкафче, за да не й се присънят пак небивалици за феи.

На сутринта обаче......

Когато тръгна към кухнята баба Фани спря озадачено всумрачния коридор. От кухнята се чуваха тихи гласчета, сподавен смях и съмнително мляскане. Приближи се до открехнатата врата и замръзна. Цяло ято феи седяха около кухненската маса, гощаваха се с курабии и весело бърбореха, но тихичко, за да не я събудят. А после дойде интересното: когато се нахраниха, феите изведнъж станаха сериозни и се заловиха за работа. Едно дребно момченце с розови бузи и щръкнала коса събра трохите от масата, момиченце с карирана рокличка и лачени обувки изми чинията, две русокоси близначки с общи усилия напълниха кафеварката и я сложиха на печката. Накрая Дара, която баба Фани вече познаваше, лично сложи на масата чиния с курабийки, салфетка и чаша димящо кафе. На масата имаше и няколко клончета цъфнал жългт храст, боднати в чаша за вода. Феите доволно огледаха кухнята и тихо се изнизаха през прозореца, пред който висеше въже. Бърборейки весело, децата се изкачиха по въжето и изчезнаха в клоните на крушата. След тях изчезна и въжето.

Баба Фани влезе вдървено в кухнята и седна пред закуската си. Феи може и да нямаше, но това кафе димеше, а канелените курабийки си бяха съвсем истински. Отпи от кафето и погледна през прозореца. От дървото се чу весел смях и й се стори, че няколко прозрачни крилца пробляснаха в зелените листа.

Баба Фани се усмихна, после изрече високо и ясно: Днес ще правя малинова торта.

Откъм крушата долетяха тихи одобрителни възгласи, после клоните леко се разклатиха и дървото утихна.


Share