неделя, 3 ноември 2013 г.

На вниманието на компетентните органи: езикът на омразата е престъпление

Ангел Джамбазки, ВМРО: "Даваме на управляващата клика ултиматум за седмица да изчисти града от престъпния контингент нелегални имигранти или това ще свършим ние. Отказваме всякаква отговорност за това, което може да се случи с тези лица занапред наоколо."

Елена Ваташка, председател на Сдружението на българските футболни привърженици: "Ние знаем, че властимащите няма нищо да направят. Затова призовавам всички: почнете да се организирате и въоръжавате. Няма друг начин. Трябва да сме готови сами да се защитим. Държава няма. Полицията осем месеца си губи времето да охранява тези боклуци, вместо да пази живота на хората."

Конституция на Република България, Чл. 39. 
(1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
(2) Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.

Наказателен кодекс, Глава трета ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ, Раздел I. Престъпления против равенството на гражданите (Загл. изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.)

Чл. 162. (1) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) Който употреби насилие срещу другиго или повреди имота му поради неговата раса, народност, етническа принадлежност, религия или политически убеждения, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.

Източник на цитатите: официалният сайт на ВМРО

Share

четвъртък, 17 октомври 2013 г.

Ноевият ковчег на знанието



Знанието е пътешествие. Трябва да го търсиш, да го завоюваш, да го предаваш на другите. Пътешествие в книгите, в далечни земи или дълбоко под земята. Екипът на университетската телевизия „Алма Матер” се впуска в това пътешествие, заедно с героите на филма „Ноевият ковчег”. Това е третият филм от поредицата „125 години в 125 минути”, посветена на 125 години от създаването на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Библиотеката е едно от първите неща, създадени от основателите на първото висше училище, верни на принципа „дайте ми библиотека и аз ще създам университет”, разказва директорът на университетската библиотека Анна Ангелова. И разгръща страниците на оригиналното издание на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон от 1824 година. Библиотеката пази истини, пази и лъжи. Пази и една мълчалива стена от книги, които не са отваряни, но очакват своя читател, казва Анна Ангелова и е убедена, че ще го дочакат. Защото книгата не само не изчезва, а се множи - всяка година в света се печатат 600 милиона книги.

И докато някои търсят знанието в библиотеката, други го преследват до края на света, в ледените води на Антарктика. За да разберат, например, какво са кремъчните водорасли. Професор Христо Пимпирев и младите учени от екипа му са пристрастени към ледения континент, към знанието за природата и от природата.

В бурните времена на 1989-1990 студентите търсеха знанието по площадите и улиците, спомня си писателят Георги Господинов. Но мистериите се случват в библиотеката, защото там можеш да смесваш книги, които иначе не се смесват - допират се само поради общата буква на авторите. Библиотеката е Ноев ковчег, пълен с книги, а всяка книга сама по себе си е Ноев ковчег – Ноев ковчег в Ноев ковчег в Ноев ковчег... Защото всяка история заслужава да бъде разказана и да бъде чута.

А историите на водопроводчика Емил си струва да бъдат чути. Той познава като пръстите на ръцете си потайностите на университета. Там, в подземията, в края на 70-те години на XXв., предшественикът му бай Васо открил лирата на Иван Вазов - изработена от сребро и опасана със златен лавров венец. Заедно с нея открил едно съндъче и мундира на брата на поета - генерал Владимир Вазов. Служители на Държавна сигурност арестували бай Васо и три дена го разпитвали: казвай, къде е съкровището на Вазов! А нагоре, към покрива, но още по-назад във времето, университетът пази още тайни – мястото, където по време на Втората световна война е поразен от американска авиобомба, която, слава Богу, не избухва.

Студентите медици добре познават потайностите на човешкото сърце. Кълнат се по силите на знанието си да спазват Хипократовата си клетва. По силите на знанието си и със силата на знанието – Ноевият ковчег на душите ни.

Гледайте филма „Ноевият ковчег” в събота, 19 октомври, от 16.30ч по БНТ1. 


Share

събота, 22 юни 2013 г.

