четвъртък, 29 декември 2011 г.

Песните на семейство Колевски

Традиционно в края на годината е време за класации. Натъкнах се на една за най-слушаните песни в България през 2011. И се потресох. Не бяха чалга, но до едно –диско еднодневки. Та по този повод реших да си направя наша, семейна класация. Имаме си нещо като традиция винаги в петък, но не всеки петък, да си правим семейно парти, като всеки си пуска любимите парчета. Макар че винаги има изненади, ядката на репертоара ни е горе-долу една и съща:

15. The Lion King (soundtrack)-Hakuna Matata Песента от “Цар Лъв” ни остана любима, въпреки че Дара се отърва от обсесията да гледа филмчето нон стоп. Hakuna Matata: Its a problem free philosophy!

14. Faithless- Drifting Away Много любими са Faithless, обаче не ми дават да ги слушам, освен на слушалки. Били „тупалка”.

13. AC/DC - She's Got The Jack Това обикновено си го пускаме в малките часове, когато децата си легнат. Историята помни знаменателни изпълнения пред публика на това парче, включително на сватбата ни.

12. Eminem ft. Rihanna - Love The Way You Lie Макар да не си падаме по Риана, харесваме Еминем. Това парче наистина сериозно се беше настанило у нас.

11. Roger Waters & Eric Clapton Wish You Were Here: Винаги си пускаме точно това изпълнение (но не ми дава да го ембедна), поводът и цялата атмосфера напомнят колко добри могат да са хората.

10. Dulce Pontes - Canção do Mar Заради необяснимата ми но непреодолима любов към Португалия. Изобщо, фадото е страхотна музика, но предпочитам да си я слушам сама.

9. Bruce Springsteen - Oh Mary Don't You Weep А с тази песен открихме, че Брус само се прави на американски селяндур с тениска без ръкави.

8. Mecano- Hijo de la Luna Това си е само за мен и Дара, макар че се пее за синът на луната.

7. RUN-DMC vs. Jason Nevins - It's Like That На това парче измислихме на Алек номера за коледното тържество- танц с баскетболна топка. Нещо като преоткриване на първичния брейк с елементи на дрибъл.

6. Slash, Derek Sherinian, Billy Idol - In the Summertime! Е да обяснявам ли защо?!

5. Pink Floyd - On The Turning Away На тази песен баща и дъщеря винаги танцуват, а аз сълзливо си представям как ще танцуват на сватбата й.

4. Linkin Park – Numb Твърде успешно заразих и Алек с Linkin Park, така че когато той е ди джей, слушаме предимно и изобилно тях.

3. Rachmaninov -Piano Concerto 3 Истината е, че с Рахманинов ме обсеби филма "Блясък" (Shine, 1996). Но не мога да се излекувам.

2. Eric Clapton – Layla Това е моята песен. Която всеки път ме кара да се питам какво трябва да изпитва един човек към друг, за да създаде това.

1. Guns N` Roses - Sweet Child O`Mine Това е нещо като семеен химн, спомен от краткия ни период като гаджета (около месец) и винаги свързван с децата, без които връзката ни нямаше да е същата. Макар за Дара да е твърде метълско, а за Алек- твърде меко, ние, старите, продължаваме да пеем с цяло гърло, докато децата свирят на хилки за федербал.

Share

сряда, 28 декември 2011 г.

В памет на моята учителка

През 1989 година бях в седми клас. В гимназията учехме история и литература не от учебници, а от „помагала”, защото никой не знаеше какво е „правилно” да напише в учебниците. И докато историците спореха дали е османско „робство”, „присъствие” или „владичество”, аз се вълнувах далеч повече от литератуата. Не просто защото щях да кандидатствам с литература, а защото книгите наистина ме вълнуваха повече от всичко на света. Те бяха моя свят. Затова и никога не съм приемала литературата като учебен предмет, който трябва да се „учи”. Да се „развиват теми”, както беше модерно да се казва тогава. Вероятно щеше да ми е много трудно в училище с тези разбирания, ако не беше Светла Филипова.

Тя не беше просто учителката ми по литература. Тя беше единственият човек, който споделяше отношението ми към книгите, разбираше го и го уважаваше. Тъй като дори и в гимназията се налагаше да обяснява къде се пише запетайка или пълен член, тя съзнаваше, че аз искам повече и не мога да си губя времето заради останалите. Затова в трите години от девети до единайсти клас бях на индивидуална програма, неофициално, разбира се. Четях книги, четях литературна критика, ходех на курсове в университета, а после й разказвах и обсъждахме наученото.

