четвъртък, 20 май 2010 г.

"Минаването" като национален спорт

Делничен ден в София. Бързам, защото преди да заведа сина си на училище, трябва да свършим друга работа. Притичвам към едно такси, но тъй като съм опитна в общуването си с такситата предвидливо оглеждам фирмата, тарифата на стъклото и шофьора. На пръв поглед нищо нередно. Все пак подхождам предпазливо и преди да отворя вратата питам ще ме закара ли еди къде си. Да, казва той, срещу 5 лева. Ама как, питам, нали имате апарат и тарифа, защо срещу 5 лева. Днес карам на 2.50 (обявената тарифа е 0.59 лв за км), а до там са два километра, отговаря шофьора. С риск да си изпрося ако не бой, поне скандал му обяснявам, че е длъжен да кара на тарифата, която е обявена, а това, което прави е незаконно. Оставям го да ме ругае и отивам при следващото такси, което на пръв поглед изглежда редовно, не ми поисква определена сума на ръка и се качвам. Обаче забелязвам, че независимо от обявената първоначална такса от 60 стотинки, на апарата пише 1.20 лв. Защо, питам, при което получавам дълго и несвързано обяснение, че това е останало от предишната сметка, че е забравил да занули апарата, но нямало проблем, като стигнем щял да ми ги приспадне от сметката. Съгласявам се като вметвам, че неведнъж съм се оплаквала в неговата фирма и знам къде да се обадя. Това очевидно помага, защото в края на краищата плащам само собствената си сметка. След инфарктно обикаляне по софийските улици, но все пак свършена работа, се оказвам на пазара. Колкото й да се дразня от надутите цени на ягодите и черешите, се налага да купя заради тортата за рождения ден на сина ми. Опитвам се да се ориентирам в цените, написани по най-странен начин-например цена за половин килограм, вместо за цял, като количеството е с много дребни букви. Или 5-ца, написана да изглежда като тройка в цената. И какви ли още не селски номера. В края на краищата избирам ягодите и докато продавачът ми слага, непредпазливо вадя четири лева, при цена от 3.50 за килограма. Естествено той няма да ми развали и любезно закръглява ягодите до 4 лева. С черешите положението е още по-лошо, защото аз наивно казвам, че ми трябват две шепи. Преценявам, че това може да е относително понятие и уточнявам-около 200-300 грама. Продавачът, без изобщо да ми обръща внимание, гребе щедро с двете си ръце два пъти и ги докарва килограм. Казвам, че това е много, на което той опонира, че са две шепи. Следва спор колко са две шепи, който аз приключвам с обяснението, че ще платя толкова, колкото ми трябват, а останалите ако иска да ми ги подари. Ама вече съм ги сложил, сега да ги върна ли, те се мачкат, ама как не ми било неудобно. Търговецът дори не предполага, че ми е четвъртия „тарикат” за деня и няма начин да ме омилостиви, така че в крайна сметка се принуждава да отстъпи.

Разказвам тази история не за да мрънкам и да се оплаквам, а защото смятам, че националния спорт „минаване” е сериозен проблем за всички нас. Защото тук не става дума за държавата или за законноста, а за очевидно непреходната потребност да „минеш” някого, дори да е на дребно. Това не се лекува с по-силен контрол, с глоби или наказания. То зависи от самите нас, от усещането ни за себе си и за околния свят, от уважението към себе си и към другите, от ценностите и потребностите ни. Може и да съм идеалист, но много искам да живея без да съм непресттанно на щрек дали някой не се опитва да ме „мине”. Да очаквам от другите това, което знам, че те могат да очакват от мен. Да не се налага да уча децата си да изпитват недоверие към хората и да очакват неизменно да бъдат измамени, ако подхождат честно и открито.

Животът ни би бил доста по-лесен, по-спокоен и по-приятен. Стига повече хора да мислеха така и да рискуваха да са честни, дори и да се опитат да ги „минат”.

Share

сряда, 5 май 2010 г.

Принцесата на слънчогледите

Имало едно време една принцеса. Петгодишна. Такава една като рибка, с блеснали очета и вечно несресана коса, защото ресането скубе. А принцесата имала прекрасна коса. Житото казвало-като мен е. Есенните дървета казвали-не, като нашите листа е. Златото казвало-на мен прилича, аз съм най-ценно. Слънцето казвало-вижте, аз блестя в тези къдрици. Слънчогледите и те се включили в спора и претендирали, че косата на принцесата има именно техния цвят, на залез слънце и когато вятърът духа от изток.

Спорили, спорили, не се разбрали. Затова решили да оставят принцесата сама да избере.

