На вниманието на компетентните органи: езикът на омразата е престъпление

Ангел Джамбазки, ВМРО: "Даваме на управляващата клика ултиматум за седмица да изчисти града от престъпния контингент нелегални имигранти или това ще свършим ние. Отказваме всякаква отговорност за това, което може да се случи с тези лица занапред наоколо."

Елена Ваташка, председател на Сдружението на българските футболни привърженици: "Ние знаем, че властимащите няма нищо да направят. Затова призовавам всички: почнете да се организирате и въоръжавате. Няма друг начин. Трябва да сме готови сами да се защитим. Държава няма. Полицията осем месеца си губи времето да охранява тези боклуци, вместо да пази живота на хората."

Конституция на Република България, Чл. 39. 
(1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.
(2) Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.

Наказателен кодекс, Глава трета ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ, Раздел I. Престъпления против равенството на гражданите (Загл. изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.)

Чл. 162. (1) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) Който употреби насилие срещу другиго или повреди имота му поради неговата раса, народност, етническа принадлежност, религия или политически убеждения, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.

Източник на цитатите: официалният сайт на ВМРО

Share

Ноевият ковчег на знанието

Знанието е пътешествие. Трябва да го търсиш, да го завоюваш, да го предаваш на другите. Пътешествие в книгите, в далечни земи или дълбоко под земята. Екипът на университетската телевизия „Алма Матер” се впуска в това пътешествие, заедно с героите на филма „Ноевият ковчег”. Това е третият филм от поредицата „125 години в 125 минути”, посветена на 125 години от създаването на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Библиотеката е едно от първите неща, създадени от основателите на първото висше училище, верни на принципа „дайте ми библиотека и аз ще създам университет”, разказва директорът на университетската библиотека Анна Ангелова. И разгръща страниците на оригиналното издание на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон от 1824 година. Библиотеката пази истини, пази и лъжи. Пази и една мълчалива стена от книги, които не са отваряни, но очакват своя читател, казва Анна Ангелова и е убедена, че ще го дочакат. Защото книгата не само не изчезва, а се множи - всяка година в света се печатат 600 милиона книги.

И докато някои търсят знанието в библиотеката, други го преследват до края на света, в ледените води на Антарктика. За да разберат, например, какво са кремъчните водорасли. Професор Христо Пимпирев и младите учени от екипа му са пристрастени към ледения континент, към знанието за природата и от природата.

В бурните времена на 1989-1990 студентите търсеха знанието по площадите и улиците, спомня си писателят Георги Господинов. Но мистериите се случват в библиотеката, защото там можеш да смесваш книги, които иначе не се смесват - допират се само поради общата буква на авторите. Библиотеката е Ноев ковчег, пълен с книги, а всяка книга сама по себе си е Ноев ковчег – Ноев ковчег в Ноев ковчег в Ноев ковчег... Защото всяка история заслужава да бъде разказана и да бъде чута.

А историите на водопроводчика Емил си струва да бъдат чути. Той познава като пръстите на ръцете си потайностите на университета. Там, в подземията, в края на 70-те години на XXв., предшественикът му бай Васо открил лирата на Иван Вазов - изработена от сребро и опасана със златен лавров венец. Заедно с нея открил едно съндъче и мундира на брата на поета - генерал Владимир Вазов. Служители на Държавна сигурност арестували бай Васо и три дена го разпитвали: казвай, къде е съкровището на Вазов! А нагоре, към покрива, но още по-назад във времето, университетът пази още тайни – мястото, където по време на Втората световна война е поразен от американска авиобомба, която, слава Богу, не избухва.

Студентите медици добре познават потайностите на човешкото сърце. Кълнат се по силите на знанието си да спазват Хипократовата си клетва. По силите на знанието си и със силата на знанието – Ноевият ковчег на душите ни.

Гледайте филма „Ноевият ковчег” в събота, 19 октомври, от 16.30ч по БНТ1. 

Share

#ДАНСwithme: за смисъла на промяната

В резултат на десетките километри навъртени по софийските улици, разговорите с десетки хора и прочетеното в социалните мрежи ще споделя някои сурови размисли. Не защото си присвоявам правото да говоря от името на протестиращите, а защото от свое име искам да участвам в нещо, което се ражда пред очите ни - обществен разговор.  

За първи път от много години в България вече не е модно да казваш, че не се интересуваш от политика. За първи път виждам хора всякакви, които вървят по улиците, седят на Орлов мост или на кафе и обсъждат как да се развият протестите, как да се промени изборният кодекс, има ли легитимен начин да се излъчи някакъв тип представителство на протеста. 

Това е промяна, хора, може да ви се струва недостатъчна, некардинална, нереволюционна, но е дълбока промяна. Смисълът от всичко това ще бъде ако продължим да сме такива и после, на изборите и в рутината на ежедневието, независимо кой управлява, да ни интересува най-вече как управлява. Политиците да управляват със съзнанието, че ние сме тук и ги гледаме, а ние да не забравяме, че имаме право да изискваме и сили да се противопоставяме. Това е големият смисъл. 

Няма как да имаме демократично и прозрачно управление, ако липсва един от основните участници в публичния разговор - гражданското общество. Нито без основния посредник - медиите. В този смисъл, наблюдаваме раждането на протогражданското общество и първи опит за разчистване на медийния терен. И още нещо, за първи път от много време хората заговориха за ценности и морал в политиката. Досега сякаш тя беше привилигирована и за разлика от всичко друго в нашия си, познатия, човешкия живот, беше привилигирована да не зачита ценностите и да не се мери с морални критерии. Може и да е закъсняло, но това е начало. Има още дълъг път докато гласът на обществото се превърне в коректив на политическата класа, но първата стъпка е направена. И не, не за последните девет дни. Нито през февруари. А бавно и трудно, години наред, просто сега емоцията надви обичайния песимисъм и го забелязахме.

Всичко това изобщо не означава, че сега не трябва да продължим натиска, без разбира се да излизаме от мирния и цивилизован тон, който стана запазена марка на този протест (как да стане това също е обект на разпалени дебати по улиците и в социалните мрежи). Но ми се иска да запазим духа на протестите в себе си, да запомним колко добре сме се чувствали, когато сме съзнавали, че имаме сили за промяна. За да си го спомняме, когато изглежда, че е невъзможно да я постигнем. За да не се поддаваме на нездравословния скепсис, че нищо не се е променило сега ерго никога няма да се промени. 

Промяната е движение, не състояние.

Share

Вдъхновяващите жени

Поводът да припомня този текст е много тъжен - почина Маргарет Тачър. Един от хората, които (нескромно, но от сърце) чувствам безкрайно близки и които с личността и делата си са оказали най-силно въздействие върху това, което се стремя да бъда. Текстът е писан за класацията Най-влиятелните жени 2011 и е публикуван във в. "Капитал".  

Жените могат да се справят отлично в много роли: някои от нас дори управляват държави. Но като цяло сме по-добри в носенето на чанта, отколкото на щик."

Повечето жени наблягат на чантите. Други определено се справят по-добре с оръжията, отколкото с миксера. А някои - много малко, не просто управляват държави, а променят света. И имат дързостта да го направят пред смаяните погледи и неудържимия сарказъм на мъжете. Мъжките предразсъдъци спрямо жените изглеждат по-силни от времето, от прогреса, от еволюцията.

Наскоро двама известни коментатори от британската телевизия Sky Sports бяха уволнени заради сексистки подмятания по адрес на футболна съдийка. Репликата "Какво разбира жена от футбол" костваше завидната кариера на отворковците. Но под нея биха се подписали 99.9% от мъжете по света.

