понеделник, 8 ноември 2010 г.

Когато нямаше ток

Някъде по времето, когато бях седемгодишна, имаше жесток режим на тока. Не помня точно какво беше съотношението, помня, че нямаше ток по няколко часа. Но най- ясно помня приготовленията за „тъмното време” и какво правехме после.

Живеех при баба и дядо в семейната им къща, която деляха със сестрата на баба ми. Ние живеехме на втория етаж, а баба Бета (детския вариант на Виолета) на първия. Двете баби имаха строг график, по който приготвяха баницата в часовете с ток. Малко преди токът да спре, баба Бета и дядо Ангел се качваха у нас (и носеха баницата, ако беше техен ред). Сядахме около масата, където се кипреше топлата баница, завита с хавлиена кърпа, от която се издигаше ароматен дим.

Заради режима дядо ми беше качил на етажа стара печка на дърва (от типа „циганска любов”, както ги наричаха навремето в нашия край), която палехеме предварително. Така че когато станеше тъмно, стаята се осветяваше единствено от една свещ и от пламъците в печката. А беше наистина тъмно, защото угасваше всяка лампа в града. И наставаше абсолютна тишина, даже кучетата спираха да лаят.

Баба ми тържествено вдигаше хавлиената кърпа от тавата с баницата. Не помня някога да съм яла нещо по – вкусно от нея. По стар селски обичай, бабите я правеха с „къпани” кори и прибавяха малко лимонада (за да бухне). А после аз вадех акордеона, а дядо Ангел- цигулката. Тъй като бях съвсем малка, имах специален детски акордеон, който можех да вдигам. Така и не се научих да използвам лявата страна (басите или както там се казват), но с дясната можех успешно да свиря няколко детски песни, любимите на баба стари градски шлагери, че дори и няколко валса, на които дядо ми ме научи.

Обикновено за начало изкарвахме една любима стара градска с дядо Ангел, за разпяване и за отпускане на душата. Баба ми особено харесваше „Целувката на Ана”. С нея често слушахме една плоча, „На гости на бяло сладко”, така че още преди седемгодишната си възраст имах завиден репертоар от шлагери- от „Синьото елече” до „Червената ти връзка” (нямам идея как се казват всъщност тези песни, аз така ги помня).

После, в зависимост от настроението на компанията, изкарвах няколко самостоятелни пърформанса с акордеона. Или дядо Ангел ни просълзяваше с прочувствените трели на цигулката си. Той пееше вдъхновено, затворил очи, понякога, ако знаехме песента, пеехме и ние с дядо ми. Той е единственият музикален в семейството, научи ме да пея, да свиря на акордеон (макар и не съвсем, защото така и не овладях ниските тонове) и да танцувам. На него дължа прекрасната възможност да мога да танцувам валс и танго, макар и често да тъгувам, че няма къде да ги практикувам.

Помня как ме учеше да танцувам румба. Като дете често боледувах от бронхит и по лекарска препоръка ме водеха на процедури в Сандански. И там, на алеите в парка зад Австрийския хотел (който аз упорито наричах котел), направих първите си стъпки в румбата, на песента „Марина, Марина”. Та тогава, по онова време, когато токът спираше в режим три към три (или нещо подобно, защото нямаше ток дълго време), аз нямах търпение токът да спре, за да започне нашата семейна забава (тогава не знаех думи като парти и купон). А и не беше купон, в никакъв случай.

Колкото и да са били угрижени от липсата на ток, от политическата несигурност или финансовите затруднения, възрастните никога не обсъждаха това на масата, около баницата. Говореха малко, най – вече за общи битови проблеми като протеклия покрив или нуждата от нова ограда, но най-вече пеехме. Сега си давам сметка, колко добре съм се чувствала, едва 7 годишна с тези хора на 50-ина години, които се отнасяха към мен като част от компанията, като с равен. Изобщо, в детството ми винаги са ме третирали като възрастна, за добро и за лошо.

И сега, когато вече съм наистина възрастна, си спомням с умиление за тези вечери, когато не успявам да откъсна децата си от телевизора, за да вечеряме или просто да си поговорим. А може би трябва (как не ми е хрумнало досега?!) да спрем компютрите и телевизорите, да загасим лампите, да запалим една свещ, да седнем около масата, а там да дими току що опечената баница (донякъде и заради романтичните ни вечери без ток се научих да правя баница още съвсем малка). И да изпеем всички песни, които знаем, без значение каква част от текста си спомняме.

Чудя се как биха възприели подобна идея децата- дали като любопитно разнообразие или като странна приумица на остаряващата им майка. (Онзи ден петгодишната ми дъщеря ме попита на аанглийски на колко съм години. Когато й отговорих, тя възкликна: Ама мамо, не сме учили да броим до толкова!) Знам само, че ще ни липсва акомпанимент, защото така и не се научих да свиря на никакъв инструмент (а мечтаех за пиано!). И отблясъците на „циганската любов” по стените. От които лицата на хората стават толкова топли, земни и близки...