Тя застанала сред житото, което стигало почти до носа й. Затичала се, но не намерила в него цветя и й омръзнало.

Есенните дървета били по-забавни. Събирала листа и правела най-красивите букети. Но скоро листата покафенели и принцесата се разочаровала.

Златото се опитало да я изкуши, но тя не го оценила. Все пак била само на пет и не разбирала как нещо, което не е кукла или поне няма розова рокля, може да е скъпо.

Виж слънцето било друга работа. Тя много обичала слънцето. Тичала срещу него и се надбягвала със слънчевите зайчета, които очилата й правели. Усмихвала се на слънцето, защото знаела, че няма облак, който да скрие усмивката й, за разлика от неговата.

Но принцесата никога не била виждала слънчогледи. Освен на картината в стаята на баба й. Тя знаела, че са красиви жълти цветя. Но нямала никаква представа, че когато застане до тях, ще изглежда като мъничко цветенце. Не предполагала, че може да има толкова високи цветя.

Принцесата бил очарована. Въпреки че разбирала, че това са единствените цветя, от които не може да набере букет. Просто защото били два пъти по-високи от нея!

Но когато застанала сред слънчогледите, те обърнали глави към нея. И косата й заблестяла по-силно от слънцето, засенчено от ревност.

Така принцесата сама избрала да бъде Принцесата на слънчогледите.

Снимка: wikimedia

Share

понеделник, 3 май 2010 г.

Гневът на брашнения чувал

Помните ли, когато финансовият министър Симеон Дянков каза, че ще увеличи акциза на цигарите, в името на народното и бюджетното здраве? На критиците, които твърдяха че това само ще напомпа контрабандата, Дянков пробута прословутото кабелче между Митниците и НАП и уверения, че се работи за повишаване ефективността на Митниците.

Сега, 7 месеца по-късно, „Булгартабак” извади данни, че контрабандата на цигари се е увеличила рязко от началото на годината и около 20 на сто от пазара на цигари вече е "на черно". Любопитното е, че вместо да попита правителството какво става с повишаването на ефективността на Митниците и борбата с контрабандата, „Булгартабак” иска драстични глоби за търговците на дребно и забележете-за купувачите.

Значи се случва следното: влизате в кварталното магазинче, питате за цигари, които вече не са изложени и ако минете „фейс контрола” се бърка в едно тайно кашонче. Плащате, слагате цигарите в джоба и излизате. И отвън –бам! Властта ви причаква и ви глобява, щото цигарите били с украински бандерол. Да сте чели внимателно. Можело е и да поискате на търговеца документ за произход на цигарите. И дори да сигнализирате компетентните органи!

Тъй като спрях да пуша, не знам каква е разликата в цената на цигарите на „белия” и на „черния” пазар. Но тъй като все още потребявам редица други стоки, следя внимателно нивото на предложенията за увеличение на ДДС в проценти. И ми прави впечатление следното: bTV цитира анализатора Тихомир Безлов, според когото само от цигарите бюджетът ще загуби около 500 милиона лева. Горе долу колкото се очаква да дойдат от евентуалното увеличение на ДДС на 23%.

Какво излиза: правителството вдига акциза, удря крайния потребител и стимулира контрабандата. В крайна сметка, губи държавата, защото приходите от акциз намаляват. Дупката в бюджета расте и правителството отчаяно решава да вдигне ДДС и пак да удари крайния потребител...за да върне онези 500 милиона, които загуби с вдигането на акциза.

Вие логика виждате ли? Аз никаква. Въпреки знаците за отдръпване от идеята за увеличаване на ДДС, впечатлението за отупване на брашнения чувал се засилва с всяка следваща „антикризисна” мярка на кабинета. Защото контрабадните канали оцеляха при всички правителства на всички партии. Сенчестият бизнес винаги е бил „тъмната страна” на властта и сега „прилапва” все повече от „белите хора” в държавата, които се опитват да оцелеят. На фона на съседите-гърци, които протестират ожесточено срещу орязването на 13-а, 14-а и т.н. заплати, при положение че държавата им е на ръба на банкрута, българският брашнен чувал се оказва направо бездънен. А търпението на гражданите-безгранично.

За съжаление, за разлика от Гърция, България не е член на еврозоната и МВФ и Европейската комисия няма да сложат чатал на врата на правителството, за да го принудят да извърши съкращения на публичните разходи. Затова трябва да го направим ние, гражданите. Единствено ако покажем воля за промяна ще бъдем нещо повече от брашнен чувал, отупван безпардонно от всяка следваща власт.

Share