Когато Маргарет Тачър става първата жена министър-председател на най-старата съвременна европейска демокрация - Великобритания, никой не предполага каква следа ще остави тя в британската история. Още повече че тя не просто е първата жена премиер, а първият учен, влязъл на "Даунинг стрийт" 10. Тачър не просто иска да промени правилата, по които държавата работи, тя иска да промени мисленето на хората: "Икономиката е методът; целта е да промениш сърцето и душата." Мнозина са критиците й и днес, но някой да каже, че не е успяла? Когато искаш да промениш света, трябва да си краен. Краен в принципите, в идеите, в отстояването на позицията си. Не знам какво е компромис, никоя голяма идея, за която хората са умирали под знамената, не е постигната с компромис, казва Тачър.И няма друг път, когато наследяваш държава, заразена от всички лоши болести на социализма - национализирана, допотопна, неработеща индустрия, мощни профсъюзи, чудовищен бюрократичен апарат и държавната ръка, пропълзяла във всеки дом, за да управлява живота на хората.Да ви прилича на съвременна България? Липсва само тази крайна воля да се скъса веднъж завинаги с пороците на миналото. Жизненоважна липса. Но тази воля не е просто политически инат. Тачър се основава на знанията си на учен (завършила е химия в Оксфорд), опита си на политик (член на парламента, министър на образованието), вярата си в консервативните ценности и наученото от живота над бащината й бакалница, когато казва, че хората трябва да са личности, че трябва сами да решават живота си, да работят много, но и да получават дължимото според труда си, че държавата трябва да отстъпи място на свободния пазар, а социалните помощи - на заплати, резултат от висока производителност. Факт е, че прогнозите й за съдбата на еврото са болезнена истина днес.

В книгата си "Годините на Даунинг Стрийт" Маргарет Тачър пише: "Страните с по-слабо развита икономика щяха да бъдат съсипани от единната валута, но те се надяваха да получат достатъчно субсидии, така че съгласието им щеше да бъде оправдано. Случаят с Гърция бе класически."20 години по-късно тя едва ли се радва, че се е оказала не толкова добър пророк, колкото отличен познавач на хората и мотивите им за действие.Противно на популярната фраза, че зад всеки успял мъж стои умна жена, Тачър обича да подчертава колко важна е била за нея подкрепата на съпруга й Денис, когото тя нарича най-добрия си приятел. И го описва с фразата: "Стремежът да победиш е заложен в повечето от нас. Волята да победиш е въпрос на тренинг. Начинът, по който ще победиш, е въпрос на чест." А Тачър побеждава с чест в много битки: срещу профсъюзите, за съкращаването на бюджетните разходи, за съживяването на икономиката и една съвсем истинска - Фолклендската война. Само за два мандата и малко отгоре. Подобно на много силни хора тя си тръгва не защото е победена, а защото е предадена. Но с чест. 

Не знам каква е химическата формула на политиката, но другата най-влиятелна жена на нашето време също е химик. Докторът по квантова химия Ангела Меркел неофициално управлява Европейския съюз, откакто се вихри дълговата криза в еврозоната. Израснала в Източна Германия, след обединението Меркел става член на Християндемократическия съюз и според мнозина е по-реформаторски настроена от собствената си партия. Подобно на Тачър през 2005 г. Меркел става първата жена премиер на родината си и първият канцлер след Втората световна война, който идва от Източна Германия. През 2009 г. е преизбрана, и то в коалиция със Свободните демократи и с обещания за намаляване на данъците и подкрепа на бизнеса в разгара на кризата, когато останалите политици се надпреварваха да защитават бедните и онеправданите. В момента обаче Ангела Меркел е повлечена надолу от спадащата популярност на коалиционния си партньор, и то в година, когато в няколко провинции предстоят решаващи местни избори. Причината е нарастващото недоволство на германците, че са принудени да плащат за "греховете" на бедстващите периферни икономики в еврозоната. Но канцлерът прави всичко възможно това положение да бъде прекратено, като бъдат въведени строги условия за всяка страна, която поиска да бъде "спасена" от партньорите си, както и споделяне на финансовите рискове от страна на частния сектор.

Защото не без основание Меркел, както и останалите европейски лидери, е обвинявана, че спасяването на изнемогващите под дългова тежест държави всъщност е заради техните кредитори - големите банки. До момента всичко показва, че Меркел ще излезе с чест от тази битка, а според мен ще убеди в това и сънародниците си. Тя вече има силен коз в ръцете си - Германия отбеляза 3.6% ръст на икономиката за 2010 г., абсолютен рекорд в Европейския съюз и повече от този на САЩ - 2.9%.   За разлика от Желязната лейди (Тачър) в изтеклите грами от "Уикилийкс" Меркел беше определена като "тефлонова" заради своята безличност, не особена оригиналност и защото по нея нищо не залепва. Факт - г-жа Меркел не притежава харизма, нито впечатлява с ораторско майсторство, а напоследък често ми се случва, докато чакам някоя нейна публична изява, да си мисля "Дано не е с лилавото сако!". Според мен саката на Меркел неслучайно често се повтарят и причината не е, че няма пари или време да си направи нов гардероб. Подобно на брошките на бившия американски държавен секретар Мадлин Олбрайт саката на Меркел носят своеобразно послание - лилавото тя слага, когато предстои битка, поне според неофициалната ми лична статистика. Аз обаче, макар досега да не съм имала професионалния късмет да общувам лично с г-жа Меркел, смятам, че нейната безличност е по-скоро хладнокръвие, инертността - спокойствие, а желязната й воля е извън всякакво съмнение. Очевидно има и завидно чувство за равновесие, балансирайки между интересите на най-силната европейска държава и на разклатения Европейски съюз. Неслучайно медиите шушукат, че председателят на Европейската комисия Жозе Барозу се чувствал пренебрегнат и неистово се опитвал да излезе от сянката на Меркел. Неслучайно играч от световна класа като френския президент Никола Саркози се пише за най-добрия й приятел. 

И въпреки всичко има нещо, което издава, че под сдържаността г-жа Меркел е емоционална и страстна личност. Тя е запален футболен почитател, горещ привърженик на германския национален отбор и почетен член на местния "Енерги Котбус". Винаги когато има възможност, тя е на трибуната за важни мачове на националния отбор и неведнъж камерите са я хващали да скача от радост и да ръкопляска в подкрепа на националите. По време на срещата на върха на Г-20 в Торонто миналата година Меркел напусна срещата за малко, за да изгледа заедно с британския премиер Дайвид Камерън мача Англия - Германия от световното първенство, за нейна радост спечелен от германците с 4 на 1.Може би от гледна точка на историята е прибързано да оценяваме Меркел като политик сега, но безспорно е, че тя пое руля в съдбоносен момент. "Бъдещето на еврозоната сега зависи от германското лидерство. Хайде, г-жо канцлер, историята чука на вратата. А историята винаги чука само веднъж", написа Тимъти Гартън Аш.

И ако, образно казано, Тачър е куражът, а Меркел постоянството, Вероника Герин е искрата. Онова вътрешно дяволче, което не те оставя да приемаш безропотно света около теб, което непрекъснато те кара да искаш повече и да караш и останалите да искат повече. Дори когато те изобщо не си дават сметка, че имат това право. Вероника Герин е журналистката, която вярваше, че хората имат право да знаят, и смяташе, че си струва да плати това право с живота си. Историята й звучи невероятно и днес, а още повече в Ирландия в началото на 90-те години. Вероника Герин става журналист късно, тя учи счетоводство и политически науки, създава ПР агенция, докато не решава, че в Ирландия стават твърде нередни неща, които трябва да бъдат изобличени. Трафик на наркотици, организирана престъпност, корупция до най-високо ниво - нищо не може да спре Вероника Герин да напише поредния си материал.  Дори смъртните заплахи, дори нахлуването в дома й, когато е простреляна в крака. Вероника Герин е застреляна с 6 куршума в колата си на 26 юни 1996 г. Тя е на 37 години, а синът й - на 6. Това е първото убийство на журналист в Ирландия и обществото е разтърсено. Натискът върху властите е толкова голям, че води до най-мащабното разследване срещу организираната престъпност, в резултат на което убийците на Вероника Герин са заловени и осъдени. С промяна в законодателството се създава специална служба, която да разследва, запорира и отнема имущество, придобито от престъпна дейност.

Далеч съм от мисълта, че трябва да умрем, за да постигнем целта си. Дори не е необходимо да си отговорим на въпроса готови ли сме на това - през XXI век човек може да загуби живота си по много по-префинени начини от убийството. Въпросът обаче, който трябва да си задаваме всяка сутрин пред огледалото, е "Докъде съм готова да стигна?" - в битките, в компромисите, в очакванията си. Да помним, че не обществото, началниците и съпрузите ни са тези, които решават какъв да бъде животът ни. Че всеки компромис има ефекта на пеперудата - дори леко потрепване на крилете, дори най-дребното отстъпление може да променят живота ни, да го направят зависим от чуждите очаквания и желания, и то дори без да си даваме сметка за това. Разказах ви за три жени, безкрайно различни, но със сходна съдба - да променят историята. Историята не само на собствения си живот, но и на милиони други хора. Понякога това просто се случва - оказваш се във време и място, когато нямаш друг избор, освен да поемеш тази отговорност. Понякога изобщо не е необходимо да си световно важен - просто трябва да кажеш правилните думи на детето си, да свършиш добре работата си, да подредиш къщата си, да се опълчиш на фирмата, която ти спира тока твърде често без причина, или на учителката, която не позволява на детето ти да нарисува кукер с надпис AC/DC на ръкавите.

