В памет на моята учителка

През 1989 година бях в седми клас. В гимназията учехме история и литература не от учебници, а от „помагала”, защото никой не знаеше какво е „правилно” да напише в учебниците. И докато историците спореха дали е османско „робство”, „присъствие” или „владичество”, аз се вълнувах далеч повече от литератуата. Не просто защото щях да кандидатствам с литература, а защото книгите наистина ме вълнуваха повече от всичко на света. Те бяха моя свят. Затова и никога не съм приемала литературата като учебен предмет, който трябва да се „учи”. Да се „развиват теми”, както беше модерно да се казва тогава. Вероятно щеше да ми е много трудно в училище с тези разбирания, ако не беше Светла Филипова.

Тя не беше просто учителката ми по литература. Тя беше единственият човек, който споделяше отношението ми към книгите, разбираше го и го уважаваше. Тъй като дори и в гимназията се налагаше да обяснява къде се пише запетайка или пълен член, тя съзнаваше, че аз искам повече и не мога да си губя времето заради останалите. Затова в трите години от девети до единайсти клас бях на индивидуална програма, неофициално, разбира се. Четях книги, четях литературна критика, ходех на курсове в университета, а после й разказвах и обсъждахме наученото.

Тя беше деликатен човек, който винаги внимаваше да не засегне чувствата на другите. Разбира се, малцина й се отплащаха със същото и нерядко излизаше разплакана от часовете. Но винаги ми казваше: Хубаво е, че имаш собствено мнение. Но това може да ти изиграе лоша шега на изпитите в университета. И ми пожелаваше да не ми се паднат любимите ми Яворов или Вапцаров, а нещо по-традиционно, което не харесвам и затова ще заложа на клишетата- най-сигурният начин да получа висока оценка.

Не знам защо най-ярко се е запечатала в паметта ми една случка, когато учехме „Хоро” на Антон Страшимиров. Аз започнах да чета книгата, но не можах да я прочета. Точно тогава четях френските символисти и патосът на книгата изобщо не можа да ме спечели. В часа по литература, както обикновено, се оказа, че никой в класа не е чел книгата. Светла Филипова се обърна към мен с молба да я разкажа накратко, за да може все пак да си проведе часа. Аз станах и казах, че не съм я прочела. Тя буквално онемя, защото това никога не се беше случвало. Съжалявам, казах, не ми хареса. Тя не каза нищо. Не ми написа двойка, не ми направи забележка. Разбираше, че книгите са любов от пръв поглед и няма учебна програма, която да те задължи да ги харесваш или не.

Ние бяхме деца на социализма, когато всички трябваше да се обличаме еднакво и да мислим еднакво. Светла Филипова обаче ме научи колко е ценно да си различен. Колко е трудно и същевременно, колко е хубаво да имаш собствено мнение, за което да се бориш. Понякога имах чувството, че в мен вижда момичето, което е искала да бъде, защото често казваше за себе си, че е твърде мека и отстъпчива.

Днес синът ми ме помоли да изберем заедно книгата, която да прочете. Докато му разказвах сюжетите и обсъждахме какво точно му се чете в момента, си спомних за Светла Филипова. Синът ми основателно ме упреква, че съм твърде настоятелна, когато става дума за четенето. Искам сам да избера, каза той и аз си спомних за нея, за това как винаги ме оставяше сама да избера- книгата, отношението, позицията си.

Точно тогава звънна телефонът и разбрах, че Светла Филипова е починала. Един прекрасен, интелигентен, чувствителен и смислен човек си отиде от този свят в момент, когато има толкова нужда от такива хора. Съжалявам, че никога не й казах колко много ми е дала, колко важна беше за мен. Единствената ми утеха е че това, на което тя ме научи, е най-ценното, което имам и на което се опитвам да науча децата си- бъдете свободни да сте различни. Бъдете свободни да мислите сами. Бъдете свободни да отстоявате идеите си.

Дано там, където е сега, Светла Филипова се чувства свободна.

Share