Share

петък, 5 ноември 2010 г.

Сърцето на бисерчето

Имало една мида, в която имало затворено бисерче. Бисерчето имало всичко, за което може да мечтае едно бисерче- уютен седефен дом, тиха сигурна тъмнина и грижовна мида, която всеки ден го полирала нежно. Но бисерчето било нещастно. Всеки път, когато мидата се открехвала, за да може да се наслади на мекото му сияние под бледата слънчева светлина, която достигала дъното, бисерчето се оглеждало в седефените стени на своя затвор и въздишало: Толкова съм красиво, а седя затворено тук и никой не може да ме види! Заслужавам повече, заслужавам възхищение! Но мидата се затваряла и бисерчето отново оставало само в тъмнината.

Докато един ден не почувствало непознато люшкане и клатушкане, а после го заслепила светлина, каквато никога не било виждало. Когато отново прогледнало, се намирало в шепата на мургаво дете, което усмихнато го разглеждало. А после- после се озовало в една торбичка с още десетки, не, стотици други бисерчета! Нашето бисерче било много щастливо- най-после не било само, най-после имало приятели! Бисерчетата, които по природа са мълчаливи, не общували много помежду си. Но истинската забава започвала, когато децата ги изваждали, за да си играят с тях. Ах, колко красиво блестели всички те на слънчевата светлина! За първи път бисерчето се чувствало част от нещо наистина важно и красиво.

Но един ден, докато децата играели на бисерчета, се появили високи, мустакати, бели мъже, които ръкомахали известно време, а после си тръгнали с торбичката с бисерчетата. Те останали доста време затворени, на тъмно, непознато и неприятно място, клатушкали се силно и се блъскали едно в друго. Бисерчето треперело от страх, че гладкото му лице, което мидата толкова старателно полирала, ще се надраска. Най-после клатушкането свършило и бисерчетата били изсипани в мека синя кутия.

А после една ръка в кадифена ръкавица, започнала да ги взима внимателно, едно по едно. Тези, които оставали, треперели от страх какво ли се е случило с другите. Но нищо не казвали, защото нали си били мълчаливи по природа. Един ден ръката посегнала точно към нашето бисерче, което се опитало да потъне на дъното на кутията, но ръката сякаш търсела именно него. И така, то се озовало в една красива огърлица. Точно по средата, защото било по-едро и по-блестящо от другите.

Една красива и фина дама получила огърлицата за коледен подарък. Когато я слагала, бисерчето лежало точно във вдлъбнатината на шията й, където мека сянка придавала на седефения му блясък изкусителна загадъчност. То никога не се било чувствало толкова великолепно и толкова ценено. Сякаш топлината на кожата го карала да сияе повече от всякога, а от сиянието му кожата на жената блестяла като морска повърхност на лунната светлина.

Но минали години и нещо се променило. Бисерчето все така красяло огърлицата и тя все така украсявала женската шия само по най-тържествени поводи. Но кожата вече не била така гладка и топла, не вдъхновялава бисерчето да свети с онзи неподражаем блясък, а и никой вече не се прехласвал по неко, както някога. Заслужавам повече, мислело си то, а не да служа за някакъв овехтял аксесоар, трябва ми място, където наистина да блестя! Като звездите на небето, които никога не помръкват и всички са толкова невероятно красиви...

И ето че една нощ, докато останалите бисерчета спели, то се откъснало от огърлицата и се издигнало към небето. Звездите се изненадали, като го видели, но само вдигнали рамене: щом иска, нека свети, една звезда повече или по-малко, няма значение. А бисерчето- о, то било във възторг: Ето това е моето място, тук ще разкрия истинската си светлина, мислело си то и засветило толкова силно, че дори луната леко примижала. Но бисерчето блестяло ли блестяло, вдъхновено от собствената си красота.

Дълго време блестяло то, истински се раздавало, но нищо не се случило. Оглеждало се дали пък някоя звезда няма да въздъхне: Ах, колко красиво е лицето ти и колко нежно е сиянието ти! Но звездите мълчали, потънали в хладна светлина и безразличие. И тогава бисерчето започнало да страда, а сиянието му да линее. Блясъкът му помътнял и то вече почти не можело да се забележи на звездното небе, дори и в най-тъмната нощ.

И за какво беше всичко, тъгувало бисерчето, колко по-хубаво беше, когато светех само на мидата, но тя обожаваше светлината ми, наслаждаваше се на гладкостта ми, полираше нежно лицето ми и смяташе, че няма друго като мен...Колко хубаво беше, когато живеех в тъмнина, защото толкова светла беше светлината ми...

И докато мислело това, бисерчето лека- полека угаснало. И останало така, като тъмна точка в тъмното небе. Защото най-тъмно е там, където светлината е угаснала.

А мидата, тя дълго страдала от празнотата в себе си, но после се открехнала, докато водата не й донесла една малка песъчинка. Невзрачна и ръбеста, но за мидата тя била неповторима, защото знаела, че в сърцето на всеки бисер има просто една песъчинка.

Share