Доброто победи. Станишев се върна като победител от Москва. Русия отстъпи за „Южен поток”, тръби приятелската преса на „приятеля на пресата”. Не Русия, „Газпром”, коментираха леви политици. И какво излезе-цялата българска власт се беше впрегнала в двубой с руския газов гигант, който не е Юпитер, все пак. Първо президентът под вежди погледна го строго, после Станишев влезе неустрашимо в устата на вълка. И накрая Путиновата милост се разля и помаза бъдещото споразумение за Южен поток. В този толкова емоционален миг на възтържествувала правда и патриотичен възторг не ми остава нищо друго, освен да стана права и да запея химна. Но, някак си ми се стяга гърлото. Защото не разбрах как стана така, че след като Путин беше толкова сърдит от българския инат, че даже не дойде на форума на Първанов, след като Медведев демонстративно не прие Станишев, след като от януари насам, въпреки думите на президента в Москва, че няма нищо против Русия да влезе в българската газопреносна система правителството води яростна битка с Москва (или с „Газпром”, все тая) за нова мрежа за „Южен поток”, как стана така, че само за няколко часа в Москва великоруската имперска гордост се сломи и отстъпи пред българския национален интерес. Чудя още, дали митичното споразумение за „Южен поток”, което е толкова важна част от „Големия шлем” на Първанов, че дори допусна Станишев да обере част от лаврите, няма да остане енигма, подобно на газовите договори и анексите към тях от 2006. Защото не знам как е добро нещо, което не знаеш какво е всъщност. Защото „Големият шлем” си има и перо – няколко милиарда евро, както каза Путин. Защо руският премиер обяви, че България иска заем за АЕЦ „Белене”, а не българският? Защо в официалните съобщения на правителството няма и дума по този въпрос? Защо Първанов и Станишев подписват от свое име държавни ангажименти за десетилетия напред и за милиарди евро все едно се подписват в гражданското само с кумовете? Вярно ли е, че ако България като член на ЕС иска заем за енергиен проект от трета страна, трябва да получи одобрението на ЕК? Как се отнася заемът и въобще проектът „Белене” и въобще „Големият шлем” към Третия енергиен пакет на ЕС, който третира общия енергиен пазар и навлизането в него на трети страни. Ако изобщо приемем, че България е член на ЕС и Русия е трета страна. Твърде много въпроси. Твърде много, за да получат отговори в оставащите 2 месеца до изборите. Отговори няма да има, но подписи ще има. А после, иди търси кой кум, кой сват, кой на булката брат. Горчиво!
сряда, 29 април 2009 г.
вторник, 28 април 2009 г.
Кой е казал, че блоговете са само за политика?
Бруталното зелено на разцвета..
Подтискаща неискреност на пролетта...
Нелепи страсти с хормонален привкус...
И превъзбудени фалцетни многогласия...
Веднъж да дойде жегата
да ги приспи.
петък, 24 април 2009 г.
Рицари на безочието
Станишев отказа да стане „Рицар на книгата”...Колко тъжно...Не, че отказа, защото той не отказа, просто не му хареса, че има и против...А че тъкмо издателите на книги решиха да го произведат в рицар. Не хотелиерите. Не строителите. Не БНТ и Нова телевизия. Дори не и Ирена Кръстева. А издателите на книги. Няма как да не си спомним за другия и единствен досега по-тъжен срлучай в историята-когато Съюзът на писателите сключи договор с Румен Петков, а именно с МВР, за нова българска литература възпяваща достойнството на българския полицай. А защо мислите премиерът е удостоен с почетната титла: „ за развитието на книжния сектор и утвърждаването на българската книга и четенето като основни фактори за духовното израстване на личността”. Може би брошурката „Защото сме социалисти” е дала тласък на книжния пазар, покрай който са се продали и неактуални заглавия като събраните съчинения на Тодор Живков? Или е отбелязала рекордни продажби сама по себе си? Ми да бяха дали наградата на Лили Иванова- медиите й ядоха парцалите доста дълго време. Или е допринесла за повече четящи българи? Или за духовното израстване на личността? Откровено казано, прочетох брошурката. Запомних само че ако дойдат извънземните и не ни избият на първо четене, и те ще се окажат социалисти. И защо не наградиха министъра на образованието, който също пише- за Мечо Пух, „Аз съм българче” и за това какво прави един министър в свободното си време. Не съм чела творбата, но познавайки