Тя беше деликатен човек, който винаги внимаваше да не засегне чувствата на другите. Разбира се, малцина й се отплащаха със същото и нерядко излизаше разплакана от часовете. Но винаги ми казваше: Хубаво е, че имаш собствено мнение. Но това може да ти изиграе лоша шега на изпитите в университета. И ми пожелаваше да не ми се паднат любимите ми Яворов или Вапцаров, а нещо по-традиционно, което не харесвам и затова ще заложа на клишетата- най-сигурният начин да получа висока оценка.

Не знам защо най-ярко се е запечатала в паметта ми една случка, когато учехме „Хоро” на Антон Страшимиров. Аз започнах да чета книгата, но не можах да я прочета. Точно тогава четях френските символисти и патосът на книгата изобщо не можа да ме спечели. В часа по литература, както обикновено, се оказа, че никой в класа не е чел книгата. Светла Филипова се обърна към мен с молба да я разкажа накратко, за да може все пак да си проведе часа. Аз станах и казах, че не съм я прочела. Тя буквално онемя, защото това никога не се беше случвало. Съжалявам, казах, не ми хареса. Тя не каза нищо. Не ми написа двойка, не ми направи забележка. Разбираше, че книгите са любов от пръв поглед и няма учебна програма, която да те задължи да ги харесваш или не.

Ние бяхме деца на социализма, когато всички трябваше да се обличаме еднакво и да мислим еднакво. Светла Филипова обаче ме научи колко е ценно да си различен. Колко е трудно и същевременно, колко е хубаво да имаш собствено мнение, за което да се бориш. Понякога имах чувството, че в мен вижда момичето, което е искала да бъде, защото често казваше за себе си, че е твърде мека и отстъпчива.

Днес синът ми ме помоли да изберем заедно книгата, която да прочете. Докато му разказвах сюжетите и обсъждахме какво точно му се чете в момента, си спомних за Светла Филипова. Синът ми основателно ме упреква, че съм твърде настоятелна, когато става дума за четенето. Искам сам да избера, каза той и аз си спомних за нея, за това как винаги ме оставяше сама да избера- книгата, отношението, позицията си.

Точно тогава звънна телефонът и разбрах, че Светла Филипова е починала. Един прекрасен, интелигентен, чувствителен и смислен човек си отиде от този свят в момент, когато има толкова нужда от такива хора. Съжалявам, че никога не й казах колко много ми е дала, колко важна беше за мен. Единствената ми утеха е че това, на което тя ме научи, е най-ценното, което имам и на което се опитвам да науча децата си- бъдете свободни да сте различни. Бъдете свободни да мислите сами. Бъдете свободни да отстоявате идеите си.

Дано там, където е сега, Светла Филипова се чувства свободна.

Share

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Веселин Маринов дебне отвсякъде

Веселин Маринов ме преследва. Серизоно ви казвам. От няколко дни Facebook ме залива с постове за раздялата на партийния бард и съпругата му Цветанка (е добре, не си ли помислихте още като се ожени, че я е избрал по името?!). Днес се наложи да пропътувам половин София и установих, че е залята с плакати за предстоящия концерт на Веселин Маринов. Смених три превозни средства и в трите хората трескаво прелистваха некви вестници с огромни заглавия: „Цветанка кръшнала на Веско”, „Веско не може да прежали Цветанка”, „В. Маринов: Раздялата ме вдъхновява да пея”. Прибрах се тичешком, заключих вратата, забраних на децата да пускат телевизора и надничам във Facebook крадешком, готова да избегна нападение от засада. Не съм забравила, че преди време получих и покана за приятелство от името на Онзи, който не бива да се споменава, но който и да стоеше зад нея я оттегли, след като публично се похвалих и предизвиках неколкодневното му дружно оплюване. Честно ви казвам, тревожна е работата. Като със съветските филми в петък вечер, за който помни толкова. Очаквам потното лице на запенения от сценична страст трубадур да цъфне и в учебника по музика за първи клас (дъщеря ми догодина е първокласничка, за Бога!), а текстът на „Нашата полиция” да се нареди до „Аз съм българче”.Аз още помня Карел Гот и „Шарено котле” на Нова година. Но все си мислех, че колелото на историята няма да се завърти толкова бързо, та децата ми да учат наизуст песните на новите партийни любимци. Обаче ей на, търкулнала се питката, обиколила си нивката и хам! „България и МВР” вървят вече като словосъчетание, а истината пак е една, както беше едно време. Ама вижте балета, не са ли като истински?!

