Признавам си, не съм ходила на театър от години. Преди десетина години знаех афишите наизуст, още повече, че една приятелка държеше да видим всяка премиера. После децата, работата и всички дежурни оправдания направиха театъра една от точките в списъка „10-те неща, които бих правила, ако имах време”. Казвам това, за да обясня колебанията си да се изкажа за варненския „Вуйчо Ваньо”. Освен текста на Чехов, за постановката знаех само, че има 3 номинации ИКАР 2013 – за режисура на Пламен Марков, за главна женска роля на ГерганаПлетньова (Соня) и за авторска музика на Калин Николов.
Първото определение, което ми хрумна, гледайки спектакъла, беше
неочакван. Представям си Чеховите текстове казани тихо, почти шепнешком, а в
това представление героите доста крещят. Което ги прави много съвременни, много
близки до нас. Защото ние не крещим, а би трябвало. Питаме се и ние като
Чеховите герои какво правим с живота си, защо живеем тъй глупаво и бездарно, но
мълчаливо някак се питаме, тихичко, тайно. А вуйчо Ваньо (Стоян Радев) не шепне, той
крещи, негодува, обвинява. Изобщо, много гняв има в представлението, но от
този, нашенския, който те кара да се напиеш, да попсуеш и накрая, примирен, да
продължиш постарому.
И много движение, което прави иначе мудното действие и дългите
философски монолози по-динамични, заостря вниманието и слага оригинални акценти
на неочаквани места. Дори хора, несклонни да понесат три часа Чехов, защото го
намират за отегчителен и твърде философски, биха били приятно изненадани. Заведох
именно такъв човек на представлението и преди началото той ме заплаши, че за
отмъщение ще ме заведе на концерт на Содом. Но после каза, че всъщност е било
доста „свежо”.
Всеки може да намери себе си сред персонажите на сцената: професорът
- книжен плъх, хрантутникът - мижитурка, секси докторът-циник, чаровният
патетично нещастен вуйчо Ваньо, красивата нацупена и отегчена професорша. И
разбира се, Соня.
Гергана Плетньова беше причината искрено да харесам
представлението, да се усмихвам и да ме стяга гърлото. Невротична, влюбена,
гневна, истерична, плаха, отчаяна и искрена във всяка дума. Изобщо, истинска
Соня. Препълнената зала на Сатиричния театър очевидно беше на същото мнение,
съдейки по бурните аплодисменти за актрисата и топлия прием на публиката. Която
съпреживяваше активно действието на сцената през цялото време, кога с бурен
смях (признавам си, подразних се, че някои се смееха повечко и по-често,
отколкото ми се нравеше, но емоциите са заразително нещо), кога с гробно
мълчание.
Иначе, както се полага, в последното действие гръмна и
пистолет, ако и да не висеше на стената в първото. Актьорите разголваха не само
душите си. Имаше много чай и разбира се, много водка. Много горчивина, по-малко
смях и в крайна сметка, надежда, че все пак може, да, би могло някак си да
изживеем живота си не толкова глупаво, не толкова бездарно...
Снимка: ДТ "Стоян Бъчваров" Варна