похватите на автора, може и да е безмислено, но поне няма да е написано като за сказка в читалището. Та дойдох си на думата. Всъщност, премиерът е награден не защото е прописал, а защото е дал 9 милиона за читалищата. Които какво правят? Поставят „Многострадална Геновева” за бабите на село? Приютяват местните партийни клубове. Въпросът е какво ги боли това издателите? Някои от несъгласните издателства определиха случката като невиждано слагачество. Моля? Чак пък невиждано! И по-страшни работи сме гледали. Затова не се отказвайте, уважаеми издатели. Има още кандидат-рицари. Например: Пламен Орешарски за творбата „Бюджет 2009 по време на криза”. Румен Овчаров с апокрифа „Газови договори 2006”. Емилия Масларова с гротеската „Пенсионери на море”. Асен Гагаузов с трагедията „Батко, братко и златната ябълка”. А президента? Той що е изписал! При това по важни, исторически теми. Има и други, ръкописни страници, но папката изчезна някак си, та ако я намерите-наградете го! Ако откриете автора на Закона за публичното радиоразпръскване- и него наградете! Но му кажете да не пише кримки, защото всички разбрахме кои са „лошите” много бързо. И така нататък, много са кандидатите за рицари. Няма да ви стигнат статуетките.Но така е, уважаеми издатели, защото ако накой български автор, който няма късмета да е на власт, иска да издаде книга, вие го пращате да си търси спонсор. А парите за книги давате за статуетки.
понеделник, 20 април 2009 г.
Мажор(итарно) за празниците
Адски е тъпо да мразиш празниците. Комплексарско е някак си и а ла Дориан Грей, твърде префърцунено. Но винаги съм мразила празниците- от Коледа, през Великден, рождения си ден и така пак до Коледа. Прекарах доста години в чудене защо. Това е един от редките случаи, когато житейският опит помага да намериш отговора. Когато пообщуваш достатъчно дълго с хората въобще и с особената порода, наречени роднини, няма как да не ти се изясни. И няма как да не се чудиш защо тези хора, които прекарват цяла година в интриги, делби и опити да ти се бъркат в живота веднъж годишно се събират около масата и видиш ли, настъпва световната любов. Впоследствие разбираш, че не само у вас е така. Ето го президентът, социалист, та макар и на всички българи, първа кипра до олтара в „Александър Невски”, чака благодатния огън от Божи гроб или откъдето. При това, на живо по БНТ!!! В църквите е бой за свещи и опашки от хора, които бързат за повторението на „Вип брадър”. Отците проповядват „пътя, истината и живота”, а после се качват в лимузините си и спретват спа центрове в епархиите по морето. Има и други, разбира се, познавам такива, които, обаче, не обичат да говорят за делата на клира, неудобно им е. То и на мен ми е неудобно понякога да чета новини, ама нейсе. Затова смятам да прочета новата книга на Даниел Ввълчев. Отдавна се чудя какво да работя, та да имам време да пиша книги, а то-трябвало да стана министър. Остава да си избера партията. Всъщност не. Аз съм личност, значи ще съм мажоритарен. Ще го играя работеща майка, отдадена на социални каузи и стопроцента неподкупна. Никакви пенсионери по хотелите-само детски лагери на половин цена. И ленински съботници за родителите да строят детски градини. А ако ме припознаят като твърде лява, ще ги накарам да си плащат за удоволствието. Не, това не е по „Синята коалиция”. Марк Твен. „Том Сойър”.
събота, 18 април 2009 г.
Къщата на Заека
6.30 Телефонът вибрира настойчиво в главата ми. После звъни. Всъщност е под възглавницата. Но е пак толкова мъчително. Имам 15 минути за да изпия първото си кафе с 2 цигари, да проверя в интернет взривил ли се е светът наколо. Още 10 минути да приготвя закуска на сина ми и сандвич за училище.
7 часа. Синът ми става. Става е твърде кратка дума за продължителното дърпане, увещаване и насилствено смъкване от втория етаж на леглото, съпроводено със сълзи и обещания за левче на цяло.
В 7.25 е изядена едва половината филия но времето не чака. Мъжът ми вече е освободил терена в банята и повлича малкия към училище. Имам още 15 минути насаме за обличане и грим (?!) докато стане прицесата. После отново сандвич, задължителното филмче и оглушителни писъци, докато решим златните й къдрици. Защо всичко красиво е мъчително?
8.30 минава и сме на път към детската градина. Телефонът ми вече упорито звъни –работният ден е започнал.