Всъщност думите в началото принадлежат на Маргарет Тачър. Започнах с тях с надеждата, че много жени, концентрирани върху избора на чанта, ще прочетат този текст до края. За да разберат, че дори в избора на чанта може да проявят повече индивидуалност и въображение от съветите на модните списания. Че колкото и на света около тях да му е удобно да ги направи подвластни на избора на чанта, те имат право да искат повече, да могат повече, да направят повече. За да разберат, че щом могат да носят достойно дамска чанта, могат да направят каквото поискат, включително да управляват държави. Но това не е задължително. Каквото и да правим, важното е да променяме света. В това сме най-добри.

Снимка: European Union   

Share

Вуйчо Ваньо от Варна

Никога не съм писала за театър. Не защото не го обичам, по-скоро от смущение, че не съм достатъчно компетентна. Друго си е всеки да има мнение за футбола, политиката и възпитанието на децата. Но за театъра...Една провокация, очевидно успешна, ме накара да се осмеля. Получих неустоимото предложение да напиша нещо в блога си за избрана от мен постановка на варненския театър по време на софийското му турне. Така се сдобих с покана за „Вуйчо Ваньо”.

Признавам си, не съм ходила на театър от години. Преди десетина години знаех афишите наизуст, още повече, че една приятелка държеше да видим всяка премиера. После децата, работата и всички дежурни оправдания направиха театъра една от точките в списъка „10-те неща, които бих правила, ако имах време”. Казвам това, за да обясня колебанията си да се изкажа за варненския „Вуйчо Ваньо”. Освен текста на Чехов, за постановката знаех само, че има 3 номинации ИКАР 2013 – за режисура на Пламен Марков, за главна женска роля на ГерганаПлетньова (Соня) и за авторска музика на Калин Николов.

Първото определение, което ми хрумна, гледайки спектакъла, беше неочакван. Представям си Чеховите текстове казани тихо, почти шепнешком, а в това представление героите доста крещят. Което ги прави много съвременни, много близки до нас. Защото ние не крещим, а би трябвало. Питаме се и ние като Чеховите герои какво правим с живота си, защо живеем тъй глупаво и бездарно, но мълчаливо някак се питаме, тихичко, тайно. А вуйчо Ваньо (Стоян Радев) не шепне, той крещи, негодува, обвинява. Изобщо, много гняв има в представлението, но от този, нашенския, който те кара да се напиеш, да попсуеш и накрая, примирен, да продължиш постарому.

И много движение, което прави иначе мудното действие и дългите философски монолози по-динамични, заостря вниманието и слага оригинални акценти на неочаквани места. Дори хора, несклонни да понесат три часа Чехов, защото го намират за отегчителен и твърде философски, биха били приятно изненадани. Заведох именно такъв човек на представлението и преди началото той ме заплаши, че за отмъщение ще ме заведе на концерт на Содом. Но после каза, че всъщност е било доста „свежо”.

Всеки може да намери себе си сред персонажите на сцената: професорът - книжен плъх, хрантутникът - мижитурка, секси докторът-циник, чаровният патетично нещастен вуйчо Ваньо, красивата нацупена и отегчена професорша. И разбира се, Соня.

Гергана Плетньова беше причината искрено да харесам представлението, да се усмихвам и да ме стяга гърлото. Невротична, влюбена, гневна, истерична, плаха, отчаяна и искрена във всяка дума. Изобщо, истинска Соня. Препълнената зала на Сатиричния театър очевидно беше на същото мнение, съдейки по бурните аплодисменти за актрисата и топлия прием на публиката. Която съпреживяваше активно действието на сцената през цялото време, кога с бурен смях (признавам си, подразних се, че някои се смееха повечко и по-често, отколкото ми се нравеше, но емоциите са заразително нещо), кога с гробно мълчание.  

Иначе, както се полага, в последното действие гръмна и пистолет, ако и да не висеше на стената в първото. Актьорите разголваха не само душите си. Имаше много чай и разбира се, много водка. Много горчивина, по-малко смях и в крайна сметка, надежда, че все пак може, да, би могло някак си да изживеем живота си не толкова глупаво, не толкова бездарно...

Снимка: ДТ "Стоян Бъчваров" Варна

  

Share

Десетте неща, които преоткрих през 2012-а

Семейството, като общност, която макар обикновено да е дразнеща с претенциите и очакванията си, е винаги готова да те подкрепи, макар не винаги по начина, по който очакваш. Но с времето човек се учи да оценява неочакваните неща.  

Децата, с които прекарвам повече време от всякога. Предимно учим заедно: аз им помагам с уроците, те ме учат да съм родител, приятел, партньор, дете. Без излишна скромност си пиша петица за годината и обещавам да се постарая повече догодина.

Здравето, което като всеки сравнително млад и здрав човек винаги пренебрегвам. Но рано или късно, когато човек отказва да чуе здравия разум на тялото си, то го заставя да легне и да се подчинява. Слушането на тялото е полезно, разбираш, че малко неща си струват жертвите, които правиш за тях.

Времето, което сякаш отминава все по-бързо, а нещата, които искам да направя, стават все повече. Но вместо да го гоня, реших да спра. Така имам безкрайно много време за нещата, които обичам. А и преди да спра не знаех кои са те.

Класическата музика, макар в случая да не е преоткриване, защото никога не съм я познавала добре. Но наваксвам, без амбиция да стана познавач. По-скоро опитвам от всичко като дете, проникнало тайно в затворена сладкарница.

Детството си, за което често мисля в опит да си обясня защо съм такава, каквато съм. И дали постъпвам честно спрямо децата си.

Уважението към себе си, към това което съм и бих могла да съм, ако не бях най-големия си враг.

Смисъла от работата, но не работата, която си длъжен да работиш по стечение на обстоятелствата, а това, което умееш, което те прави смислен. Дължа си признанието, че никога работата ми не е била просто работа, винаги съм обичала това, което правя. Сега обаче смятам да правя това, което обичам.

Писането, което пренебрегвах заради всичко друго "по-важно" в живота си.

Посоката, която все ми се изплъзваше, а винаги много съм държала да имам. Оставих я да си върви, накъдето е тръгнала. Може да ме открие някъде, някога. 

Share

Журналистите Борко

Когато бях първи курс във Факултета по журналистика много се впечатлих от израза, че журналистиката била куче-пазач (watchdog). С патос и самочувствие, типични за 18-годишните, твърдях, че кучето е символ на покорството, то е „най-добрия прител на човека”, а медиите не може да са най-добрия приятел на когото и да е. Те трябва да хапят, не да се умилкват. Хайде, хайде, кучето може и да хапе, казваха приятелите ми, не особено заинтригувани от темата. Не, казвах, може ако е вълк, не ако е овчарско куче. Абе имаше нещо сбъркано в тая американска метафора, ама не можех да им обясня какво.

18 години по-късно вече знам какво съм имала предвид. Осъзнах го по повод знаменитото премиерско българско овчарско куче Борко. Всъщност, знаех го и преди, но Борко ми помогна да нарека нещата с истинските им имена. Работила съм в частни  и държавни медии, правила съм компромиси, но никога със съвестта си и морала си. Не съм съобщавала поръчкова новина, нито съм правила услуги на бизнесмени или политици. Обаче продължавам да се чувствам един Борко, само защото съм била част от системата.

Защото колеги, може да сме много достойни хора, направо страшни пичове може да сме, обаче е важно кой дава на Борко мръвката. Важно е дали е месар или собственик на медиа. Важно е дали е искал да създаде медиа, защото медиите са важни, или защото носят пари, или защото харчат пари, изкарани другаде, или защото купуват влияние. Не е важно дали в конкретен момент дадена медиа е опозиция на дадените управляващи, важно е каква ще бъде утре, когато властта се смени. Защото това ще са „нашите хора” и ние ще получим това, което сега не ни се дава, та ни се налага да сме опозиция.

