петък, 28 декември 2012 г.

Десетте неща, които преоткрих през 2012-а


Семейството, като общност, която макар обикновено да е дразнеща с претенциите и очакванията си, е винаги готова да те подкрепи, макар не винаги по начина, по който очакваш. Но с времето човек се учи да оценява неочакваните неща.  

Децата, с които прекарвам повече време от всякога. Предимно учим заедно: аз им помагам с уроците, те ме учат да съм родител, приятел, партньор, дете. Без излишна скромност си пиша петица за годината и обещавам да се постарая повече догодина.

Здравето, което като всеки сравнително млад и здрав човек винаги пренебрегвам. Но рано или късно, когато човек отказва да чуе здравия разум на тялото си, то го заставя да легне и да се подчинява. Слушането на тялото е полезно, разбираш, че малко неща си струват жертвите, които правиш за тях.

Времето, което сякаш отминава все по-бързо, а нещата, които искам да направя, стават все повече. Но вместо да го гоня, реших да спра. Така имам безкрайно много време за нещата, които обичам. А и преди да спра не знаех кои са те.

Класическата музика, макар в случая да не е преоткриване, защото никога не съм я познавала добре. Но наваксвам, без амбиция да стана познавач. По-скоро опитвам от всичко като дете, проникнало тайно в затворена сладкарница.

Детството си, за което често мисля в опит да си обясня защо съм такава, каквато съм. И дали постъпвам честно спрямо децата си.

Уважението към себе си, към това което съм и бих могла да съм, ако не бях най-големия си враг.

Смисъла от работата, но не работата, която си длъжен да работиш по стечение на обстоятелствата, а това, което умееш, което те прави смислен. Дължа си признанието, че никога работата ми не е била просто работа, винаги съм обичала това, което правя. Сега обаче смятам да правя това, което обичам.

Писането, което пренебрегвах заради всичко друго "по-важно" в живота си.

Посоката, която все ми се изплъзваше, а винаги много съм държала да имам. Оставих я да си върви, накъдето е тръгнала. Може да ме открие някъде, някога. 



Share

четвъртък, 5 юли 2012 г.

Журналистите Борко


Когато бях първи курс във Факултета по журналистика много се впечатлих от израза, че журналистиката била куче-пазач (watchdog). С патос и самочувствие, типични за 18-годишните, твърдях, че кучето е символ на покорството, то е „най-добрия прител на човека”, а медиите не може да са най-добрия приятел на когото и да е. Те трябва да хапят, не да се умилкват. Хайде, хайде, кучето може и да хапе, казваха приятелите ми, не особено заинтригувани от темата. Не, казвах, може ако е вълк, не ако е овчарско куче. Абе имаше нещо сбъркано в тая американска метафора, ама не можех да им обясня какво.

18 години по-късно вече знам какво съм имала предвид. Осъзнах го по повод знаменитото премиерско българско овчарско куче Борко. Всъщност, знаех го и преди, но Борко ми помогна да нарека нещата с истинските им имена. Работила съм в частни  и държавни медии, правила съм компромиси, но никога със съвестта си и морала си. Не съм съобщавала поръчкова новина, нито съм правила услуги на бизнесмени или политици. Обаче продължавам да се чувствам един Борко, само защото съм била част от системата.

Защото колеги, може да сме много достойни хора, направо страшни пичове може да сме, обаче е важно кой дава на Борко мръвката. Важно е дали е месар или собственик на медиа. Важно е дали е искал да създаде медиа, защото медиите са важни, или защото носят пари, или защото харчат пари, изкарани другаде, или защото купуват влияние. Не е важно дали в конкретен момент дадена медиа е опозиция на дадените управляващи, важно е каква ще бъде утре, когато властта се смени. Защото това ще са „нашите хора” и ние ще получим това, което сега не ни се дава, та ни се налага да сме опозиция.