В 9 без 15 вече пътувам. Тайно харесвам задръстванията, защото имам още малко време за мислене. За каквото и да е. Когато не ми звъни телефонът.
10.00 Ако до планьорката още не е имало драми, денят обещава да е нормален. Сравнително. В 10.30 започват първите закъснения за снмики. Естествено сме изпуснали нещо важно, в нашия бизнес всичко е важно. В 11 следва поредната редакционна среща и след час разговори излизам с още по-празна глава. Няма време за въпроси. Редят се емисия след емисия, новините следват най-важна, важна, по-малко важни. В 2 времето за обяд е минало, но емисията е наред. Пореден преглед на имейлите. Опит да планираш непланируемото, но пък всеки път в нова екселска таблица, дано с тази се получи.
16 часа. Денят е в разгара си, но главата ми вече работи за утре. Снимки, снимки...
17 часа. Личният ми телефон започва да звъни. Мъжът ми и синът ми са се прибрали. Малкият има шестица, но не знае по какво. Мъжът ми е бесен, защото началничката му го е държала в извън работно време да обсъждат основните духовни ценности на микробиологичната наука, а синът ни си е загубил якето.
17.15 време да се редят вечерните новини. Всяко изречение е важно. Всяка дума е важна. Телефонът пак звъни. И малката е прибрана. Баща й е бесен, защото я е намерил сама на пейката в двора на детската градина да пее мила моя мамо. Диагнозата: детето страда от неизлечимата болест липсваща майка.
18 часа. Безнадеждно закъсняла съм с хедлайна. Но не бива да го претупвам. Най-важното да се избере първото изречение. По това книгите и новните си приличат-най-важно и най-трудно е да се започне. Следва преглед на всички новини дума по дума, но останалото идва от само себе си. Веднъж да откриеш правилното първо изречение.
В 19.30 гримьорката вече ме чака с четка, натопена във фон дьо тен. Това е нейнит начин да си свърши добре работата. Да скрие торбичките , сенките и бръчките ми . Гримира ме толкова усърдно, че прикрива и погрешните ми първи изречения, когато се случат.
20 часа. Усещането, че започват 20 минути в които едновременно всичко зависи от теб и нищо не зависи от теб, е нещо, с което никога не се свиква. Това е единственото абсолютно непоклатимо време в денонощието, което винаги започва в 20 часа и винаги продължава точно 22 минути. Единствените 22 минути, в които едновременно играеш роля, едновременно си напълно открит и абсолютно недосегаем и ненараним. Дори и милиони очи да те гледат, не могат да те урочасат. Дори и милиони съзнания да достигаш, те не могат да те стигнат. Стопроцентова защитеност за 22 минути.
Половин час по-късно, още с грим, съм в леглото и чета приказки. Понякога трудно сменям интонацията. Още по-трудно ми е, ако между новините и приказките се е провел поредния съкрушителен диалог за вечното ми отсъствие. Всъщност той никога не стига до истинските мащаби на отсъствието ми.
В 10 следва последен преглед на света според интернет. И мъчително заспиване с помощта на криминален сериал, в който една жена с 3 деца работи като медиум в полицията. И мъжът й гледа децата. Следва блудкав сън, разкъсан от ставане на всеки дав часа, за да изпишкам малката.