Share

петък, 11 март 2011 г.

Mozart is a great composer!

Помните ли филма на Никита Михалков „Сибирският бръснар”? Изобщо не става дума за сълзливата Джулия Ормонд или на някакви великоруски страсти, казвам го заради тези, които вече плюят под статията. Става дума за онзи дребен паралелен сюжет, в който един младеж, американски войник, пробяга 10 мили с противогаз, защото вярваше, че Моцарт е велик композитор. На финала неговият старшина или както се казва в американската армия, крещеше с цяло гърло „Mozart is a great composer!” Такъв беше облогът.

Та ви припомням тази киноистория, защото често се чувствам така. Не че харесвам Моцарт, изобщо не! Напоследък се хващам, че силно предпочитам обърканата душевност на Рахманинов. Но често се чувствам като тичаща с противогаз из държавата в опит да докажа нещо на пръв поглед нелепо.

Защото съгласете се, че за един тексаски фермер, станал армейски началник средна категория, Моцарт е всичко друго, но не велик композитор. Той изобщо не знае кой е този Моцарт, камо ли дали е велик. Все едно, както се шегуваха депутатите по време на вота на доверие към кабинета „Борисов”, да бъркаш Том Джоунс с Дау Джоунс. И преди да са ви засърбели пръстите да ме насолите каква претенциозна снобарка съм, веднага ще ви опровергая: аз съм фен на Bijelo Dugme. Освен на Рахманинов, на Omni Trio и на Guns & roses. И на още хиляди неща, за които дори не се сещам в момента.

Но за противогаза ми беше думата. Той е чудесна метафора за това как се чувстваме в собствената си страна. Тия дни си говорих с една тийнейджърка, която обяснаваше как Linkin Park не били музика, щото не можели да се сравняват с Uriah Heep и Nirvana. Не успя да ми отговори защо е нужно да ги сравнява и защо това че нещо е хубаво автоматично означава че друго не е. Ето за тази крайност ми е думата, твърде характерна за така нареченото ни общество.

Ние сме или от Левски или от ЦСКА; или червени бабички, или сини мравки; или евроидеалисти, или евроскептици; или професори, или хамали; или просяци, или милионери; или предвзети ерудити, или заклети простаци. Няма средно положение за нищо, няма еволюция, няма промяна. Ако веднъж си щракал с пръсти на Азис, ти си обречен никога да не пуснеш сълза на Casta Diva. Защо отказваме да чуем различното, непознатото? Защо отказваме да видим новото, да разберем неразбираемото?

Един познат твърди, че генът на българите е сбъркан. Аз тъй като нямам основания да се броя за друга, освен за българка, не приемам това обяснение. Не се намирам за сбъркана. Прекарвам дните си в четене и учене на нови неща и все не мога да смогна, светът се променя по-бързо, отколкото мога да го разбера. Но това значи ли да спра да опитвам? Да замръзна и да се вкаменя с надеждата, че все някое сечение на реалността ще се припокрие с моята представа? Да спра да слушам музика само защото тя се е променила от Depeche mode до Underworld? Да спра да обичам пресен чесън с бяло сирене само защото обичам Camembert?

О, извинете, ако съм засегнала фините ви рецептори! Това е същото като догмата за червеното вино през зимата. Ами ако предпочитам бяло? Или през лятото ми се допие червено, защото просто ми харесва вскуса му? Забелязали ли сте как някои хора се срамуват да си признаят, че не са чели някоя известна книга или не харесват някоя велика група? Е, аз мразя Beatles! И не съм чела “Война и мир”, а пък на Ана Каренина така и не й разбрах драмата. За сметка на това, харесвам Лоис Макмастърс Бюджолд и Харуки Мураками.

Та да се върнем към началото. Mozart is a great composer! Готови ли сте да тичате с противогаз, за да докажете тезата си? Да отстоявате вярванията си? И същевременно, да откриете нещо ново? Аз съм на 35 и внимателно слушам децата си- на 8 и на 5. И винаги си откривам пропуски. Вие слушате ли внимателно човека до себе си? Децата си? Света? Mozart is a great composer! Кой може да твърди, че не сте прави? Просто свалете противогаза и дишайте!

Share