Защото единствената причина в България изобщо да има опозиционни медии е, че всяка власт си води своите любимци и на останалите им се налага да са в опозиция, докато си чакат реда. В България медиите не са критични към властта в полза на обществото, а в полза на други кандидати за властта. Но има един проблем. В последните години забелязвам, че смяната на властите не води автоматично до смяна на бизнес любимците. Съответно, собственици на медии. Което до какво води? До унищожителна конкуренция между медиите кой да се сложи на властта повече, защото следващият кастинг за любимци не се вижда на хоризонта.

Тая битка обаче се води на други нива, журналистите не участват в нея. Е, някои участват, но те са друг вид професионалисти. Има и хора, които искрено се бунтуват, искрено искат да променят нещо, да размътят блатото. Но голямата част от гилдията просто ходи на работа. Или просто напуска. Ако може да прави нещо друго, разбира се. За първи път си зададох въпроса срам ли ме е да сервирам кафе или да продавам на пазара ако се наложи преди близо три години. Отговорих си положително, макар да не го направих. Продължавам да смятам, че е по-достойно и по-честно спрямо себе си и спрямо смисъла на професията си да я оставим, вместо да я покварим.    

Не си представям, че мога да работя в медиа, където основната ми задача ще бъде да отразявам Бойко Борисов. Защото това не е лесна задача. Направо творческа си е. Всички прояви на премиера са режисирани така, щото да бъдат обстойно отразени, с цената на максимален стрес и усилия от страна на медиите. Дали ще получат известие посред нощ, че призори Първият ще закрие пожара, или ще висят като прани гащи пред вратата на Съвета в Брюксел (или ще го преследват по коридорите, за удивление и присмех на колегите си), няма особена разлика. И това е хитро, защото, някак си, като има паника, медиите смятат, че е много важно да отразят, вероятно нещо важно ще каже. И тичат, тичат, а после той казва някаква томителна простотия, ама я пускат, премиерът е все пак. Или пък е забавно, а забавлението носи рейтинг. Дори и да му се подиграваш, пак го отразяваш, нали? А народът се смее, смее, но не вижда нищо лошо, в крайна сметка. И проблемът не е в Бойко Борисов, нали разбирате? Той е само симптом.

Така в шеги и закачки стигнахме до тук, когато спокойно можем да кажем, че медиите в България са куче-пазач на властта, нейният Борко. Тия в опозиция вече нямат надежда да станат следващия Борко на следващата власт, защото както изглежда, статуквото е бетонирано. Властта може и да се смени, макар в момента това да ми изглежда невъзможно, но истинските владетели на положението ще останат същите, парите ще останат същите. Само имената ще се сменят, но какво тук значат някакви си имена. А дори и да се сменят бизнес любимците на властта, какво ще спечелят от това медиите? Някои ще фалират, станали ненужни, други от първи опозиционери ще станат рупори на властта. Кой печели от това? Журналистите ли? Обществото ли? Печели властта, защото нейният верен Борко е винаги на стража. 

Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма хепи енд. Няма магическа рецепта, която да направи медиите едиственото нормално нещо в държавата. И не вярвам, че отчаяната съпротива на броени хора е достатъчна, макар да е жизнено важна. Не съм се отказала, а щом четете това, очевидно вие също не сте, но сме твърде малко и твърде бедни, за да си купим обществено влияние. А тези като нас и тези, които имат нужда от нас стават все по-малко. Иде армия от хора, които искат да ядат, не да са свободни. И нямам право да ги упреквам. Но упреквам себе си и всички нас, че допуснахме това да се случва. Дължахме си повече, нали?

P.S. Поднасям искрени извинения на породата българско овчарско куче за сравнението.

Снимка: Wikimedia Commons (това не е Борко)
Share

вторник, 24 април 2012 г.