В 6.30 телефонът започва да вибрира в главата ми. Всъщност е под възглавницата, но е пак толкова мъчително. После спира и най-после заспивам. В 7 без двайсет телефонът отново започва да вибрира. Всъщност, някой вече грубо ме разтърсва. В сумрака на стаята различавам силуета на странно същество, нещо средно между Заекът от “Алиса” и дългоухото едноръко нещо от рисунката на дъщеря ми. Заекът се хили насреща ми, а най-странното е че изобщо няма уста. Но съм абсолютно убедена че се хили, докато ме дърпа с единствената си ръка за презрамката на нощницата. Ставам с мисълта, че само кафето е способно да ме извади от глупавото положение да сънувам едноръки зайци и тръгвам към кухнята. Търся с крак чехлите си около леглото, но усещам как потъвам в нещо топло и меко. Пясък. Жълт и ситен, истински морски пясък. Поглеждам към Заека, който все така се хили с липсващата си уста и ме дърпа-стоим на пуст плаж по изглев слънце. Единствената му ръка ми сочи една къща на хълма, дървена, с големи френски прозорци. Тръгвам нагоре към къщата, пякъсът не ми пречи да вървя, напротив, нежно гали краката ми и сякаш ме напътства. Заекът е малко пред мен и вече не ме дърпа, но ми маха настойчиво да го следвам. Къщата е тиха, а френските прозорци са отворени. Развяват се дълги бели завеси, отвътре мирише на кафе, но не и на хора. Заекът вече го няма, ако изобщо е бил заек. Влизам в къщата, която ми се струва странно позната. Вътре е широко, светло и почти празно. По пода има дъски, по стените картини и книги. Много книги. На някои от тях пише моето име. Не, не съм ги надписала с датата на покупката. Моето име стои на мястото на автора. Аз съм написала тези книги. На гърба на някои от тях има мои снимки. Не съм млада, лицето ми е уморено, но истинско. А очите ми са спокойни. Разтварям случайно една от книгите. Не знам за какво става въпрос, не си спомням имената на героите, нито сюжетът ми говори нещо. Но на корицата пише, че книгата е моя. От мен. Оставям книгата и се оглеждам. Наоколо няма снимки. Няма лични вещи. Влизам в спалнята. Точно както аз бих я обзавела-по японски семпло. Няма никакви излишни мебели, нито украшения или сувенири. Никакви спомени, никакви подаръци. Пред голямото огледало няма нито козметика, нито бижута, нито парфюм. В гадероба има дрехи, подредени по цветове-черно, тъмносиньо, бежово, бяло. Моите цветове. Има много шалове и много обувки-колкото никога не съм имала. В кухнята мирише на кафе. Кафеварката още е гореща. На масата има кана с прасно изцеден сок от портокали и чиния с топъл френски кроасан. Мирише на масло. На масата има ваза с една еднинствена орхидея. Няма съдове, няма прибори, няма нищо, което да подсказва, че някой тук готви. Наливам си кафе в единствената чаша и излизам на терасата. Пред мен е само морето, а зад мен празната къща. В тишината изгряващото слънце изглежда още по-голямо и сякаш чувам тихия плясък, с който изплува от вълните. Стресва ме неочакван звън. Някъде в къщата звъни телефон. На масата в кухнята откривам телефона, който явно съм взела със себе си. Неидентифициран номер. Знам, че ако не отговоря, ако връзката прекъсне, мога завинаги да остана тук, в тази къща, с морето и книгите си. Сигурно бих написала и още, луксозно подвързани, от реномирани издателства. Чудя се дали ако остана няколко дни, орхидеята във вазата ще увехне? Дори я докосвам, за да се уверя, че не е изкуствена. Телефонът продължава да звъни. В глвата ми вече се оформя онази дума, която не бива да се споменава. Поне в книгите. И в сънищата. Думата, с която животът ми е забоден като пеперуда в хербарий. Думата, която най-често казвам, дори когато се оправдавам. Трябва да вдигна. Просто знам, че трябва. Това трябва толкова се е просмукало в мен, като мириса на риба в рибарска лодка, че дори не знам защо трябва. Просто трябва. Фройд не е писал за трябва. Или може би е писал, но го е кръстил по-сложно. А е просто. Просто натискаш зелената слушалка.
7 без 10. Безнадеждно съм се оспала. Имам точно 10 минути за кафе и 1 цигара. Прегледът на света по интернет се отлага за неопределено време, а закуската ще е корнфлейкс. Мъжът ми се къпе в банята, но предвидливо е пуснал кафемашината. В кухнята мирише на кафе, а на масата има букет от есенни листа. В неделя ги събрахме с децата.
четвъртък, 9 април 2009 г.
Тъй като днес съдът гледа делото срещу Р.Петков, докато той награждава в родния Плевен деца-акомпанитори, каквото и да означава това, да си спомним...
Оставката на министъра
От Сестра Галева, 18 години от Дупница
О....С.....Т.....
Ръката на Министъра затрепери и химикалката падна с трясък на пода. Отмалялата десница посегна към смачкания пакет и извади последната цигара. И кво като е без бандерол, засмя се той горчиво, Костов ще каже, че е престъпление срещу фиска! Запалката цъкна, но не произведе пламък. Министъра заопипва джобовете си за друга, но намери само смачкана визитка на дупнишки ресторант. Ех, аз като им казвам, че често си губя запалките, те не ми вярват и викат: Запалката, та запалката!