Защото единствената причина в България изобщо да има опозиционни медии е, че всяка власт си води своите любимци и на останалите им се налага да са в опозиция, докато си чакат реда. В България медиите не са критични към властта в полза на обществото, а в полза на други кандидати за властта. Но има един проблем. В последните години забелязвам, че смяната на властите не води автоматично до смяна на бизнес любимците. Съответно, собственици на медии. Което до какво води? До унищожителна конкуренция между медиите кой да се сложи на властта повече, защото следващият кастинг за любимци не се вижда на хоризонта.

Тая битка обаче се води на други нива, журналистите не участват в нея. Е, някои участват, но те са друг вид професионалисти. Има и хора, които искрено се бунтуват, искрено искат да променят нещо, да размътят блатото. Но голямата част от гилдията просто ходи на работа. Или просто напуска. Ако може да прави нещо друго, разбира се. За първи път си зададох въпроса срам ли ме е да сервирам кафе или да продавам на пазара ако се наложи преди близо три години. Отговорих си положително, макар да не го направих. Продължавам да смятам, че е по-достойно и по-честно спрямо себе си и спрямо смисъла на професията си да я оставим, вместо да я покварим.    

Не си представям, че мога да работя в медиа, където основната ми задача ще бъде да отразявам Бойко Борисов. Защото това не е лесна задача. Направо творческа си е. Всички прояви на премиера са режисирани така, щото да бъдат обстойно отразени, с цената на максимален стрес и усилия от страна на медиите. Дали ще получат известие посред нощ, че призори Първият ще закрие пожара, или ще висят като прани гащи пред вратата на Съвета в Брюксел (или ще го преследват по коридорите, за удивление и присмех на колегите си), няма особена разлика. И това е хитро, защото, някак си, като има паника, медиите смятат, че е много важно да отразят, вероятно нещо важно ще каже. И тичат, тичат, а после той казва някаква томителна простотия, ама я пускат, премиерът е все пак. Или пък е забавно, а забавлението носи рейтинг. Дори и да му се подиграваш, пак го отразяваш, нали? А народът се смее, смее, но не вижда нищо лошо, в крайна сметка. И проблемът не е в Бойко Борисов, нали разбирате? Той е само симптом.

Така в шеги и закачки стигнахме до тук, когато спокойно можем да кажем, че медиите в България са куче-пазач на властта, нейният Борко. Тия в опозиция вече нямат надежда да станат следващия Борко на следващата власт, защото както изглежда, статуквото е бетонирано. Властта може и да се смени, макар в момента това да ми изглежда невъзможно, но истинските владетели на положението ще останат същите, парите ще останат същите. Само имената ще се сменят, но какво тук значат някакви си имена. А дори и да се сменят бизнес любимците на властта, какво ще спечелят от това медиите? Някои ще фалират, станали ненужни, други от първи опозиционери ще станат рупори на властта. Кой печели от това? Журналистите ли? Обществото ли? Печели властта, защото нейният верен Борко е винаги на стража. 

Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма хепи енд. Няма магическа рецепта, която да направи медиите едиственото нормално нещо в държавата. И не вярвам, че отчаяната съпротива на броени хора е достатъчна, макар да е жизнено важна. Не съм се отказала, а щом четете това, очевидно вие също не сте, но сме твърде малко и твърде бедни, за да си купим обществено влияние. А тези като нас и тези, които имат нужда от нас стават все по-малко. Иде армия от хора, които искат да ядат, не да са свободни. И нямам право да ги упреквам. Но упреквам себе си и всички нас, че допуснахме това да се случва. Дължахме си повече, нали?

P.S. Поднасям искрени извинения на породата българско овчарско куче за сравнението.

Снимка: Wikimedia Commons (това не е Борко)

Share

Луксозният Лозенец - вода и кал до колене

Това е Кръста, кръстовището на бул. "Джеймс Баучър" и бул. "Черни връх", когато вали. Преминаването през кръстовището е предизвикателство както за автомобилите, така и за пешеходците, освен ако не са снабдени с плавници и неопрени. Слизайки надолу в посока Кошарите положението е още по-зле, още повече предвид обилната кал около строежа на метрото. Което прави специалната екипировка още по-наложителна. 

Не, че дъждът пречи на усиления труд на строително-ремонтната бригада - както се вижда при внимателно взиране в снимката, асфалтът дими. Не разбирам от строителство, така че не мога да коментирам качеството на работата в тези условия. Обаче точно тази кръпка, както и да се направи, все е тая, май. Ако сте пропуснали да видите дима, ще почувствате как обувките ви потъват в пресния асфалт. Защото просто няма как да разберете, че не бива да минавате оттам, нали? 

Улица "Драгалевска"- кал и дупки.  

Районът около РУМ-а: няма как да минете оттам, без да се окаляте до колене. Особено ако тепърва излизате, няма как да се явите в "цивилизациятя" в нормален вид. Освен ако не си носите обувки и панталон за смяна. 

А това е местната забележителност- езерцето зад РУМ-а. Минаването покрай него е висш пилотаж, местните си знаят как да пълзят покрай оградата на близката кръчма, като Том Круз по скалата в "Мисията невъзможна". Ноо няма нищо невъзможно за столичани в Лозенец, вервайте ми.

Нямаше как да си снимам дънките отзад, но пък в обувките ми шаваха попови лъжички. 

Share

Искате ли кръстче?

Гласът ме сепва. Тих, едновременно подканващ и заговорнически изхабен женски глас. Не знам дали това е, което ме кара да настръхна от неприязън или фактът, че сме посред двата квадратни метра площ на кварталната бакалия. Там, между хляба и наденицата, между ракията и цигарите на бройка (защото само така могат да си ги позволят тийнейджърите и работниците от близкия строеж) някаква жена ме изненадва в гръб с въпроса „Искате ли кръстче?”, докато си купувам газирана вода.

Отговарям по-троснато отколкото е необходимо. Обръщам се, а тя вече е отворила пред лицето ми парче плат с мострите- грозни, безформени кръстове, дървени или пластмасови, вероятно, но на пръв поглед ми изглеждат като коледни сладки. От маслено тесто. Точно като онези, които майка ми винаги правеше, въпреки че ги ненавиждах, само за да има повод да ми натяква че не ги ям. Идва ми да й кажа, че не е това мястото да продава кръстове. Че изобщо как си позволява! В същото време, хрумва ми, аз изобщо не съм религиозна, какво ми пука!

Плащам газираната вода с жълти стотинки и усещам натрапчивия поглед на жената в портмонето ми. Може би ако продаде едно кръстче, точно тук и точно сега, ще може и тя да си купи нещо, помислям си. Но все още съм твърде възмутена, за да обърна внимание на тази мисъл. Освен това, да работи, ако иска хляб. Кръстчетата може и да носят утеха, но не хранят.

Може и да не съм религиозна, но имам усет за нещата. Японците казват: Кое е неподходящо? Красив лунен лъч върху покрива на бедняшка къща. Някои неща са несъвместими. Както курабиените кръстчетаа с наденицата с изтекъл срок на годност.

Въпреки това, по-късно вечерта, си спомням за жената. Дали е успяла да продаде някое кръстче, за да си купи хляб. И изобщо, заради хляба ли е- тя може би е луда, религиозна фанатичка. Утре може да причака децата ми, докато си купуват сладолед от същото магазинче и да им пробута фалшивите си кръстчета и извратената си вяра. Може би е от някаква секта и с кръстчетата просто примамва хората. Не е трудно да примамиш хората с утеха в тези гладни години. Само на метри от магазинчето младежи играят карти на пари и си продават дрога. Децата ни играят наоколо, а ние се уповаваме само на Божията милост, че няма да се включат в играта. Молим се на същите тези курабиени кръстчета.

Боже, ние сме неверници, верно е. Но истина е също, че ти си загубил вяра в нас. Може би сме виновни, но никога няма да узнаем истината, защото царството небесно не ни е писано, нито ни е интересно. Ще купим евтино и ще изядем курабиените кръстчета в чест на роджеството ти. Други ще го посрещнат гладни, но все така изоставени.

И всички заедно- невярващи.

