WTF...

Какъв й е проблемът на България, че дори всички да са наопаки, тя пак е на терсене? На пръв поглед нищо й няма. Демократична държава (since 1989, както пише по хубавите уискита, ама обикновено с поне 100 години отгоре), член на Европейския съюз, с дясноцентристко управление. Дефицитът малък, икономиката излиза от кризата, доверието в правителството- високо. С трън да завъртиш, няма какъв кусур да закачиш.

И в същото време има нещо сбъркано. Като почнеш от маниера на премиера, който е склонен да си покаже листчетата с английските думи по телевизията и е готов винаги да свали цената на нещо, щом хората са недоволни. Или правителството, в което едната ръка сякаш не знае какво прави другата, а министрите трябва да хвърлят боб, за да знаят с каква идея се е събудил днес началникът им. Минеш през паламента, където положението е като в пионерски лагер- дружинната като свири сбор и всички се строяват на плаца и вдигат ръка за поздрав. И стигнеш до редовите граждани, които все повече заприличват на селяни. Да не се обиждат хората, живеещи на село, но не става дума за тях. Става дума за обезсмислянето на понятието гражданин като носител на граждански права и субект на гражданска активност. Да сте срещали напоследък някого, на когото „да му дреме”? Пълна демотивация и отказ от общуване с държавата, а най-вече, отказ от опитите да се влияе върху политиката с възможностите на гражданското общество и медиите в услуга на гражданите.

Когато видиш, че на целия хал на държавата управляващите се чудят как все пак да узаконят следенето на Фейсбук и блоговете, щото там можело да се плюят кандидатите в предстоящите избори и почва да те сърби дясната ръка. Не защото ще взимаш пари, а защото с нея трябва да пуснеш бюлетината. А за закво, питаш се. Защото обикновено въпросът, който вълнува кандидатите е за кого, не за какво. Ама „каквото” е важното, защото то е, което остава, когато „който” бъде избран. И ако в последната година не сме го разбрали това, пътят е страшен, но никак не е славен, да ме прощава поетът. А натам отиват работите, щом при целия каламбур с имената на полицейските операции, те все пак успяват да вдигнат рейтинга на вътрешния министър. А той е важният сега, защото ще превзема Президенството. Затова може да се пожертва всичко- и два три пункта от рейтинга на самия премиер, и авторитета на финансовия министър, принуден да обясни защо само МВР не съкращава нищо отникъде, и да се загърбят наистина важните неща като реформите и икономическите проблеми на държавата. Сега е важно да се спечелят президентските избори, където икономиката не играе, сигурността е силният коз.

А през това време бюджетът се топи, фискалният резерв не е безкраен, а шушукането за предстоящо увеличаване на плоския данък само подсилва усещането за пълно безсилие. И пак се чудя, какъв й е случаят на България, след като седи с още 26 страни на масата в Брюксел и всички обсъждат сходни проблеми? Дори да не намираш сам решението, можеш да „откраднеш” някоя добра идея и да се възползваш от опита на другите. Но не. Въпрос на приоритети. Приоритетите на управлението.

Каква е целта на държавата? Да създава правила и да гарантира спазването им. Да мотивира гражданите си да произвеждат БВП и да го преразпределя умело, така че да ги мотивира да произвеждат повече. С една дума, да насърчава. Ако приложим това към България, усещането ми е, че целта е подменена. Държавата не иска да регулира, а да контролира. Не насърчава, а подчинява. Не преразпределя, а изземва. Това, обаче, не може да продължава до безкрай заради безмилостната логика на приказката за цървулите на босия. Не можеш да вземеш данъци от несъществуващи приходи. Не можеш да отнемеш свободата от несвободните.

А защо държавата, сиреч тези, които се олицетворяват с нея, се държи така? Дори да приемем, че облагодетелства определени лобистки кръгове, това не обяснява всичко. И по силата на друга максима- за народа, който си заслужава управляващите- може ли да очакваме от тях да изповядват ценности, абсолютно чужди на този народ? То да е круша, да го ашладисаш.

Хората трудно приемат новото, особено ако изисква усилие. А усилието у нас така и не се случи, напротив-последните 20 години бетонираха преклонението пред лесните неща-лесните пари, лесните жени, лесната политика, лесните медии, лесните песни...Затова народът не се обижда, като го третират като лесен избирател и си избира лесни победители. И така кръгът се затваря.

Няма как да завърша с хепи енд тези мисли. Не съм открила още хапчето за излизане от матрицата. Вярвам, че силата на индивидуалното усилие е способна да генерира обща полза. Но всеки трябва сам да реши дали да го направи. Познавам много хора, които са направили този избор. Но очевидно, все още твърде малко.

Share