#ДАНСwithme: за смисъла на промяната

В резултат на десетките километри навъртени по софийските улици, разговорите с десетки хора и прочетеното в социалните мрежи ще споделя някои сурови размисли. Не защото си присвоявам правото да говоря от името на протестиращите, а защото от свое име искам да участвам в нещо, което се ражда пред очите ни - обществен разговор.  

За първи път от много години в България вече не е модно да казваш, че не се интересуваш от политика. За първи път виждам хора всякакви, които вървят по улиците, седят на Орлов мост или на кафе и обсъждат как да се развият протестите, как да се промени изборният кодекс, има ли легитимен начин да се излъчи някакъв тип представителство на протеста. 

Това е промяна, хора, може да ви се струва недостатъчна, некардинална, нереволюционна, но е дълбока промяна. Смисълът от всичко това ще бъде ако продължим да сме такива и после, на изборите и в рутината на ежедневието, независимо кой управлява, да ни интересува най-вече как управлява. Политиците да управляват със съзнанието, че ние сме тук и ги гледаме, а ние да не забравяме, че имаме право да изискваме и сили да се противопоставяме. Това е големият смисъл. 

Няма как да имаме демократично и прозрачно управление, ако липсва един от основните участници в публичния разговор - гражданското общество. Нито без основния посредник - медиите. В този смисъл, наблюдаваме раждането на протогражданското общество и първи опит за разчистване на медийния терен. И още нещо, за първи път от много време хората заговориха за ценности и морал в политиката. Досега сякаш тя беше привилигирована и за разлика от всичко друго в нашия си, познатия, човешкия живот, беше привилигирована да не зачита ценностите и да не се мери с морални критерии. Може и да е закъсняло, но това е начало. Има още дълъг път докато гласът на обществото се превърне в коректив на политическата класа, но първата стъпка е направена. И не, не за последните девет дни. Нито през февруари. А бавно и трудно, години наред, просто сега емоцията надви обичайния песимисъм и го забелязахме.

Всичко това изобщо не означава, че сега не трябва да продължим натиска, без разбира се да излизаме от мирния и цивилизован тон, който стана запазена марка на този протест (как да стане това също е обект на разпалени дебати по улиците и в социалните мрежи). Но ми се иска да запазим духа на протестите в себе си, да запомним колко добре сме се чувствали, когато сме съзнавали, че имаме сили за промяна. За да си го спомняме, когато изглежда, че е невъзможно да я постигнем. За да не се поддаваме на нездравословния скепсис, че нищо не се е променило сега ерго никога няма да се промени. 

Промяната е движение, не състояние.


Share

понеделник, 8 април 2013 г.

Вдъхновяващите жени


Поводът да припомня този текст е много тъжен - почина Маргарет Тачър. Един от хората, които (нескромно, но от сърце) чувствам безкрайно близки и които с личността и делата си са оказали най-силно въздействие върху това, което се стремя да бъда. Текстът е писан за класацията Най-влиятелните жени 2011 и е публикуван във в. "Капитал".  

Жените могат да се справят отлично в много роли: някои от нас дори управляват държави. Но като цяло сме по-добри в носенето на чанта, отколкото на щик."

Повечето жени наблягат на чантите. Други определено се справят по-добре с оръжията, отколкото с миксера. А някои - много малко, не просто управляват държави, а променят света. И имат дързостта да го направят пред смаяните погледи и неудържимия сарказъм на мъжете. Мъжките предразсъдъци спрямо жените изглеждат по-силни от времето, от прогреса, от еволюцията.

Наскоро двама известни коментатори от британската телевизия Sky Sports бяха уволнени заради сексистки подмятания по адрес на футболна съдийка. Репликата "Какво разбира жена от футбол" костваше завидната кариера на отворковците. Но под нея биха се подписали 99.9% от мъжете по света.