Share

Операция “Самурай”

Четейки полицейските новини в последните дни си спомних за този текст, написан от мен по молба на колега по истинска дописка в пресата преди няколко години. В смисъл, дописката е истинска, за случката не гарантирам. Пускам историята така, както съм я написала преди 5 години:

Рапорт на дежурния полицай Ст. Кр. до началника на РПУ Крива слива, комисар Х-ски:

Относно: операция “Самурай”, проведена на 11.08.2007 в с. Крива Слива

На 11 август в 3.50 бяхме уведомени по телефона от бдителни граждани (по постоянен адрес селяни) за нарушение на обществения ред по смисъла на закона (чл.43. ал 16). На сигнала реагирахме с необходимата бързина и коректност аз и колегата от охраната на склада, поради липсата на други кадрови ресурси. На мястото на инцидента бяхме в 4.10 (10 минути ни бяха необходими за запалването на служебния автомобил ВАЗ, производство 1982 година). Локализирахме източник на необичайно силна музика със съмнителни естетически достойнства в подвижно спално съоръжение тип палатка. Въпросната беше разпъната на ул. “Тинтява” номер 6. Проникнахме в обекта в пълно бойно снаряжение и в строеви ред както следва: 1. Аз, като по-старши и представител на закона и 2. Пазачът на склада, да пази тила като по-як. На мястото на инцидента заварихме:

1. 13 броя видимо омаломощени сватбари, някои от които спящи а други в състояние на шок (последното е потвърдено в последствие и от медицинското заключение)
2. 3 бр. музиканти в крайна фаза на изтощение
3. 1. бр. младоженец, заспал в подноса върху остатъците от сватбената торта.
4. 1. бр. булка, в известна степен бременна (в 7 месец, според медицинското заключение), в състояние на нервна криза и хистеричен плач.
5. 1 бр. лице от мъжки пол без дрехи, препасан само с хавлиена кърпа родно производство, явно дар от сватбата, въоръжен с меч, по първоначални данни самурайски (според заключението мечът е бутафорен, заподозреният се е сдобил с него, работейки като статист в кинопродукция, снимана в селото миналата година).

Всички присъстващи бяха задържани без съпротива, с изключение на заподозрения, който се опита да ми приложи няколко източни бойни техники. Но аз, благодарение на дългогодишния си опит в МВР (и на филмите с Жан-Клод Ван Дам, изгледани повреме на нощните дежурства) успях да го обезоръжа хладнокръвно и без да подлгам на риск живота на присъстващите. След 24 часов престой в изтрезвителното задържаният свидетелства, че е заплашил живота и здравето на присъстващите на скромното тържество, с цел да не се разотиват твърде рано, което по думите му е щяло да нанесе неизлечими рани на душата му, поради огромната му привързаност към младото семейство.

Показания на булката Христинка (петната са от сълзи):

Аз кат му виках на моя да ни гу каним на сватбата братчед му, щот е идиот и пияница, той нье та нье, ша са обърни майка ми в гроба, на две систри дица сми, ни мой тъй! А то (подсмърча) тъй и стана билята. Сичко си беши наред докъм 8 часа, тогаз изядахми тортата и щяхми да си вървим. И тогаз онзи кат рипна, де шъ вървити, туй сватба ли й или какво, аз братчед женя, кат брат ми й той, а вий, да си върити! Отде извади онуй японското чудо тъй и ни разбрах, ама кат го размаха...Аз щях да пометна, леля Пена комшийката вдигна кръвно, дядо Гошо го заболя простатата и са изпусна. А мъж ми пиян кат талпа само са смей и вика давай, брато, давай, коли ги кат пилци! И падна в тортата, спи кат мъртъв. А онзи серсемин станал на дансинга и вика на музикантите да свирят, пък той играй и ни кара да пласками. И вика, а сте спрели да пляскате, а съм ви клъцнал гръцмуня! Не стига туй, че си хвърли и дрехити, добре че беши девер ми да го препаши, че да ни му гледами срамотиите! И тъй докат доди полицията и го прибраха, и мъж ми прибраха, че да изтрезней, говедото му с говедо. Ооо, майчицеее, що ти трябваше с тоз силяндур да са венчавам, аааа( следва иистеричен вой и протоколът прекъсва)

Показания на заподозрения:

На въпросния 11 август празнувахме сватбата на братчеда. Аз щот много си го обичам, много се вълнувах. Сутринта отидох да си тегля една контра и с бръснаря бай Митре пихме по една сливова за здравето на младоженците. После отидох у братчеда, заедно с кума и там пихме по две-три за отскок, знаеш как е, жени се човека, тежко му е, требва да му се помогне. После към 4 следобед отидохме да земеме булката. Там, както си требва-маса, мезета...И там жулнах две три и после вече не съм ги броил. Знам, че у гражданското много ми се ходеше по малка нужда и устисках до пръстените. Ама после и викам на оная госпожа отпреде, айде, давай им да пият, да са цаливат и ги пущай, че вече не се трай! В църквата ми дадоха да държа бутилката с червеното вино. Не помня друго, само накрая се очудих ква е тя празна бутилка, дето я кътам, та я скрих зад олтара кат излезе попа. После отидохме пак у булката, където щеше да е почерпката. Требваше да е на двора, ама кат видяхме, че шъ вали, решихме да опнем палатката на братчеда, дет му беше спомен от казармата. Не знам валело ли е, но требва да беше, щото по некое време съм излизал по малка нужда и сигурно съм заспал, щото се свестих къде 8 часа зад трендафила на леля Марче. Като се върнах вътре, тъкмо се канех най-после да разпускам душата и гледам, те се стягат да си одят. А, викам, нема да стане тая, аз сега почвам. А те- не, не, айде кой от къде е. И тогаз ми причерня. Изтичах до нас и грабнах меча, дето ми го дадоха миналата година американците от филма- аз играх самурай от свитата на шогун, отвлечен от извънземни. Върнах се в палатката, размахах меча и им викам: ставайте на хорото иначе вашта мама! Каква сватба е това-ядене пиене и дома! А веселбата? Така ли ще запомнят младите началото на съвместния си живот? Чак тогаз настана истинската веселба. Докат не дойдоха полицаите и не ме закопчаха. Нарушавал съм, викат, обществения ред. Гол съм бил, музиката била силна...И съм бил въоръжен! Че туй оръжие ли е? Те извънземните във филма разбраха, че не е истински тоа меч, ама полицаите не разбраха. И тва е, господин полицай, нищо лошо не съм напраил, ама не ми верват.

Медицинско заключение:

Общият медицински преглед на заложниците показа, че всички са в добро общо здраве, в състоянеие на лек посттравматичен шок. Почти всички имаха повишени нива на чернодробните ензими, обяснение за което откриваме в солидното количество алкохол, употребено същата нощ (по данни на местния магазинер 20 бутилки ракия, 40 литра наливно червено вино и 2 бутилки уиски (българско) специално за кума). Не се очакват негативни последици за булката, с оглед напредналата й бременност. Младоженецът получи медицинска помощ за почистването и зашиването на 2 рани на главата, очевидно причинени от удар с остър предмет, вероятно токче. Очакваме всички жертви на инцидента да се възстановят напълно от преживяното, без да получат трайни психически увреди.

Share

Песните на семейство Колевски

Традиционно в края на годината е време за класации. Натъкнах се на една за най-слушаните песни в България през 2011. И се потресох. Не бяха чалга, но до едно –диско еднодневки. Та по този повод реших да си направя наша, семейна класация. Имаме си нещо като традиция винаги в петък, но не всеки петък, да си правим семейно парти, като всеки си пуска любимите парчета. Макар че винаги има изненади, ядката на репертоара ни е горе-долу една и съща:

15. The Lion King (soundtrack)-Hakuna Matata Песента от “Цар Лъв” ни остана любима, въпреки че Дара се отърва от обсесията да гледа филмчето нон стоп. Hakuna Matata: It’s a problem free philosophy!

14. Faithless- Drifting Away Много любими са Faithless, обаче не ми дават да ги слушам, освен на слушалки. Били „тупалка”.

13. AC/DC - She's Got The Jack Това обикновено си го пускаме в малките часове, когато децата си легнат. Историята помни знаменателни изпълнения пред публика на това парче, включително на сватбата ни.

