История от чекмеджето

Имаше едно време един дървен чук за пържоли. Той наистина обичаше да чука пържоли, обожаваше да стоварва твърдата си сила върху меките им розови тела. Знаеше, че и на пържолите им харесва-естествено, той беше най-добрият. Когато вечер се прибираше в своето чекмедже, дори не поглеждаше останалите, лягаше си встрани от всички, с чувство на превъзходство и изпълнен дълг. Преди време черпакът се опита да се сприятели с него, но чукът директно го отряза-какво знаеш ти, кротко чакаш да стане готова супата и тогава на готово подлагаш шепата си! А аз се трудя, без мен пържолите ще бъдат жилави и безвкусни! Цедката пък се пробва да го съблазни-канеше го да излязат, хвърляше му влажни погледи...Чукът се правеше, че не я забелязва, но накрая му писна и просто и каза, виж какво, ти изобщо не си ми в категорията, ти си...обслужващ персонал!

Един ден в кухненския шкаф настъпи оживление. Всички говореха за новата отварачка за консерви-гладка, лъскава и стегната, тя си лежеше кротко точно до чука и не обръщаше внимание на интереса към себе си. Лъжиците и вилиците веднага я припознаха като своя братовчедка, заради лъскавата й метална дреха. Цедката се опита да се сприятели с нея, за да предотврати евентуално съперничество по отношение на чука. Рендето подкара на право: Ей, маце, много си отворена!, и само се засмя на дебелашката си шега. Единствено чука не обръщаше внимание на съседката си. Какво толкова се е надула, мислеше си той, все едно е голяма работа! Бройкаджийка! Само търси да се доказва! Но не е познала, аз съм шампионът тук и тя съвсем скоро ще го разбере!

И наистина, на другия ден имаше голяма вечеря с много гости- чукът оправи набързо цели 20 пържоли и се прибра в шкафа с чувство на изпълнен дълг и в прекрасно настроение. Опъна се с удоволствие в леглото си и затвори очи. И тогава чу въздишката. Съвсем лека, но отекна в съзнанието му,сякаш някой го викаше. Затаи дъх и отново я чу, този път по дълбока и леко треперлива.

-Не ти ли се струва, че е безсмислено?

Отварачката лежеше с гръб към чука, но определено говореше на него. Той се изненада не толкова, че го заговори, колкото от мекотата и тъгата в гласа й.

-Кое?-попита чука, макар да не беше сигурен, че се очаква да попита нещо.

-Това, което правим. Ти чукаш пържоли, аз отварям консерви, и двамата сме страхотни, най-добрите....Но не ти ли липсва нещо? Не си ли самотен? Да, пържолите хранят гордостта ти, но храни ли се душата ти?

-Ако говориш за религия...-започна делово чука.

-Говоря за любов.

-А.....-той не можа да каже нищо повече. Какво знае за любовта един чук за пържоли?! Или пък една отварачка за консерви?!

-Искам нещо повече от това, искам да изляза от това чекмедже, да видя света, да намеря някой, с когото да се чувствам ...истинска.

-Проблем с марката ли имаш? Та ти си от най-скъпия магазин!-възкликна чукът. Само това оставаше, мислеше си той, да се конкурирам с някакво менте!

Отварачката само се усмихна и отново въздъхна.

На сутринта чукът вече беше забравил среднощния разговор. Днес нямаше работа и цял ден се излежаваше, слушаше бръщолевенето на приборите наоколо, чу как рендето се оплаква, че зъбите му са се изтрили и най-вероятно скоро ще го изхвърлят, тирбушонът мърмореше, че го боли глава, защото снощи отворил 9 бутилки вино. Само отварачката мълчаливо влизаше и излизаше от чекмеджето, без да погледне никого, дори и чука. Той се чувстваше пренебрегнат и объркан, не беше свикнал с подобна липса на внимание. Какво искаше да каже тя с това “самотен” и “нещо повече”? Та той беше от дърво, по дяволите! Дървото няма чувства! Да де, ама и стоманата няма, а отварачката явно страдаше. Значи не беше от материала. Явно е менте, успокояваше се чука, и се чудеше как да разобличи фалшивата й самоличност пред останалите.

