Семейството, като
общност, която макар обикновено да е дразнеща с претенциите и очакванията си, е
винаги готова да те подкрепи, макар не винаги по начина, по който очакваш. Но с
времето човек се учи да оценява неочакваните неща.
Децата, с които
прекарвам повече време от всякога. Предимно учим заедно: аз им помагам с
уроците, те ме учат да съм родител, приятел, партньор, дете. Без излишна
скромност си пиша петица за годината и обещавам да се постарая повече догодина.
Здравето, което
като всеки сравнително млад и здрав човек винаги пренебрегвам. Но рано или
късно, когато човек отказва да чуе здравия разум на тялото си, то го заставя да
легне и да се подчинява. Слушането на тялото е полезно, разбираш, че малко неща
си струват жертвите, които правиш за тях.
Времето, което
сякаш отминава все по-бързо, а нещата, които искам да направя, стават все
повече. Но вместо да го гоня, реших да спра. Така имам безкрайно много време за
нещата, които обичам. А и преди да спра не знаех кои са те.
Класическата
музика, макар в случая да не е преоткриване, защото никога не съм я познавала
добре. Но наваксвам, без амбиция да стана познавач. По-скоро опитвам от всичко като
дете, проникнало тайно в затворена сладкарница.
Детството си, за
което често мисля в опит да си обясня защо съм такава, каквато съм. И дали
постъпвам честно спрямо децата си.
Уважението към
себе си, към това което съм и бих могла да съм, ако не бях най-големия си враг.
Смисъла от
работата, но не работата, която си длъжен да работиш по стечение на
обстоятелствата, а това, което умееш, което те прави смислен. Дължа си
признанието, че никога работата ми не е била просто работа, винаги съм обичала
това, което правя. Сега обаче смятам да правя това, което обичам.
Писането, което
пренебрегвах заради всичко друго "по-важно" в живота си.
Посоката, която
все ми се изплъзваше, а винаги много съм държала да имам. Оставих я да си
върви, накъдето е тръгнала. Може да ме открие някъде, някога.