12. Eminem ft. Rihanna - Love The Way You Lie Макар да не си падаме по Риана, харесваме Еминем. Това парче наистина сериозно се беше настанило у нас.

11. Roger Waters & Eric Clapton Wish You Were Here: Винаги си пускаме точно това изпълнение (но не ми дава да го ембедна), поводът и цялата атмосфера напомнят колко добри могат да са хората.

10. Dulce Pontes - Canção do Mar Заради необяснимата ми но непреодолима любов към Португалия. Изобщо, фадото е страхотна музика, но предпочитам да си я слушам сама.

9. Bruce Springsteen - Oh Mary Don't You Weep А с тази песен открихме, че Брус само се прави на американски селяндур с тениска без ръкави.

8. Mecano- Hijo de la Luna Това си е само за мен и Дара, макар че се пее за синът на луната.

7. RUN-DMC vs. Jason Nevins - It's Like That На това парче измислихме на Алек номера за коледното тържество- танц с баскетболна топка. Нещо като преоткриване на първичния брейк с елементи на дрибъл.

6. Slash, Derek Sherinian, Billy Idol - In the Summertime! Е да обяснявам ли защо?!

5. Pink Floyd - On The Turning Away На тази песен баща и дъщеря винаги танцуват, а аз сълзливо си представям как ще танцуват на сватбата й.

4. Linkin Park – Numb Твърде успешно заразих и Алек с Linkin Park, така че когато той е ди джей, слушаме предимно и изобилно тях.

3. Rachmaninov -Piano Concerto 3 Истината е, че с Рахманинов ме обсеби филма "Блясък" (Shine, 1996). Но не мога да се излекувам.

2. Eric Clapton – Layla Това е моята песен. Която всеки път ме кара да се питам какво трябва да изпитва един човек към друг, за да създаде това.

1. Guns N` Roses - Sweet Child O`Mine Това е нещо като семеен химн, спомен от краткия ни период като гаджета (около месец) и винаги свързван с децата, без които връзката ни нямаше да е същата. Макар за Дара да е твърде метълско, а за Алек- твърде меко, ние, старите, продължаваме да пеем с цяло гърло, докато децата свирят на хилки за федербал.

Share

В памет на моята учителка

През 1989 година бях в седми клас. В гимназията учехме история и литература не от учебници, а от „помагала”, защото никой не знаеше какво е „правилно” да напише в учебниците. И докато историците спореха дали е османско „робство”, „присъствие” или „владичество”, аз се вълнувах далеч повече от литератуата. Не просто защото щях да кандидатствам с литература, а защото книгите наистина ме вълнуваха повече от всичко на света. Те бяха моя свят. Затова и никога не съм приемала литературата като учебен предмет, който трябва да се „учи”. Да се „развиват теми”, както беше модерно да се казва тогава. Вероятно щеше да ми е много трудно в училище с тези разбирания, ако не беше Светла Филипова.

Тя не беше просто учителката ми по литература. Тя беше единственият човек, който споделяше отношението ми към книгите, разбираше го и го уважаваше. Тъй като дори и в гимназията се налагаше да обяснява къде се пише запетайка или пълен член, тя съзнаваше, че аз искам повече и не мога да си губя времето заради останалите. Затова в трите години от девети до единайсти клас бях на индивидуална програма, неофициално, разбира се. Четях книги, четях литературна критика, ходех на курсове в университета, а после й разказвах и обсъждахме наученото.

Тя беше деликатен човек, който винаги внимаваше да не засегне чувствата на другите. Разбира се, малцина й се отплащаха със същото и нерядко излизаше разплакана от часовете. Но винаги ми казваше: Хубаво е, че имаш собствено мнение. Но това може да ти изиграе лоша шега на изпитите в университета. И ми пожелаваше да не ми се паднат любимите ми Яворов или Вапцаров, а нещо по-традиционно, което не харесвам и затова ще заложа на клишетата- най-сигурният начин да получа висока оценка.

Не знам защо най-ярко се е запечатала в паметта ми една случка, когато учехме „Хоро” на Антон Страшимиров. Аз започнах да чета книгата, но не можах да я прочета. Точно тогава четях френските символисти и патосът на книгата изобщо не можа да ме спечели. В часа по литература, както обикновено, се оказа, че никой в класа не е чел книгата. Светла Филипова се обърна към мен с молба да я разкажа накратко, за да може все пак да си проведе часа. Аз станах и казах, че не съм я прочела. Тя буквално онемя, защото това никога не се беше случвало. Съжалявам, казах, не ми хареса. Тя не каза нищо. Не ми написа двойка, не ми направи забележка. Разбираше, че книгите са любов от пръв поглед и няма учебна програма, която да те задължи да ги харесваш или не.

Ние бяхме деца на социализма, когато всички трябваше да се обличаме еднакво и да мислим еднакво. Светла Филипова обаче ме научи колко е ценно да си различен. Колко е трудно и същевременно, колко е хубаво да имаш собствено мнение, за което да се бориш. Понякога имах чувството, че в мен вижда момичето, което е искала да бъде, защото често казваше за себе си, че е твърде мека и отстъпчива.

Днес синът ми ме помоли да изберем заедно книгата, която да прочете. Докато му разказвах сюжетите и обсъждахме какво точно му се чете в момента, си спомних за Светла Филипова. Синът ми основателно ме упреква, че съм твърде настоятелна, когато става дума за четенето. Искам сам да избера, каза той и аз си спомних за нея, за това как винаги ме оставяше сама да избера- книгата, отношението, позицията си.

Точно тогава звънна телефонът и разбрах, че Светла Филипова е починала. Един прекрасен, интелигентен, чувствителен и смислен човек си отиде от този свят в момент, когато има толкова нужда от такива хора. Съжалявам, че никога не й казах колко много ми е дала, колко важна беше за мен. Единствената ми утеха е че това, на което тя ме научи, е най-ценното, което имам и на което се опитвам да науча децата си- бъдете свободни да сте различни. Бъдете свободни да мислите сами. Бъдете свободни да отстоявате идеите си.

Дано там, където е сега, Светла Филипова се чувства свободна.

Share

Веселин Маринов дебне отвсякъде

Веселин Маринов ме преследва. Серизоно ви казвам. От няколко дни Facebook ме залива с постове за раздялата на партийния бард и съпругата му Цветанка (е добре, не си ли помислихте още като се ожени, че я е избрал по името?!). Днес се наложи да пропътувам половин София и установих, че е залята с плакати за предстоящия концерт на Веселин Маринов. Смених три превозни средства и в трите хората трескаво прелистваха некви вестници с огромни заглавия: „Цветанка кръшнала на Веско”, „Веско не може да прежали Цветанка”, „В. Маринов: Раздялата ме вдъхновява да пея”. Прибрах се тичешком, заключих вратата, забраних на децата да пускат телевизора и надничам във Facebook крадешком, готова да избегна нападение от засада. Не съм забравила, че преди време получих и покана за приятелство от името на Онзи, който не бива да се споменава, но който и да стоеше зад нея я оттегли, след като публично се похвалих и предизвиках неколкодневното му дружно оплюване. Честно ви казвам, тревожна е работата. Като със съветските филми в петък вечер, за който помни толкова. Очаквам потното лице на запенения от сценична страст трубадур да цъфне и в учебника по музика за първи клас (дъщеря ми догодина е първокласничка, за Бога!), а текстът на „Нашата полиция” да се нареди до „Аз съм българче”.Аз още помня Карел Гот и „Шарено котле” на Нова година. Но все си мислех, че колелото на историята няма да се завърти толкова бързо, та децата ми да учат наизуст песните на новите партийни любимци. Обаче ей на, търкулнала се питката, обиколила си нивката и хам! „България и МВР” вървят вече като словосъчетание, а истината пак е една, както беше едно време. Ама вижте балета, не са ли като истински?!

Share

Mozart is a great composer!

Помните ли филма на Никита Михалков „Сибирският бръснар”? Изобщо не става дума за сълзливата Джулия Ормонд или на някакви великоруски страсти, казвам го заради тези, които вече плюят под статията. Става дума за онзи дребен паралелен сюжет, в който един младеж, американски войник, пробяга 10 мили с противогаз, защото вярваше, че Моцарт е велик композитор. На финала неговият старшина или както се казва в американската армия, крещеше с цяло гърло „Mozart is a great composer!” Такъв беше облогът.