Луксозният Лозенец - вода и кал до колене

Това е Кръста, кръстовището на бул. "Джеймс Баучър" и бул. "Черни връх", когато вали. Преминаването през кръстовището е предизвикателство както за автомобилите, така и за пешеходците, освен ако не са снабдени с плавници и неопрени. Слизайки надолу в посока Кошарите положението е още по-зле, още повече предвид обилната кал около строежа на метрото. Което прави специалната екипировка още по-наложителна. 

Не, че дъждът пречи на усиления труд на строително-ремонтната бригада - както се вижда при внимателно взиране в снимката, асфалтът дими. Не разбирам от строителство, така че не мога да коментирам качеството на работата в тези условия. Обаче точно тази кръпка, както и да се направи, все е тая, май. Ако сте пропуснали да видите дима, ще почувствате как обувките ви потъват в пресния асфалт. Защото просто няма как да разберете, че не бива да минавате оттам, нали? 




Улица "Драгалевска"- кал и дупки.  

Районът около РУМ-а: няма как да минете оттам, без да се окаляте до колене. Особено ако тепърва излизате, няма как да се явите в "цивилизациятя" в нормален вид. Освен ако не си носите обувки и панталон за смяна. 


А това е местната забележителност- езерцето зад РУМ-а. Минаването покрай него е висш пилотаж, местните си знаят как да пълзят покрай оградата на близката кръчма, като Том Круз по скалата в "Мисията невъзможна". Ноо няма нищо невъзможно за столичани в Лозенец, вервайте ми.


Нямаше как да си снимам дънките отзад, но пък в обувките ми шаваха попови лъжички. 

Share

понеделник, 2 април 2012 г.

Искате ли кръстче?

Гласът ме сепва. Тих, едновременно подканващ и заговорнически изхабен женски глас. Не знам дали това е, което ме кара да настръхна от неприязън или фактът, че сме посред двата квадратни метра площ на кварталната бакалия. Там, между хляба и наденицата, между ракията и цигарите на бройка (защото само така могат да си ги позволят тийнейджърите и работниците от близкия строеж) някаква жена ме изненадва в гръб с въпроса „Искате ли кръстче?”, докато си купувам газирана вода.

Отговарям по-троснато отколкото е необходимо. Обръщам се, а тя вече е отворила пред лицето ми парче плат с мострите- грозни, безформени кръстове, дървени или пластмасови, вероятно, но на пръв поглед ми изглеждат като коледни сладки. От маслено тесто. Точно като онези, които майка ми винаги правеше, въпреки че ги ненавиждах, само за да има повод да ми натяква че не ги ям. Идва ми да й кажа, че не е това мястото да продава кръстове. Че изобщо как си позволява! В същото време, хрумва ми, аз изобщо не съм религиозна, какво ми пука!

Плащам газираната вода с жълти стотинки и усещам натрапчивия поглед на жената в портмонето ми. Може би ако продаде едно кръстче, точно тук и точно сега, ще може и тя да си купи нещо, помислям си. Но все още съм твърде възмутена, за да обърна внимание на тази мисъл. Освен това, да работи, ако иска хляб. Кръстчетата може и да носят утеха, но не хранят.

Може и да не съм религиозна, но имам усет за нещата. Японците казват: Кое е неподходящо? Красив лунен лъч върху покрива на бедняшка къща. Някои неща са несъвместими. Както курабиените кръстчетаа с наденицата с изтекъл срок на годност.

Въпреки това, по-късно вечерта, си спомням за жената. Дали е успяла да продаде някое кръстче, за да си купи хляб. И изобщо, заради хляба ли е- тя може би е луда, религиозна фанатичка. Утре може да причака децата ми, докато си купуват сладолед от същото магазинче и да им пробута фалшивите си кръстчета и извратената си вяра. Може би е от някаква секта и с кръстчетата просто примамва хората. Не е трудно да примамиш хората с утеха в тези гладни години. Само на метри от магазинчето младежи играят карти на пари и си продават дрога. Децата ни играят наоколо, а ние се уповаваме само на Божията милост, че няма да се включат в играта. Молим се на същите тези курабиени кръстчета.