Когато Маргарет Тачър става първата жена министър-председател на най-старата съвременна европейска демокрация - Великобритания, никой не предполага каква следа ще остави тя в британската история. Още повече че тя не просто е първата жена премиер, а първият учен, влязъл на "Даунинг стрийт" 10. Тачър не просто иска да промени правилата, по които държавата работи, тя иска да промени мисленето на хората: "Икономиката е методът; целта е да промениш сърцето и душата." Мнозина са критиците й и днес, но някой да каже, че не е успяла? Когато искаш да промениш света, трябва да си краен. Краен в принципите, в идеите, в отстояването на позицията си. Не знам какво е компромис, никоя голяма идея, за която хората са умирали под знамената, не е постигната с компромис, казва Тачър.И няма друг път, когато наследяваш държава, заразена от всички лоши болести на социализма - национализирана, допотопна, неработеща индустрия, мощни профсъюзи, чудовищен бюрократичен апарат и държавната ръка, пропълзяла във всеки дом, за да управлява живота на хората.Да ви прилича на съвременна България? Липсва само тази крайна воля да се скъса веднъж завинаги с пороците на миналото. Жизненоважна липса. Но тази воля не е просто политически инат. Тачър се основава на знанията си на учен (завършила е химия в Оксфорд), опита си на политик (член на парламента, министър на образованието), вярата си в консервативните ценности и наученото от живота над бащината й бакалница, когато казва, че хората трябва да са личности, че трябва сами да решават живота си, да работят много, но и да получават дължимото според труда си, че държавата трябва да отстъпи място на свободния пазар, а социалните помощи - на заплати, резултат от висока производителност. Факт е, че прогнозите й за съдбата на еврото са болезнена истина днес.

В книгата си "Годините на Даунинг Стрийт" Маргарет Тачър пише: "Страните с по-слабо развита икономика щяха да бъдат съсипани от единната валута, но те се надяваха да получат достатъчно субсидии, така че съгласието им щеше да бъде оправдано. Случаят с Гърция бе класически."20 години по-късно тя едва ли се радва, че се е оказала не толкова добър пророк, колкото отличен познавач на хората и мотивите им за действие.Противно на популярната фраза, че зад всеки успял мъж стои умна жена, Тачър обича да подчертава колко важна е била за нея подкрепата на съпруга й Денис, когото тя нарича най-добрия си приятел. И го описва с фразата: "Стремежът да победиш е заложен в повечето от нас. Волята да победиш е въпрос на тренинг. Начинът, по който ще победиш, е въпрос на чест." А Тачър побеждава с чест в много битки: срещу профсъюзите, за съкращаването на бюджетните разходи, за съживяването на икономиката и една съвсем истинска - Фолклендската война. Само за два мандата и малко отгоре. Подобно на много силни хора тя си тръгва не защото е победена, а защото е предадена. Но с чест. 

Не знам каква е химическата формула на политиката, но другата най-влиятелна жена на нашето време също е химик. Докторът по квантова химия Ангела Меркел неофициално управлява Европейския съюз, откакто се вихри дълговата криза в еврозоната. Израснала в Източна Германия, след обединението Меркел става член на Християндемократическия съюз и според мнозина е по-реформаторски настроена от собствената си партия. Подобно на Тачър през 2005 г. Меркел става първата жена премиер на родината си и първият канцлер след Втората световна война, който идва от Източна Германия. През 2009 г. е преизбрана, и то в коалиция със Свободните демократи и с обещания за намаляване на данъците и подкрепа на бизнеса в разгара на кризата, когато останалите политици се надпреварваха да защитават бедните и онеправданите. В момента обаче Ангела Меркел е повлечена надолу от спадащата популярност на коалиционния си партньор, и то в година, когато в няколко провинции предстоят решаващи местни избори. Причината е нарастващото недоволство на германците, че са принудени да плащат за "греховете" на бедстващите периферни икономики в еврозоната. Но канцлерът прави всичко възможно това положение да бъде прекратено, като бъдат въведени строги условия за всяка страна, която поиска да бъде "спасена" от партньорите си, както и споделяне на финансовите рискове от страна на частния сектор.