Министъра се наведе тежко, отвори най-долното чекмедже на бюрото си и извади преполовена бутилка. Огледа се за чаша, на единствената имаше ярък отпечатък от червило. Ей, голямо бедствие е тая жена, помисли си Министъра и отпи направо от бутилката. Мека топлина се разля по жилите му. Тоя Иван къв глупак излезе, пушки си поръчвал, лаптопи.....Така ли се прави бе, джанъм, директно! За тая работа си има хора, а ти после, правиш като мене-викаш не знам, не ми е докладвано и толкова.
О....С....Т...А...
Министъра отпи отново, този път му залютя. Дали да не мина на водка „Селект“? Дъбов вика, че не била лоша, ама напоследък не работели. Нещо го убиваше в десния джоб, наложи се да стане, за да успее да бръкне. Запалка! С наслада запали последната си цигара и се усмихна на облачето дим. Ама пък хубаво са го измислили това със Запалката! Почувства се почти като Антъни Куин в „Кръстника“. Или не беше той? Няма значение, така и така винаги се беше изживявал като Велински.
И какво имат срещу тия момчета Галеви, няма обвинения, няма доказателства, освен това са приятели с Таки и Люсито Стойков. А както се казва, приятелите на моите приятели са и мои приятели.
О....С....Т...А...
За всичко е виновно онова момченце Сергейчо. ДАНС та ДАНС. Те ти сега танцуващия с вълци! Той какво си мисли, че ще ми накриви бандерола с тия разработки и нерегламентирани контакти. Я да не почна аз да казвам откъде е регламентирано и откъде не! И не му стигна, че си разкъсах ризата пред журналистите да браня честта на министерството! Не му стига, че изразих изумлението си, недоумението си и омерзението си -това последното Яворчо ми го подсказа- от тази грозна атака срещу българската полиция. Сега ми иска и оставката! Ама тайно. Вика ми, Румене, аз ще те защитя, ама ти си подай оставката, така е редно. Аз пък няма да ти я приема, защото така сме се разбрали с нашите хора. Остави я ти тая работа, той и Петър си мислеше, че Феим е уредил работата, ама йок!
Министъра довърши бутилката, загаси фаса в една папка с надпис „Оперативно интересни лица-каталог 2008“ и хвана решително химикалката.
ОСТАВАМ! МИСЛЕТЕ ЗА МЕН КАТО ЗА ОГЪН! -надраска Министъра и се подписа. Р.П.
Почувства се облекчен, почти като навремето край фонтана. А, като казах фонтана, я да взема да звънна на президента да организираме един лов за събота и неделя! Излезе, подсвирквайки си „Води ме в някоя квартална кръчма....“. Дори чакащите го отпред журналисти не можеха да развалят настроението му.
p.s. Тогава нямах блог, но вече мога да се припозная като Сестра Галева.
вторник, 7 април 2009 г.
ЗОР ЗА "ЗОР"
Чл. 4 Чрез публично наземно цифрово радиоразпръскване на програмите на Българската национална телевизия и Българското национално радио държавата осигурява на всички граждани на Република България без оглед на етническата им принадлежност достъп до:
...
ал. 2. официалната позиция на държавата по въпросите на обществения живот...
О, Музо!
петък, 3 април 2009 г.
Какво си мисли човек на пълен работен ден и едно малко...
Странно се чувства човек, когато спори с всички и всички са срещу него. Почва да си мисли че е неправ, дори когато става дума за неща, в които напълно и изконно вярва. И ако дори за миг реши, че другите са прави, все пак са повече, а така е в демокрацията, в какво да врява?! Ако пък реши, че е прав, пък другите да си мислят каквото искат, животът започва да го опровергава до степен на шизоидност. Например аз вярвам, че хората по презумпция са равни. Не по социалистически, а по законите на природата. Всеки е уникален, различен, специфичен. И в този смисъл- с равен шанс да успее. И единствената разлика между хората е в усилията, които полагат. Някои просто стоят, гледат, критикуват и се примиряват. Други, напротив. Правят това, което трябва, пък да става каквото ще. И ако първите направят усилието на вторите, ще има реална конкуренция. И огромно количество освободена мисловна енергия. Но те не го правят....И тогава животът ме опровергава. Може би те просто нямат потребност да го направят. А откъде идва потребността да си нещо, да си някой, да създаваш, да се бориш, да вървиш напред, понякога и на въпреки...може би всъщност онези, които казват, че хорана не са по презумпция равни са прави. Може би точно това е разликата. Тази искра, това джазово щракване с пръсти, което понякога решава живота ни.. Ако ни стиска.