Боже, ние сме неверници, верно е. Но истина е също, че ти си загубил вяра в нас. Може би сме виновни, но никога няма да узнаем истината, защото царството небесно не ни е писано, нито ни е интересно. Ще купим евтино и ще изядем курабиените кръстчета в чест на роджеството ти. Други ще го посрещнат гладни, но все така изоставени.

И всички заедно- невярващи.

Share

сряда, 25 януари 2012 г.

Операция “Самурай”

Четейки полицейските новини в последните дни си спомних за този текст, написан от мен по молба на колега по истинска дописка в пресата преди няколко години. В смисъл, дописката е истинска, за случката не гарантирам. Пускам историята така, както съм я написала преди 5 години:

Рапорт на дежурния полицай Ст. Кр. до началника на РПУ Крива слива, комисар Х-ски:

Относно: операция “Самурай”, проведена на 11.08.2007 в с. Крива Слива

На 11 август в 3.50 бяхме уведомени по телефона от бдителни граждани (по постоянен адрес селяни) за нарушение на обществения ред по смисъла на закона (чл.43. ал 16). На сигнала реагирахме с необходимата бързина и коректност аз и колегата от охраната на склада, поради липсата на други кадрови ресурси. На мястото на инцидента бяхме в 4.10 (10 минути ни бяха необходими за запалването на служебния автомобил ВАЗ, производство 1982 година). Локализирахме източник на необичайно силна музика със съмнителни естетически достойнства в подвижно спално съоръжение тип палатка. Въпросната беше разпъната на ул. “Тинтява” номер 6. Проникнахме в обекта в пълно бойно снаряжение и в строеви ред както следва: 1. Аз, като по-старши и представител на закона и 2. Пазачът на склада, да пази тила като по-як. На мястото на инцидента заварихме:

  1. 13 броя видимо омаломощени сватбари, някои от които спящи а други в състояние на шок (последното е потвърдено в последствие и от медицинското заключение)
  2. 3 бр. музиканти в крайна фаза на изтощение
  3. 1. бр. младоженец, заспал в подноса върху остатъците от сватбената торта.
  4. 1. бр. булка, в известна степен бременна (в 7 месец, според медицинското заключение), в състояние на нервна криза и хистеричен плач.
  5. 1 бр. лице от мъжки пол без дрехи, препасан само с хавлиена кърпа родно производство, явно дар от сватбата, въоръжен с меч, по първоначални данни самурайски (според заключението мечът е бутафорен, заподозреният се е сдобил с него, работейки като статист в кинопродукция, снимана в селото миналата година).

Всички присъстващи бяха задържани без съпротива, с изключение на заподозрения, който се опита да ми приложи няколко източни бойни техники. Но аз, благодарение на дългогодишния си опит в МВР (и на филмите с Жан-Клод Ван Дам, изгледани повреме на нощните дежурства) успях да го обезоръжа хладнокръвно и без да подлгам на риск живота на присъстващите. След 24 часов престой в изтрезвителното задържаният свидетелства, че е заплашил живота и здравето на присъстващите на скромното тържество, с цел да не се разотиват твърде рано, което по думите му е щяло да нанесе неизлечими рани на душата му, поради огромната му привързаност към младото семейство.

Показания на булката Христинка (петната са от сълзи):