Та ви припомням тази киноистория, защото често се чувствам така. Не че харесвам Моцарт, изобщо не! Напоследък се хващам, че силно предпочитам обърканата душевност на Рахманинов. Но често се чувствам като тичаща с противогаз из държавата в опит да докажа нещо на пръв поглед нелепо.

Защото съгласете се, че за един тексаски фермер, станал армейски началник средна категория, Моцарт е всичко друго, но не велик композитор. Той изобщо не знае кой е този Моцарт, камо ли дали е велик. Все едно, както се шегуваха депутатите по време на вота на доверие към кабинета „Борисов”, да бъркаш Том Джоунс с Дау Джоунс. И преди да са ви засърбели пръстите да ме насолите каква претенциозна снобарка съм, веднага ще ви опровергая: аз съм фен на Bijelo Dugme. Освен на Рахманинов, на Omni Trio и на Guns & roses. И на още хиляди неща, за които дори не се сещам в момента.

Но за противогаза ми беше думата. Той е чудесна метафора за това как се чувстваме в собствената си страна. Тия дни си говорих с една тийнейджърка, която обяснаваше как Linkin Park не били музика, щото не можели да се сравняват с Uriah Heep и Nirvana. Не успя да ми отговори защо е нужно да ги сравнява и защо това че нещо е хубаво автоматично означава че друго не е. Ето за тази крайност ми е думата, твърде характерна за така нареченото ни общество.

Ние сме или от Левски или от ЦСКА; или червени бабички, или сини мравки; или евроидеалисти, или евроскептици; или професори, или хамали; или просяци, или милионери; или предвзети ерудити, или заклети простаци. Няма средно положение за нищо, няма еволюция, няма промяна. Ако веднъж си щракал с пръсти на Азис, ти си обречен никога да не пуснеш сълза на Casta Diva. Защо отказваме да чуем различното, непознатото? Защо отказваме да видим новото, да разберем неразбираемото?

Един познат твърди, че генът на българите е сбъркан. Аз тъй като нямам основания да се броя за друга, освен за българка, не приемам това обяснение. Не се намирам за сбъркана. Прекарвам дните си в четене и учене на нови неща и все не мога да смогна, светът се променя по-бързо, отколкото мога да го разбера. Но това значи ли да спра да опитвам? Да замръзна и да се вкаменя с надеждата, че все някое сечение на реалността ще се припокрие с моята представа? Да спра да слушам музика само защото тя се е променила от Depeche mode до Underworld? Да спра да обичам пресен чесън с бяло сирене само защото обичам Camembert?

О, извинете, ако съм засегнала фините ви рецептори! Това е същото като догмата за червеното вино през зимата. Ами ако предпочитам бяло? Или през лятото ми се допие червено, защото просто ми харесва вскуса му? Забелязали ли сте как някои хора се срамуват да си признаят, че не са чели някоя известна книга или не харесват някоя велика група? Е, аз мразя Beatles! И не съм чела “Война и мир”, а пък на Ана Каренина така и не й разбрах драмата. За сметка на това, харесвам Лоис Макмастърс Бюджолд и Харуки Мураками.

Та да се върнем към началото. Mozart is a great composer! Готови ли сте да тичате с противогаз, за да докажете тезата си? Да отстоявате вярванията си? И същевременно, да откриете нещо ново? Аз съм на 35 и внимателно слушам децата си- на 8 и на 5. И винаги си откривам пропуски. Вие слушате ли внимателно човека до себе си? Децата си? Света? Mozart is a great composer! Кой може да твърди, че не сте прави? Просто свалете противогаза и дишайте!

Share

На връщане от училище

-Мамо, защо по улицата има толкова просяци?

-Защото има много бедни хора.

-А защо толкова хора ровят по кофите?

-Защото нямат какво да ядат.

-А защо не работят?

Мълчание.

-А този като е малък, защо не е на училище?

Мълчание.

-Мамо, кой може да направи хората да не са бедни, кметът ли? Или Бойко Борисов?

-Хората сами трябва да го направят.

-Как?

-Като учат и работят.

-А аз като уча какво ще получа?

-Възможност да избираш дали да правиш това, за което мечтаеш или да ровиш в кофата.

-Мамо, а ти защо като си учила много ние не сме богати?

Мълчание.

-Защото предпочитам да имам принципи, вместо пари.

-Мамо, какво са принципи?

-Това са нещата, в които вярваш, които смяташ за по-важни от парите, от материалните неща, които те правят този, който си.

-Мамо, „Лего”-то принцип ли е?

-Не, това е желание. Принцип е да не лъжеш. Да не правиш неща против убежденията си. Да не нараняваш хората, които обичаш.

-Мамо, аз като спазвам тези принципи, защо пак нямам „Лего”?

-Защото не за всичко наградата е материална. За най-важните неща тя не е материална, правиш ги, защото вярваш в тях и знаеш, че така трябва, а не защото ще получиш нещо насреща.

-Мамо, а защо тогава в училище децата ми казват, че не съм готин, след като нямам „Лего”?

-Защото хората, които нямат какво друго да изтъкнат в себе си, изтъкват вещите си. Така правят родителите и така учат децата си.

-Ама мамо, аз как да покажа принципите си?

-Няма нужда да ги показваш, те са за теб, да те водят, да ти показват посоката. За да се чувстваш добре със себе си, за да се уважаваш.

-Мамо, ако се уважаваш, другите ще те уважават ли?

-Добре е другите да те уважават. Но това може да стане само, ако споделяте общи принципи. Така че, най- важното е ти да се уважаваш. Всъщност, по- вероятно, особено в България, да те смятат за глупак.

-Мамо, ти нали винаги казваш, че не трябва да съм глупак?

-Да, но аз имам предвид, че трябва да си умен, да се развиваш, да полагаш усилия, за да проявиш способностите си. А хората имат предвид, че си глупак, ако нямаш хубава кола, или последен модел телефон, или плейстейшън. Така че не ни съвпадат понятията.

-Затова ли казваш, че е по-добре да си два метра умен, а не два метра висок?

-Да.

-Ама момичетата казват че съм нисък.

-Момичетата тепърва ще ти намират кусури. Ама тия момичета не ти и трябват.

-Защо?

-Защото очевидно търсят високи мъже с луксозни коли и телефони.

-А вярно ли е, че трябва да им купувам неща?

-Откъде знаеш?

-Чух по телевизията, че на момичетата трябва да се подаряват скъпи неща.

-Не, не е вярно, освен ако нямаш желание наистина да подариш скъпо нещо на някое момиче. Но скъпо може да означава не с висока цена, а скъпо за теб и за нея, нещо, което е важно за вас, но може да не струва нищо.

-Мамо, не искам да имам гадже.

-Добре, това не е задължително. Когато поискаш, ще разбереш.

-Обаче може ли да имам „Лего”?

Share

Когато нямаше ток

Някъде по времето, когато бях седемгодишна, имаше жесток режим на тока. Не помня точно какво беше съотношението, помня, че нямаше ток по няколко часа. Но най- ясно помня приготовленията за „тъмното време” и какво правехме после.

Живеех при баба и дядо в семейната им къща, която деляха със сестрата на баба ми. Ние живеехме на втория етаж, а баба Бета (детския вариант на Виолета) на първия. Двете баби имаха строг график, по който приготвяха баницата в часовете с ток. Малко преди токът да спре, баба Бета и дядо Ангел се качваха у нас (и носеха баницата, ако беше техен ред). Сядахме около масата, където се кипреше топлата баница, завита с хавлиена кърпа, от която се издигаше ароматен дим.

Заради режима дядо ми беше качил на етажа стара печка на дърва (от типа „циганска любов”, както ги наричаха навремето в нашия край), която палехеме предварително. Така че когато станеше тъмно, стаята се осветяваше единствено от една свещ и от пламъците в печката. А беше наистина тъмно, защото угасваше всяка лампа в града. И наставаше абсолютна тишина, даже кучетата спираха да лаят.

Баба ми тържествено вдигаше хавлиената кърпа от тавата с баницата. Не помня някога да съм яла нещо по – вкусно от нея. По стар селски обичай, бабите я правеха с „къпани” кори и прибавяха малко лимонада (за да бухне). А после аз вадех акордеона, а дядо Ангел- цигулката. Тъй като бях съвсем малка, имах специален детски акордеон, който можех да вдигам. Така и не се научих да използвам лявата страна (басите или както там се казват), но с дясната можех успешно да свиря няколко детски песни, любимите на баба стари градски шлагери, че дори и няколко валса, на които дядо ми ме научи.

