Какво си мисли човек на пълен работен ден и едно малко...

Странно се чувства човек, когато спори с всички и всички са срещу него. Почва да си мисли че е неправ, дори когато става дума за неща, в които напълно и изконно вярва. И ако  дори за миг реши, че другите са прави, все пак са повече, а така е в демокрацията, в какво да врява?! Ако пък реши, че е прав, пък другите да си мислят каквото искат, животът  започва да го опровергава до степен на шизоидност. Например аз вярвам, че хората по презумпция са равни. Не по социалистически, а по законите на природата. Всеки е уникален, различен, специфичен. И в този смисъл- с равен шанс да успее. И единствената разлика между хората е в усилията, които полагат. Някои просто стоят, гледат, критикуват и се примиряват. Други, напротив. Правят това, което трябва, пък да става каквото ще. И ако първите направят усилието на вторите, ще има реална конкуренция. И огромно количество освободена мисловна енергия. Но те не го правят....И тогава животът ме опровергава. Може би те просто нямат потребност да го направят. А откъде идва потребността да си нещо, да си някой, да създаваш, да се бориш, да вървиш напред, понякога и на въпреки...може би всъщност онези, които казват, че хорана не са по презумпция равни са прави. Може би точно това е разликата. Тази искра, това джазово щракване с пръсти, което понякога решава живота ни.. Ако ни стиска. 

Share