Аз кат му виках на моя да ни гу каним на сватбата братчед му, щот е идиот и пияница, той нье та нье, ша са обърни майка ми в гроба, на две систри дица сми, ни мой тъй! А то (подсмърча) тъй и стана билята. Сичко си беши наред докъм 8 часа, тогаз изядахми тортата и щяхми да си вървим. И тогаз онзи кат рипна, де шъ вървити, туй сватба ли й или какво, аз братчед женя, кат брат ми й той, а вий, да си върити! Отде извади онуй японското чудо тъй и ни разбрах, ама кат го размаха...Аз щях да пометна, леля Пена комшийката вдигна кръвно, дядо Гошо го заболя простатата и са изпусна. А мъж ми пиян кат талпа само са смей и вика давай, брато, давай, коли ги кат пилци! И падна в тортата, спи кат мъртъв. А онзи серсемин станал на дансинга и вика на музикантите да свирят, пък той играй и ни кара да пласками. И вика, а сте спрели да пляскате, а съм ви клъцнал гръцмуня! Не стига туй, че си хвърли и дрехити, добре че беши девер ми да го препаши, че да ни му гледами срамотиите! И тъй докат доди полицията и го прибраха, и мъж ми прибраха, че да изтрезней, говедото му с говедо. Ооо, майчицеее, що ти трябваше с тоз силяндур да са венчавам, аааа( следва иистеричен вой и протоколът прекъсва)

Показания на заподозрения:

На въпросния 11 август празнувахме сватбата на братчеда. Аз щот много си го обичам, много се вълнувах. Сутринта отидох да си тегля една контра и с бръснаря бай Митре пихме по една сливова за здравето на младоженците. После отидох у братчеда, заедно с кума и там пихме по две-три за отскок, знаеш как е, жени се човека, тежко му е, требва да му се помогне. После към 4 следобед отидохме да земеме булката. Там, както си требва-маса, мезета...И там жулнах две три и после вече не съм ги броил. Знам, че у гражданското много ми се ходеше по малка нужда и устисках до пръстените. Ама после и викам на оная госпожа отпреде, айде, давай им да пият, да са цаливат и ги пущай, че вече не се трай! В църквата ми дадоха да държа бутилката с червеното вино. Не помня друго, само накрая се очудих ква е тя празна бутилка, дето я кътам, та я скрих зад олтара кат излезе попа. После отидохме пак у булката, където щеше да е почерпката. Требваше да е на двора, ама кат видяхме, че шъ вали, решихме да опнем палатката на братчеда, дет му беше спомен от казармата. Не знам валело ли е, но требва да беше, щото по некое време съм излизал по малка нужда и сигурно съм заспал, щото се свестих къде 8 часа зад трендафила на леля Марче. Като се върнах вътре, тъкмо се канех най-после да разпускам душата и гледам, те се стягат да си одят. А, викам, нема да стане тая, аз сега почвам. А те- не, не, айде кой от къде е. И тогаз ми причерня. Изтичах до нас и грабнах меча, дето ми го дадоха миналата година американците от филма- аз играх самурай от свитата на шогун, отвлечен от извънземни. Върнах се в палатката, размахах меча и им викам: ставайте на хорото иначе вашта мама! Каква сватба е това-ядене пиене и дома! А веселбата? Така ли ще запомнят младите началото на съвместния си живот? Чак тогаз настана истинската веселба. Докат не дойдоха полицаите и не ме закопчаха. Нарушавал съм, викат, обществения ред. Гол съм бил, музиката била силна...И съм бил въоръжен! Че туй оръжие ли е? Те извънземните във филма разбраха, че не е истински тоа меч, ама полицаите не разбраха. И тва е, господин полицай, нищо лошо не съм напраил, ама не ми верват.

Медицинско заключение:

Общият медицински преглед на заложниците показа, че всички са в добро общо здраве, в състоянеие на лек посттравматичен шок. Почти всички имаха повишени нива на чернодробните ензими, обяснение за което откриваме в солидното количество алкохол, употребено същата нощ (по данни на местния магазинер 20 бутилки ракия, 40 литра наливно червено вино и 2 бутилки уиски (българско) специално за кума). Не се очакват негативни последици за булката, с оглед напредналата й бременност. Младоженецът получи медицинска помощ за почистването и зашиването на 2 рани на главата, очевидно причинени от удар с остър предмет, вероятно токче. Очакваме всички жертви на инцидента да се възстановят напълно от преживяното, без да получат трайни психически увреди.

Share