понеделник, 8 ноември 2010 г.

Когато нямаше ток

Някъде по времето, когато бях седемгодишна, имаше жесток режим на тока. Не помня точно какво беше съотношението, помня, че нямаше ток по няколко часа. Но най- ясно помня приготовленията за „тъмното време” и какво правехме после.

Живеех при баба и дядо в семейната им къща, която деляха със сестрата на баба ми. Ние живеехме на втория етаж, а баба Бета (детския вариант на Виолета) на първия. Двете баби имаха строг график, по който приготвяха баницата в часовете с ток. Малко преди токът да спре, баба Бета и дядо Ангел се качваха у нас (и носеха баницата, ако беше техен ред). Сядахме около масата, където се кипреше топлата баница, завита с хавлиена кърпа, от която се издигаше ароматен дим.

Заради режима дядо ми беше качил на етажа стара печка на дърва (от типа „циганска любов”, както ги наричаха навремето в нашия край), която палехеме предварително. Така че когато станеше тъмно, стаята се осветяваше единствено от една свещ и от пламъците в печката. А беше наистина тъмно, защото угасваше всяка лампа в града. И наставаше абсолютна тишина, даже кучетата спираха да лаят.

Баба ми тържествено вдигаше хавлиената кърпа от тавата с баницата. Не помня някога да съм яла нещо по – вкусно от нея. По стар селски обичай, бабите я правеха с „къпани” кори и прибавяха малко лимонада (за да бухне). А после аз вадех акордеона, а дядо Ангел- цигулката. Тъй като бях съвсем малка, имах специален детски акордеон, който можех да вдигам. Така и не се научих да използвам лявата страна (басите или както там се казват), но с дясната можех успешно да свиря няколко детски песни, любимите на баба стари градски шлагери, че дори и няколко валса, на които дядо ми ме научи.

Обикновено за начало изкарвахме една любима стара градска с дядо Ангел, за разпяване и за отпускане на душата. Баба ми особено харесваше „Целувката на Ана”. С нея често слушахме една плоча, „На гости на бяло сладко”, така че още преди седемгодишната си възраст имах завиден репертоар от шлагери- от „Синьото елече” до „Червената ти връзка” (нямам идея как се казват всъщност тези песни, аз така ги помня).

После, в зависимост от настроението на компанията, изкарвах няколко самостоятелни пърформанса с акордеона. Или дядо Ангел ни просълзяваше с прочувствените трели на цигулката си. Той пееше вдъхновено, затворил очи, понякога, ако знаехме песента, пеехме и ние с дядо ми. Той е единственият музикален в семейството, научи ме да пея, да свиря на акордеон (макар и не съвсем, защото така и не овладях ниските тонове) и да танцувам. На него дължа прекрасната възможност да мога да танцувам валс и танго, макар и често да тъгувам, че няма къде да ги практикувам.

Помня как ме учеше да танцувам румба. Като дете често боледувах от бронхит и по лекарска препоръка ме водеха на процедури в Сандански. И там, на алеите в парка зад Австрийския хотел (който аз упорито наричах котел), направих първите си стъпки в румбата, на песента „Марина, Марина”. Та тогава, по онова време, когато токът спираше в режим три към три (или нещо подобно, защото нямаше ток дълго време), аз нямах търпение токът да спре, за да започне нашата семейна забава (тогава не знаех думи като парти и купон). А и не беше купон, в никакъв случай.

Колкото и да са били угрижени от липсата на ток, от политическата несигурност или финансовите затруднения, възрастните никога не обсъждаха това на масата, около баницата. Говореха малко, най – вече за общи битови проблеми като протеклия покрив или нуждата от нова ограда, но най-вече пеехме. Сега си давам сметка, колко добре съм се чувствала, едва 7 годишна с тези хора на 50-ина години, които се отнасяха към мен като част от компанията, като с равен. Изобщо, в детството ми винаги са ме третирали като възрастна, за добро и за лошо.

И сега, когато вече съм наистина възрастна, си спомням с умиление за тези вечери, когато не успявам да откъсна децата си от телевизора, за да вечеряме или просто да си поговорим. А може би трябва (как не ми е хрумнало досега?!) да спрем компютрите и телевизорите, да загасим лампите, да запалим една свещ, да седнем около масата, а там да дими току що опечената баница (донякъде и заради романтичните ни вечери без ток се научих да правя баница още съвсем малка). И да изпеем всички песни, които знаем, без значение каква част от текста си спомняме.