Обикновено за начало изкарвахме една любима стара градска с дядо Ангел, за разпяване и за отпускане на душата. Баба ми особено харесваше „Целувката на Ана”. С нея често слушахме една плоча, „На гости на бяло сладко”, така че още преди седемгодишната си възраст имах завиден репертоар от шлагери- от „Синьото елече” до „Червената ти връзка” (нямам идея как се казват всъщност тези песни, аз така ги помня).

После, в зависимост от настроението на компанията, изкарвах няколко самостоятелни пърформанса с акордеона. Или дядо Ангел ни просълзяваше с прочувствените трели на цигулката си. Той пееше вдъхновено, затворил очи, понякога, ако знаехме песента, пеехме и ние с дядо ми. Той е единственият музикален в семейството, научи ме да пея, да свиря на акордеон (макар и не съвсем, защото така и не овладях ниските тонове) и да танцувам. На него дължа прекрасната възможност да мога да танцувам валс и танго, макар и често да тъгувам, че няма къде да ги практикувам.

Помня как ме учеше да танцувам румба. Като дете често боледувах от бронхит и по лекарска препоръка ме водеха на процедури в Сандански. И там, на алеите в парка зад Австрийския хотел (който аз упорито наричах котел), направих първите си стъпки в румбата, на песента „Марина, Марина”. Та тогава, по онова време, когато токът спираше в режим три към три (или нещо подобно, защото нямаше ток дълго време), аз нямах търпение токът да спре, за да започне нашата семейна забава (тогава не знаех думи като парти и купон). А и не беше купон, в никакъв случай.

Колкото и да са били угрижени от липсата на ток, от политическата несигурност или финансовите затруднения, възрастните никога не обсъждаха това на масата, около баницата. Говореха малко, най – вече за общи битови проблеми като протеклия покрив или нуждата от нова ограда, но най-вече пеехме. Сега си давам сметка, колко добре съм се чувствала, едва 7 годишна с тези хора на 50-ина години, които се отнасяха към мен като част от компанията, като с равен. Изобщо, в детството ми винаги са ме третирали като възрастна, за добро и за лошо.

И сега, когато вече съм наистина възрастна, си спомням с умиление за тези вечери, когато не успявам да откъсна децата си от телевизора, за да вечеряме или просто да си поговорим. А може би трябва (как не ми е хрумнало досега?!) да спрем компютрите и телевизорите, да загасим лампите, да запалим една свещ, да седнем около масата, а там да дими току що опечената баница (донякъде и заради романтичните ни вечери без ток се научих да правя баница още съвсем малка). И да изпеем всички песни, които знаем, без значение каква част от текста си спомняме.

Чудя се как биха възприели подобна идея децата- дали като любопитно разнообразие или като странна приумица на остаряващата им майка. (Онзи ден петгодишната ми дъщеря ме попита на аанглийски на колко съм години. Когато й отговорих, тя възкликна: Ама мамо, не сме учили да броим до толкова!) Знам само, че ще ни липсва акомпанимент, защото така и не се научих да свиря на никакъв инструмент (а мечтаех за пиано!). И отблясъците на „циганската любов” по стените. От които лицата на хората стават толкова топли, земни и близки...

Share

Сърцето на бисерчето

Имало една мида, в която имало затворено бисерче. Бисерчето имало всичко, за което може да мечтае едно бисерче- уютен седефен дом, тиха сигурна тъмнина и грижовна мида, която всеки ден го полирала нежно. Но бисерчето било нещастно. Всеки път, когато мидата се открехвала, за да може да се наслади на мекото му сияние под бледата слънчева светлина, която достигала дъното, бисерчето се оглеждало в седефените стени на своя затвор и въздишало: Толкова съм красиво, а седя затворено тук и никой не може да ме види! Заслужавам повече, заслужавам възхищение! Но мидата се затваряла и бисерчето отново оставало само в тъмнината.

Докато един ден не почувствало непознато люшкане и клатушкане, а после го заслепила светлина, каквато никога не било виждало. Когато отново прогледнало, се намирало в шепата на мургаво дете, което усмихнато го разглеждало. А после- после се озовало в една торбичка с още десетки, не, стотици други бисерчета! Нашето бисерче било много щастливо- най-после не било само, най-после имало приятели! Бисерчетата, които по природа са мълчаливи, не общували много помежду си. Но истинската забава започвала, когато децата ги изваждали, за да си играят с тях. Ах, колко красиво блестели всички те на слънчевата светлина! За първи път бисерчето се чувствало част от нещо наистина важно и красиво.

Но един ден, докато децата играели на бисерчета, се появили високи, мустакати, бели мъже, които ръкомахали известно време, а после си тръгнали с торбичката с бисерчетата. Те останали доста време затворени, на тъмно, непознато и неприятно място, клатушкали се силно и се блъскали едно в друго. Бисерчето треперело от страх, че гладкото му лице, което мидата толкова старателно полирала, ще се надраска. Най-после клатушкането свършило и бисерчетата били изсипани в мека синя кутия.

А после една ръка в кадифена ръкавица, започнала да ги взима внимателно, едно по едно. Тези, които оставали, треперели от страх какво ли се е случило с другите. Но нищо не казвали, защото нали си били мълчаливи по природа. Един ден ръката посегнала точно към нашето бисерче, което се опитало да потъне на дъното на кутията, но ръката сякаш търсела именно него. И така, то се озовало в една красива огърлица. Точно по средата, защото било по-едро и по-блестящо от другите.

Една красива и фина дама получила огърлицата за коледен подарък. Когато я слагала, бисерчето лежало точно във вдлъбнатината на шията й, където мека сянка придавала на седефения му блясък изкусителна загадъчност. То никога не се било чувствало толкова великолепно и толкова ценено. Сякаш топлината на кожата го карала да сияе повече от всякога, а от сиянието му кожата на жената блестяла като морска повърхност на лунната светлина.

Но минали години и нещо се променило. Бисерчето все така красяло огърлицата и тя все така украсявала женската шия само по най-тържествени поводи. Но кожата вече не била така гладка и топла, не вдъхновялава бисерчето да свети с онзи неподражаем блясък, а и никой вече не се прехласвал по неко, както някога. Заслужавам повече, мислело си то, а не да служа за някакъв овехтял аксесоар, трябва ми място, където наистина да блестя! Като звездите на небето, които никога не помръкват и всички са толкова невероятно красиви...

И ето че една нощ, докато останалите бисерчета спели, то се откъснало от огърлицата и се издигнало към небето. Звездите се изненадали, като го видели, но само вдигнали рамене: щом иска, нека свети, една звезда повече или по-малко, няма значение. А бисерчето- о, то било във възторг: Ето това е моето място, тук ще разкрия истинската си светлина, мислело си то и засветило толкова силно, че дори луната леко примижала. Но бисерчето блестяло ли блестяло, вдъхновено от собствената си красота.

Дълго време блестяло то, истински се раздавало, но нищо не се случило. Оглеждало се дали пък някоя звезда няма да въздъхне: Ах, колко красиво е лицето ти и колко нежно е сиянието ти! Но звездите мълчали, потънали в хладна светлина и безразличие. И тогава бисерчето започнало да страда, а сиянието му да линее. Блясъкът му помътнял и то вече почти не можело да се забележи на звездното небе, дори и в най-тъмната нощ.

И за какво беше всичко, тъгувало бисерчето, колко по-хубаво беше, когато светех само на мидата, но тя обожаваше светлината ми, наслаждаваше се на гладкостта ми, полираше нежно лицето ми и смяташе, че няма друго като мен...Колко хубаво беше, когато живеех в тъмнина, защото толкова светла беше светлината ми...

И докато мислело това, бисерчето лека- полека угаснало. И останало така, като тъмна точка в тъмното небе. Защото най-тъмно е там, където светлината е угаснала.

А мидата, тя дълго страдала от празнотата в себе си, но после се открехнала, докато водата не й донесла една малка песъчинка. Невзрачна и ръбеста, но за мидата тя била неповторима, защото знаела, че в сърцето на всеки бисер има просто една песъчинка.

Share