Защото не без основание Меркел, както и останалите европейски лидери, е обвинявана, че спасяването на изнемогващите под дългова тежест държави всъщност е заради техните кредитори - големите банки. До момента всичко показва, че Меркел ще излезе с чест от тази битка, а според мен ще убеди в това и сънародниците си. Тя вече има силен коз в ръцете си - Германия отбеляза 3.6% ръст на икономиката за 2010 г., абсолютен рекорд в Европейския съюз и повече от този на САЩ - 2.9%.   За разлика от Желязната лейди (Тачър) в изтеклите грами от "Уикилийкс" Меркел беше определена като "тефлонова" заради своята безличност, не особена оригиналност и защото по нея нищо не залепва. Факт - г-жа Меркел не притежава харизма, нито впечатлява с ораторско майсторство, а напоследък често ми се случва, докато чакам някоя нейна публична изява, да си мисля "Дано не е с лилавото сако!". Според мен саката на Меркел неслучайно често се повтарят и причината не е, че няма пари или време да си направи нов гардероб. Подобно на брошките на бившия американски държавен секретар Мадлин Олбрайт саката на Меркел носят своеобразно послание - лилавото тя слага, когато предстои битка, поне според неофициалната ми лична статистика. Аз обаче, макар досега да не съм имала професионалния късмет да общувам лично с г-жа Меркел, смятам, че нейната безличност е по-скоро хладнокръвие, инертността - спокойствие, а желязната й воля е извън всякакво съмнение. Очевидно има и завидно чувство за равновесие, балансирайки между интересите на най-силната европейска държава и на разклатения Европейски съюз. Неслучайно медиите шушукат, че председателят на Европейската комисия Жозе Барозу се чувствал пренебрегнат и неистово се опитвал да излезе от сянката на Меркел. Неслучайно играч от световна класа като френския президент Никола Саркози се пише за най-добрия й приятел. 

И въпреки всичко има нещо, което издава, че под сдържаността г-жа Меркел е емоционална и страстна личност. Тя е запален футболен почитател, горещ привърженик на германския национален отбор и почетен член на местния "Енерги Котбус". Винаги когато има възможност, тя е на трибуната за важни мачове на националния отбор и неведнъж камерите са я хващали да скача от радост и да ръкопляска в подкрепа на националите. По време на срещата на върха на Г-20 в Торонто миналата година Меркел напусна срещата за малко, за да изгледа заедно с британския премиер Дайвид Камерън мача Англия - Германия от световното първенство, за нейна радост спечелен от германците с 4 на 1.Може би от гледна точка на историята е прибързано да оценяваме Меркел като политик сега, но безспорно е, че тя пое руля в съдбоносен момент. "Бъдещето на еврозоната сега зависи от германското лидерство. Хайде, г-жо канцлер, историята чука на вратата. А историята винаги чука само веднъж", написа Тимъти Гартън Аш.

И ако, образно казано, Тачър е куражът, а Меркел постоянството, Вероника Герин е искрата. Онова вътрешно дяволче, което не те оставя да приемаш безропотно света около теб, което непрекъснато те кара да искаш повече и да караш и останалите да искат повече. Дори когато те изобщо не си дават сметка, че имат това право. Вероника Герин е журналистката, която вярваше, че хората имат право да знаят, и смяташе, че си струва да плати това право с живота си. Историята й звучи невероятно и днес, а още повече в Ирландия в началото на 90-те години. Вероника Герин става журналист късно, тя учи счетоводство и политически науки, създава ПР агенция, докато не решава, че в Ирландия стават твърде нередни неща, които трябва да бъдат изобличени. Трафик на наркотици, организирана престъпност, корупция до най-високо ниво - нищо не може да спре Вероника Герин да напише поредния си материал.  Дори смъртните заплахи, дори нахлуването в дома й, когато е простреляна в крака. Вероника Герин е застреляна с 6 куршума в колата си на 26 юни 1996 г. Тя е на 37 години, а синът й - на 6. Това е първото убийство на журналист в Ирландия и обществото е разтърсено. Натискът върху властите е толкова голям, че води до най-мащабното разследване срещу организираната престъпност, в резултат на което убийците на Вероника Герин са заловени и осъдени. С промяна в законодателството се създава специална служба, която да разследва, запорира и отнема имущество, придобито от престъпна дейност.