Чудя се как биха възприели подобна идея децата- дали като любопитно разнообразие или като странна приумица на остаряващата им майка. (Онзи ден петгодишната ми дъщеря ме попита на аанглийски на колко съм години. Когато й отговорих, тя възкликна: Ама мамо, не сме учили да броим до толкова!) Знам само, че ще ни липсва акомпанимент, защото така и не се научих да свиря на никакъв инструмент (а мечтаех за пиано!). И отблясъците на „циганската любов” по стените. От които лицата на хората стават толкова топли, земни и близки...

Share

20 коментара:

  1. Чудесно казано! Четейки, неусетно се пренесох в моето детство, когато още не беше прекарано електричество в нашето село. Наистина не липсваше романтика. А за времето, което описваш, си спомням с тъга, защото продавахме ток на Турция , а ние стояхме на тъмно. До там ни докараха комунистите.

    ОтговорИзтриване
  2. Спряхме да общуваме ... тъжно е ...

    ОтговорИзтриване
  3. Георги Христов9 ноември 2010 г. в 3:30

    Мисля си, че става въпрос за началото на 90-те. И аз помня това време и тази статия ме накара да се почувствам толкова стар. А съм на 31.
    Много добре написано. Хубаво беше преди. Но съм сигурен, че след 20 години ще казваме същото за сега. Каквото и да става в този момент.

    ОтговорИзтриване
  4. Сещам се за едно култово интервю с име "Акъл и чакъл по целата глава", публикувано май във ВиБокс, в което мацката твърдеше, че за всичко са виновни комунистите - и за глобалното затопляне разбира се.
    Да, хубаво е да виждаме положителното в последния стадий на издъхващия период на социализЪма... Тука обаче не иде реч за политика, а за една носталгия на емоционално ниво.
    А аз искам да се науча да свиря на саксофон. Само дето нямам ресурс да си купя точно сега. А кога ако не сега?!

    ОтговорИзтриване
  5. Бях ученичка тогава. В тъмнината на кухнята, на свещ, решавах кръстословиците в стари издания на списание Космос, въоръжена с речник от едната страна и с татко от другата. И при нас се превърна в ритуал. :-)

    ОтговорИзтриване
  6. Много хубав текст. Не съм имал щастието режимът на тока да създаде подобни традиции :)
    Много ме жегна това "...които се отнасяха към мен като част от компанията, като с равен. Изобщо, в детството ми винаги са ме третирали като възрастна, за добро и за лошо..." - то ми е много, много познато.
    И в крайна сметка си мисля, че е за добро.

    ОтговорИзтриване
  7. Ралица, събуди и мои спомени! В моето детство (доста по-голяма съм от тебе) нямаше нужда от спиране на тока. Просто радиоапаратите бяха рядкост, грамофоните - лукс, а друга техника просто не беше стигнала до нашите земи. Възрастните пееха, а аз сгушена до баща си мърках тихичко с тях. Пееха почти винаги, когато се съберяха, а се събираха често. Постарах се за моите деца да създам традицията да се събираме поне вечер всички заедно около масата, без телевизор, независимо от техните заничания. Времето без ток го завари горе-долу на твоята възраст. За мен беше тежко време - току що преминала през кошмарен развод с пияния им баща, с куп финансови проблеми, с разклатено здраве, та не ми беше до песни, но пък си създадохме традицията да се сгушим около печката и да си разказваме какво се е случило през деня, или измисляхме приказки. Децата ми вече са големи. Но и до сега на Бъдни вечер се събираме и гасим телевизора - за да се насладим на разговорите си. За внука ми може в началото може да е било странно, но сега (вече е в 8 клас)като дойде у дома сам гаси телевизора, за да си приказваме.
    Може би си струва да опиташ това с телевизора и компютъра - да обявиш една вечер седмично без електроника... Ако бабите ти са живи - поздрави ги! Отгледали са прекрасно момиче!

