България на три морета или Самуил-първият македонски цар. За този трапезно-патриотичен спор се сетих, когато прочетох историята на Спаска Митрова. Млада жена, осъдена от македонски съд на 3 месеца затвор, за това че не е осигурила достъп на бившия си съпруг до детето им (според някои източници-с легло за преспиване?!). Само до тук драмата е очевидна-що за безумие да лишиш дете от майка му и да я пратиш в затвора по подобна направо абсурдна причина-ако жената е нарушила правата на бившия си съпруг има начин да бъде наказана административно и да му бъде осигурен достъп до детето. Но затвор? И детето-в социален дом? Вече звучи прекалено. И за да стане драмата типично балканска, а не прото човешка, се намесва патриотично-политическият елемент. Жената, която е с българско и македонско гражданство, твърди, че е преследвана от съда заради българското си самосъзнание, което бившият й съпруг не одобрявал и искал да възпита детето като истинска македонка. Няма как да знаем дали македонският съд наистина се е повлиял от тези обстоятелства за решението си. Но самият факт, че в 21 век спорът между българската и макеноската национална идентичност все още е актуален, е смущаващ. Навремето имах много колеги македонци в университета, с които правехме страхотни купони и винаги стигахме до спора македонски или български поет е Вапцаров. Никой не можеше да ми отговори на въпроса какво отношение има този спор към поезията му, но и за двете страни беше важно да докажат националната му принадлежност. Няма да влизам в детайлите около генезиса на идеята за македонската нация, език и държава. Каквито и да са причините за него, всичко това вече е история. Такава държава има, в нея живеят хора, които са родени и възпитани като мокедонци. Когато бях в Охрид, видях една църква, в която ренесансът започва няколко века по-рано отколкото в Европа. Не ми и хрумна въпросът македонец или българин е бил гениалният зограф. Но пък екскурзоводката с гордост ни показа Самуиловата крепост, дело на първия македонски цар Самуил. А пък някои от колегите ми –българи- пиейки червено вино край Охридското езеро, с тежки въздишки коментираха: Ех, сега това можеше да е българско! И какво, питах ги, пак щеше да е на същото място, на същото разстояние, да нямаше да се минава граница, но какво толкова-става за секунди. Е да, можеше да е малко по-застроено. Тези дребни подробности нямат отношение към историята, с която започнах. Но показват защо наистина е възможно чисто битовият съдебен казус да е повлиян от националистически страсти. Които да се окажат по-важни от законите и справедливостта. За да е реципрочна глупостта, от българска страна каузата на осъдената жена се защитава не от някоя женска неправителствена организация, например, а от ВМРО-БНД. А става дума не за това кой е македонец и кой-българин-става дума за една жена, за едно семейство, за едно дете. Това е важното. Всичко останало са нещастни опити да се покрият дупките в политическата и икономическата ни назадничавост с вехтите пробити знамена на някогашно историческо величие. Което може и да върви на маса с червено вино и македонски песни, но е нелепо като обществена и държавна позиция. И за двете страни. Все пак, 21 век е.
Share