Далеч съм от мисълта, че трябва да умрем, за да постигнем целта си. Дори не е необходимо да си отговорим на въпроса готови ли сме на това - през XXI век човек може да загуби живота си по много по-префинени начини от убийството. Въпросът обаче, който трябва да си задаваме всяка сутрин пред огледалото, е "Докъде съм готова да стигна?" - в битките, в компромисите, в очакванията си. Да помним, че не обществото, началниците и съпрузите ни са тези, които решават какъв да бъде животът ни. Че всеки компромис има ефекта на пеперудата - дори леко потрепване на крилете, дори най-дребното отстъпление може да променят живота ни, да го направят зависим от чуждите очаквания и желания, и то дори без да си даваме сметка за това. Разказах ви за три жени, безкрайно различни, но със сходна съдба - да променят историята. Историята не само на собствения си живот, но и на милиони други хора. Понякога това просто се случва - оказваш се във време и място, когато нямаш друг избор, освен да поемеш тази отговорност. Понякога изобщо не е необходимо да си световно важен - просто трябва да кажеш правилните думи на детето си, да свършиш добре работата си, да подредиш къщата си, да се опълчиш на фирмата, която ти спира тока твърде често без причина, или на учителката, която не позволява на детето ти да нарисува кукер с надпис AC/DC на ръкавите.

Всъщност думите в началото принадлежат на Маргарет Тачър. Започнах с тях с надеждата, че много жени, концентрирани върху избора на чанта, ще прочетат този текст до края. За да разберат, че дори в избора на чанта може да проявят повече индивидуалност и въображение от съветите на модните списания. Че колкото и на света около тях да му е удобно да ги направи подвластни на избора на чанта, те имат право да искат повече, да могат повече, да направят повече. За да разберат, че щом могат да носят достойно дамска чанта, могат да направят каквото поискат, включително да управляват държави. Но това не е задължително. Каквото и да правим, важното е да променяме света. В това сме най-добри.

Снимка: European Union   

Share

събота, 2 февруари 2013 г.

Вуйчо Ваньо от Варна

Никога не съм писала за театър. Не защото не го обичам, по-скоро от смущение, че не съм достатъчно компетентна. Друго си е всеки да има мнение за футбола, политиката и възпитанието на децата. Но за театъра...Една провокация, очевидно успешна, ме накара да се осмеля. Получих неустоимото предложение да напиша нещо в блога си за избрана от мен постановка на варненския театър по време на софийското му турне. Така се сдобих с покана за „Вуйчо Ваньо”.

Признавам си, не съм ходила на театър от години. Преди десетина години знаех афишите наизуст, още повече, че една приятелка държеше да видим всяка премиера. После децата, работата и всички дежурни оправдания направиха театъра една от точките в списъка „10-те неща, които бих правила, ако имах време”. Казвам това, за да обясня колебанията си да се изкажа за варненския „Вуйчо Ваньо”. Освен текста на Чехов, за постановката знаех само, че има 3 номинации ИКАР 2013 – за режисура на Пламен Марков, за главна женска роля на ГерганаПлетньова (Соня) и за авторска музика на Калин Николов.

Първото определение, което ми хрумна, гледайки спектакъла, беше неочакван. Представям си Чеховите текстове казани тихо, почти шепнешком, а в това представление героите доста крещят. Което ги прави много съвременни, много близки до нас. Защото ние не крещим, а би трябвало. Питаме се и ние като Чеховите герои какво правим с живота си, защо живеем тъй глупаво и бездарно, но мълчаливо някак се питаме, тихичко, тайно. А вуйчо Ваньо (Стоян Радев) не шепне, той крещи, негодува, обвинява. Изобщо, много гняв има в представлението, но от този, нашенския, който те кара да се напиеш, да попсуеш и накрая, примирен, да продължиш постарому.

И много движение, което прави иначе мудното действие и дългите философски монолози по-динамични, заостря вниманието и слага оригинални акценти на неочаквани места. Дори хора, несклонни да понесат три часа Чехов, защото го намират за отегчителен и твърде философски, биха били приятно изненадани. Заведох именно такъв човек на представлението и преди началото той ме заплаши, че за отмъщение ще ме заведе на концерт на Содом. Но после каза, че всъщност е било доста „свежо”.

Всеки може да намери себе си сред персонажите на сцената: професорът - книжен плъх, хрантутникът - мижитурка, секси докторът-циник, чаровният патетично нещастен вуйчо Ваньо, красивата нацупена и отегчена професорша. И разбира се, Соня.

