вторник, 19 май 2009 г.

Приказка за виното

Беше топла и мека класическа селска есен. Като едно време, когато още имаше истинско циганско лято. Лозето тънеше в жълта шума и сладко киселата миризма на узряло грозде. Лозите се извиваха под тежесттта на напращелите гроздове и кротко чакаха облекчението на гроздобера. Осите летяха тържествуващо, опиянени от сладкия гроздов сок и от предчувствието за наближаващата смърт на лятото. Единствено хищните пипала на кукувичата прежда нехаеха за края и се разстилаха буйно и безотговорно в полите на лозите. 

Лозето се гушеше в малка падина между червените скали. Странните им сюрреалистични форми, които иначе смущаваха погледа със своята категорична несъвместимост с аграрния пейзаж, сега бяха омекотени от пасторалната прелест на есента. Сякаш сладкия дъх на гроздов сок беше проникнал и в безмилостно сухия пясъчник и го караше да си спомня далечната си младост на морското дъно. Много преди търпеливото длето на вятъра да извае от крехката му плът причудливите форми.

И да напласти наоколо тънката и неблагодатна червена почва, в която сега зрееше гроздето.

Дали заради морското подсъзнание на червената пръст, но в това грозде се улавяше странен, нетипичен дъх. А още по-силен беше той във виното, което гроздето даваше. Смесен с уханието на дъбовите бъчви, вкусът придобиваше магическа сила. Той караше всеки, отпил от виното, да си спомня за отдавна отминали времена, за които дори не е слушал от бабите и дядовците си. Но споменът за тях сякаш оживяваше в душата му и го изпълваше с тихата радост на съществуването преди човека. Една глътка беше достатъчна, за да стане човек частица от голямата вселенска душа, да се изпълни с хармония и смирение.

Затова виното от това лозе зе пазеше за специални случаи.

Една бъчва от него беше запечатана, когато се роди първата внучка в семейството-за сватбата й. Внучката си растеше, а виното кротко чакаше своя звезден миг.

Минаха двайсет години. Един ден внучката пристигна от големия град и с неподражаемата дързост на младите съобщи, че ще се жени. Но сватба нямало да има. Само подписване в гражданското, без роднини, без гости. И без заветното празненство с голямата рода, на което трябваше да се лее специалното вино. Семейството преглътна новината, както беше правило от поколения-без да коментира и да спори. Скри огорчението си някъде измежду обичайните грижи за лозето и туршиите и сякаш бързо забрави за случая.

Но огорчението не можеше да се лута в нищото, отхвърлено и пренебрегнато. Скри се в прохладната тъмнина на мазето. И там откри старата дъбова бъчва, която кротко дремеше в ъгъла. Огорчението започна бавно да се просмуква в дъбовата плът на бъчвата. А после и във виното. Което сега, по негласно семейно решение, чакаше раждането на първото правнуче.

То се роди, но празникът не се състоя, защото баща му си отиде. Запиля се някъде с поредната си единствена любов. Семейството се втурна да спасява внучката и детето й и преглътна поредното огорчение пак така безмълвно.

Бъчвата така си й остана неотворена в мазето. И лека полека я забравиха. Да, забравиха специалното вино, с което трябваше да отпразнуват най-щастливите мигове в живота на семейството.

Един ден умря човека в най-крайната къща. Смъртта му потресе хората защото той беше най-младият в селото-само на 65 години. Живееше сам, нямаше деца, които да го погребат и да го поменат с добро. Затова последните петнайсет души, останали в селото, събраха от скътаните си пари за погребението. А после се събраха на една маса, да хапнат и да пийнат за бог да прости. И тогава някой си спомни за специалното вино.

Отвориха бъчвата внимателно, да не разтревожат духа на виното. Разляха го по чашите пак така полека, за да запазят неповторимия аромат и дъха на сладко минало. Мълчаливо вдигнаха чаши и отпиха почтително. Задържаха за миг глътката в устата си, за да се насладят изцяло на вкуса. Изведнъж ги завладя онова вълшебно усещане за безкрайност, за вечност, припомниха си отдавна забравените времена на море и безмълвност, обзе ги тихата радост на съществуването преди човека.

И в този миг се случи нещо неочаквано. Една тънка жилка скръб се промъкна в блаженството. Тъгата, преглъщана безмълвно от поколения, нахлу в душите на хората и забушува освободена. Сякаш всички скърби и разочарования, всички пропуснати мигове и пропилени мечти се завърнаха тържествуващо в душите, които толкова години отказваха да ги пуснат наяве. И всеки проля по една сълза за онова, което беше изгубил или не беше имал. Мълчаливо. После избърсаха очи, прокашляха се и заговориха за друго.

А на ум си рекоха, виното нещо се е похабило, нагарча, за догодина трябва да набавим нова бъчва.

 

Share

Няма коментари:

Публикуване на коментар