Гласът ме сепва. Тих, едновременно подканващ и заговорнически изхабен женски глас. Не знам дали това е, което ме кара да настръхна от неприязън или фактът, че сме посред двата квадратни метра площ на кварталната бакалия. Там, между хляба и наденицата, между ракията и цигарите на бройка (защото само така могат да си ги позволят тийнейджърите и работниците от близкия строеж) някаква жена ме изненадва в гръб с въпроса „Искате ли кръстче?”, докато си купувам газирана вода.
Отговарям по-троснато отколкото е необходимо. Обръщам се, а тя вече е отворила пред лицето ми парче плат с мострите- грозни, безформени кръстове, дървени или пластмасови, вероятно, но на пръв поглед ми изглеждат като коледни сладки. От маслено тесто. Точно като онези, които майка ми винаги правеше, въпреки че ги ненавиждах, само за да има повод да ми натяква че не ги ям. Идва ми да й кажа, че не е това мястото да продава кръстове. Че изобщо как си позволява! В същото време, хрумва ми, аз изобщо не съм религиозна, какво ми пука!
Плащам газираната вода с жълти стотинки и усещам натрапчивия поглед на жената в портмонето ми. Може би ако продаде едно кръстче, точно тук и точно сега, ще може и тя да си купи нещо, помислям си. Но все още съм твърде възмутена, за да обърна внимание на тази мисъл. Освен това, да работи, ако иска хляб. Кръстчетата може и да носят утеха, но не хранят.
Може и да не съм религиозна, но имам усет за нещата. Японците казват: Кое е неподходящо? Красив лунен лъч върху покрива на бедняшка къща. Някои неща са несъвместими. Както курабиените кръстчетаа с наденицата с изтекъл срок на годност.
Въпреки това, по-късно вечерта, си спомням за жената. Дали е успяла да продаде някое кръстче, за да си купи хляб. И изобщо, заради хляба ли е- тя може би е луда, религиозна фанатичка. Утре може да причака децата ми, докато си купуват сладолед от същото магазинче и да им пробута фалшивите си кръстчета и извратената си вяра. Може би е от някаква секта и с кръстчетата просто примамва хората. Не е трудно да примамиш хората с утеха в тези гладни години. Само на метри от магазинчето младежи играят карти на пари и си продават дрога. Децата ни играят наоколо, а ние се уповаваме само на Божията милост, че няма да се включат в играта. Молим се на същите тези курабиени кръстчета.
Боже, ние сме неверници, верно е. Но истина е също, че ти си загубил вяра в нас. Може би сме виновни, но никога няма да узнаем истината, защото царството небесно не ни е писано, нито ни е интересно. Ще купим евтино и ще изядем курабиените кръстчета в чест на роджеството ти. Други ще го посрещнат гладни, но все така изоставени.
И всички заедно- невярващи.
Share