Гергана Плетньова беше причината искрено да харесам представлението, да се усмихвам и да ме стяга гърлото. Невротична, влюбена, гневна, истерична, плаха, отчаяна и искрена във всяка дума. Изобщо, истинска Соня. Препълнената зала на Сатиричния театър очевидно беше на същото мнение, съдейки по бурните аплодисменти за актрисата и топлия прием на публиката. Която съпреживяваше активно действието на сцената през цялото време, кога с бурен смях (признавам си, подразних се, че някои се смееха повечко и по-често, отколкото ми се нравеше, но емоциите са заразително нещо), кога с гробно мълчание.  

Иначе, както се полага, в последното действие гръмна и пистолет, ако и да не висеше на стената в първото. Актьорите разголваха не само душите си. Имаше много чай и разбира се, много водка. Много горчивина, по-малко смях и в крайна сметка, надежда, че все пак може, да, би могло някак си да изживеем живота си не толкова глупаво, не толкова бездарно...

Снимка: ДТ "Стоян Бъчваров" Варна
  
Share

петък, 28 декември 2012 г.

Десетте неща, които преоткрих през 2012-а


Семейството, като общност, която макар обикновено да е дразнеща с претенциите и очакванията си, е винаги готова да те подкрепи, макар не винаги по начина, по който очакваш. Но с времето човек се учи да оценява неочакваните неща.  

Децата, с които прекарвам повече време от всякога. Предимно учим заедно: аз им помагам с уроците, те ме учат да съм родител, приятел, партньор, дете. Без излишна скромност си пиша петица за годината и обещавам да се постарая повече догодина.

Здравето, което като всеки сравнително млад и здрав човек винаги пренебрегвам. Но рано или късно, когато човек отказва да чуе здравия разум на тялото си, то го заставя да легне и да се подчинява. Слушането на тялото е полезно, разбираш, че малко неща си струват жертвите, които правиш за тях.

Времето, което сякаш отминава все по-бързо, а нещата, които искам да направя, стават все повече. Но вместо да го гоня, реших да спра. Така имам безкрайно много време за нещата, които обичам. А и преди да спра не знаех кои са те.

Класическата музика, макар в случая да не е преоткриване, защото никога не съм я познавала добре. Но наваксвам, без амбиция да стана познавач. По-скоро опитвам от всичко като дете, проникнало тайно в затворена сладкарница.

Детството си, за което често мисля в опит да си обясня защо съм такава, каквато съм. И дали постъпвам честно спрямо децата си.

Уважението към себе си, към това което съм и бих могла да съм, ако не бях най-големия си враг.

Смисъла от работата, но не работата, която си длъжен да работиш по стечение на обстоятелствата, а това, което умееш, което те прави смислен. Дължа си признанието, че никога работата ми не е била просто работа, винаги съм обичала това, което правя. Сега обаче смятам да правя това, което обичам.

Писането, което пренебрегвах заради всичко друго "по-важно" в живота си.

Посоката, която все ми се изплъзваше, а винаги много съм държала да имам. Оставих я да си върви, накъдето е тръгнала. Може да ме открие някъде, някога. 



Share

четвъртък, 5 юли 2012 г.

Журналистите Борко


Когато бях първи курс във Факултета по журналистика много се впечатлих от израза, че журналистиката била куче-пазач (watchdog). С патос и самочувствие, типични за 18-годишните, твърдях, че кучето е символ на покорството, то е „най-добрия прител на човека”, а медиите не може да са най-добрия приятел на когото и да е. Те трябва да хапят, не да се умилкват. Хайде, хайде, кучето може и да хапе, казваха приятелите ми, не особено заинтригувани от темата. Не, казвах, може ако е вълк, не ако е овчарско куче. Абе имаше нещо сбъркано в тая американска метафора, ама не можех да им обясня какво.

18 години по-късно вече знам какво съм имала предвид. Осъзнах го по повод знаменитото премиерско българско овчарско куче Борко. Всъщност, знаех го и преди, но Борко ми помогна да нарека нещата с истинските им имена. Работила съм в частни  и държавни медии, правила съм компромиси, но никога със съвестта си и морала си. Не съм съобщавала поръчкова новина, нито съм правила услуги на бизнесмени или политици. Обаче продължавам да се чувствам един Борко, само защото съм била част от системата.