Един ден забеляза, че лъскавата дреха на отварачката е започнала да потъмнява. Знаех си, тържествуваше чукът! Любов, самота, глупости! Никой не ръждясва заради душата си, всичко идва от лошия материал. Ето го стария нож, отдавна е толкова тъп, че никога не излизаше от чекмеджето. Не го изхвърляха само защото беше стара семейна реликва, навремето, още когато семейството беше голямо и богато, стария баща режеше коледното прасенце с него и ножът стоеше от дясната му страна, като почетен гост на трапезата. Сега само си лежеше, не говореше с никого, защото беше прекалено горд с миналото си и прекалено подтиснат от настоящето си. Но една нощ...чукът се събуди по никое време и чу тих шепот.

-Толкова си красива-казваше ножът.

-Не, виж, вече не съм нито толкова лъскава, нито толкова силна, въздъхна отварачката.

-Красива си, виж колко нежна е сянката ти, колко е топъл гласът ти, а въздишките ти са като бели облачета над спокойно море....Когато съм до теб се чувствам отново млад и силен...Чувствам се....жив.

-Но ти си силен, виж колко е красива дръжката ти, а острието ти само ако се наточи, ще стане като ново!

-Знаеш ли, мечтая си да излезем оттук, да видим истинско небе, и морето...Навремето живеех край морето, сега искам да го видя с теб.

-Това е невъзможно, ние сме просто кухненски прибори. Не ни е писано да излезем от това чкмедже, най-много да ни изхвърлят в болкука.

-Не ни е писано и да мечтаем, нали? Но ние го правим! И да имаме чувства, а аз те обичам...Когато съм с теб не се чувствам от желязо и дърво, чувствам се ...топъл.

-И аз не се чувствам от стомана, а виж-даже не съм неръждаема!

Чукът почти не дишаше, не искаше да пропусне и дума. Отварачката и стария нож! Да не повярваш! Какво е намерила у този непотребен тъп нож! А и той, с неговия благороден род, да се влюби в една проста отварачка, която дори не е неръждаема! Чукът се чувстваше почти обиден от падението на ножа и лошия избор на отварачката. Всъщност, по-добре, че между тях не стана нищо-щеше да го е срам от другите, че се е захванал с някой от простолюдието. Чукът прекара неспокойна нощ. Заспа едва призори и сънува морето. Чудно, никога не беше виждал море, откъде знаеше как изглежда. Но беше сигурен, че е то-дори усети мириса му и почувства, че е мокро.

Когато се събуди, установи че отварачката и ножа липсват. Е, това беше, каза си чукът. Изхвърлиха ги. За миг му стана малко тъжно, помисли си, че всички това ги чака. После чувството му за ред надделя и се почувства успокоен. В неговото чекмеджето нямаха място непотребни вещи. Днес му предстоеше тежък ден-кръщаваха най-малкото внуче и щеше да има голямо угощение.

Когато се прибра вечерта, доволен и приятно уморен от работата, всички говореха само за отварачката и ножа-никой не предполагал, че между тях има нещо, да не повярва човек, тази малка кокетка и този стар горделивец, и сега какво...

-Любовта им ще процъфти на сметището, каза пренебрежително чука, с надеждата да сложи край на разговора.

-Нищо подобно, обади се цедката, старата майка ги взе със себе си в къщата край морето. Вчера я чух да казва, че се уморила от всичко и е решила е да прекара остатъка от живота си в родния си дом. Имам нужда да виждам морето, когато се събуждам сутрин, рече госпожата. Чудя се, какво ли е морето?

Чукът мълчеше. На морето...отварачката и ножа мечтаеха да видят морето. Той им се беше присмял, а сега те заспиваха под звуците на вълните. Стегнатото й тяло сигурно светеше нежно на лунната светлина, а ножа сигурно го бяха наточили и острието му проблясваше до нея, тънко и дръзко, като лунна пътека в тъмното море.

Share