Защото колеги, може да сме много достойни хора, направо страшни пичове може да сме, обаче е важно кой дава на Борко мръвката. Важно е дали е месар или собственик на медиа. Важно е дали е искал да създаде медиа, защото медиите са важни, или защото носят пари, или защото харчат пари, изкарани другаде, или защото купуват влияние. Не е важно дали в конкретен момент дадена медиа е опозиция на дадените управляващи, важно е каква ще бъде утре, когато властта се смени. Защото това ще са „нашите хора” и ние ще получим това, което сега не ни се дава, та ни се налага да сме опозиция.

Защото единствената причина в България изобщо да има опозиционни медии е, че всяка власт си води своите любимци и на останалите им се налага да са в опозиция, докато си чакат реда. В България медиите не са критични към властта в полза на обществото, а в полза на други кандидати за властта. Но има един проблем. В последните години забелязвам, че смяната на властите не води автоматично до смяна на бизнес любимците. Съответно, собственици на медии. Което до какво води? До унищожителна конкуренция между медиите кой да се сложи на властта повече, защото следващият кастинг за любимци не се вижда на хоризонта.

Тая битка обаче се води на други нива, журналистите не участват в нея. Е, някои участват, но те са друг вид професионалисти. Има и хора, които искрено се бунтуват, искрено искат да променят нещо, да размътят блатото. Но голямата част от гилдията просто ходи на работа. Или просто напуска. Ако може да прави нещо друго, разбира се. За първи път си зададох въпроса срам ли ме е да сервирам кафе или да продавам на пазара ако се наложи преди близо три години. Отговорих си положително, макар да не го направих. Продължавам да смятам, че е по-достойно и по-честно спрямо себе си и спрямо смисъла на професията си да я оставим, вместо да я покварим.    

Не си представям, че мога да работя в медиа, където основната ми задача ще бъде да отразявам Бойко Борисов. Защото това не е лесна задача. Направо творческа си е. Всички прояви на премиера са режисирани така, щото да бъдат обстойно отразени, с цената на максимален стрес и усилия от страна на медиите. Дали ще получат известие посред нощ, че призори Първият ще закрие пожара, или ще висят като прани гащи пред вратата на Съвета в Брюксел (или ще го преследват по коридорите, за удивление и присмех на колегите си), няма особена разлика. И това е хитро, защото, някак си, като има паника, медиите смятат, че е много важно да отразят, вероятно нещо важно ще каже. И тичат, тичат, а после той казва някаква томителна простотия, ама я пускат, премиерът е все пак. Или пък е забавно, а забавлението носи рейтинг. Дори и да му се подиграваш, пак го отразяваш, нали? А народът се смее, смее, но не вижда нищо лошо, в крайна сметка. И проблемът не е в Бойко Борисов, нали разбирате? Той е само симптом.

Така в шеги и закачки стигнахме до тук, когато спокойно можем да кажем, че медиите в България са куче-пазач на властта, нейният Борко. Тия в опозиция вече нямат надежда да станат следващия Борко на следващата власт, защото както изглежда, статуквото е бетонирано. Властта може и да се смени, макар в момента това да ми изглежда невъзможно, но истинските владетели на положението ще останат същите, парите ще останат същите. Само имената ще се сменят, но какво тук значат някакви си имена. А дори и да се сменят бизнес любимците на властта, какво ще спечелят от това медиите? Някои ще фалират, станали ненужни, други от първи опозиционери ще станат рупори на властта. Кой печели от това? Журналистите ли? Обществото ли? Печели властта, защото нейният верен Борко е винаги на стража. 

Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма хепи енд. Няма магическа рецепта, която да направи медиите едиственото нормално нещо в държавата. И не вярвам, че отчаяната съпротива на броени хора е достатъчна, макар да е жизнено важна. Не съм се отказала, а щом четете това, очевидно вие също не сте, но сме твърде малко и твърде бедни, за да си купим обществено влияние. А тези като нас и тези, които имат нужда от нас стават все по-малко. Иде армия от хора, които искат да ядат, не да са свободни. И нямам право да ги упреквам. Но упреквам себе си и всички нас, че допуснахме това да се случва. Дължахме си повече, нали?

P.S. Поднасям искрени извинения на породата българско овчарско куче за сравнението.

Снимка: Wikimedia Commons (това не е Борко)
Share