    ОтговорИзтриване
  8. Хех, спомени... :) Татко беше изнамерил отнякъде някакъв акумулатор, към който върза крушка и телевизора Юност. Туй чудо работеше два часа, докато се изтощи, а после тате го зареждаше. И като спреше тока, вкъщи ни идваха комшиите на гости, на ракийка и домашна туршия. Ако акумулаторът се изтощеше преди да дойде тока, палехме свещи. Бях успяла да украся подобаващо един свещник с разтопен восък - много внимавах да слагам подходящи разноцветни свещи и резултатът беше доста арт. Още съществува, но е доста повреден, щото котката го събори и откърти голяма част от восъчните натрупвания. Че такива ми ти работи де... :D

    ОтговорИзтриване
  9. Хубавото на текста не е само в човешки разказания спомен, от който всеки, биографично белязан с това време, по нещо е преживял.Разказът не се носи по носталгията ("а, бе, имаше и хубави неща"), нито от политизацията на "антиносталгията". Ако се вгледаме в "онзи" наш живот - с цялата му сивота и немотия - и разберем как сме успявали да запазим в него красивите човешки качества и жестове - това сигурно ще ни даде морална енергия днес. Която- също като електрическата преди! - е много дефицитна.

    ОтговорИзтриване
  10. Някакъв Георги Христов в първите коментари, иска да ни подведе за политическата ситуация, свързана с режимното спиране на тока. За забравилите, или просто незнаещите - не началото на 90-те, както хитричко ни пробутва фалшива датировка Гьоргето, а средата на 80-те години! Този енергиен колапс продължи практически до падането на комунизма, и беше най-категоричното проявление на неговата неспособност, икономическа и всякаква друга. Недей да хитруваш, Георге, мушмурок :)
    На Ралица детските спомени - мило и симпатично разказани.
    Извинявайте, че се намесих и благодаря за вниманието вниманието.

    ОтговорИзтриване
  11. Не е необходимо да се връщам назад във времето... И в днешно време ни се случва да спре тока /живеем в промишлена зона, където нещо става непрекъснато ту с жиците на тока, ту с кабелите на телевизията и интернета/, палим си всички свещички на масата и си говорим, играем на семейни игри и общуваме задушевно...

    ОтговорИзтриване
  12. Да, спомени! И наистина вече не общуваме :(
    Аз лично един ден като имам семейство, ще забраня вечерята да е пред телевизора!

    ОтговорИзтриване
  13. Прекрасно написано... така ми липсва хортуването, както казваха старите сливналии за които децата бяха на всички и се отнасяха с тях като с големи, за което аз съм им благодарна... А ние дали ще можем така да си говорим с нашите деца, не буквално, имам предвид следващото поколение?
    Аз съм на 36 и се чувствам на светлинни години от днешното поколение
    Теодора

    ОтговорИзтриване
  14. И аз се сетих нещо. За 9 март 1985. Беше събота и ден на "вечното дерби". В нашия град нямаше футболни страсти, защото нямаше и ток, следователно - нямаше и как да гледаме мача. Да живее VEF-а, обаче!
    Вечерта пътувах с бързия влак Бургас-София. На гара Буново, където влакът не спираше, но преминаваше бавно поради подредените последователно завой, гара, мост и тунел, избухна бомба във вагон номер 3. Вагонът "за майки с деца до 3 години". Някъде в първите купета по посока на движението. А аз бях в последното. По същото време беше взривена и дискотека в Сливен. Явно там са имали ток. Когато на сутринта се добрах до студентската ми квартирата, лицето и дрехите ми бяха само кръв. Не беше моя. И не я бях забелязал досега.
    Толкова години минаха оттогава. През това време ни научиха да се чувстваме виновни затова, че сме принудили някакви хора, недоволни от начина, по който България им дава възможност да практикуват своята националност, да прибегнат до тероризъм. Това ги направи герои. Вдигнаха им паметници. Защото бяха взривили най-омразната институция на света - вагонът за "майки с деца до 3 години".
    Моля, да бъда извинен за тежия въздух! Дойде ми спонтанно и не можаш да го сдържа! Но пък ми е сефте, ако това е оправдание. Ако ли не - виновна е липсата на ток.

    Николай Рибаров

    ОтговорИзтриване
  15. Много мило. Имате дарба на писателка, това е прекрасно. Имате си свои теми, герои - хора от малка страна. Има такава литература - в много страни, различни времена. Надявам се някой ден да имате книга с разкази, топли, общочовешки. Струва ми се, че ще бъде хубава. Или може би имате?

    ОтговорИзтриване
  16. Ще имаш,Ралица!Ще имаш,сигурен съм в това...

    ОтговорИзтриване
  17. Поздравления за прекрасния текст!Наистина е време за написването на стойностна книга ,а вие го можете , Ралица !?Признавам ,че си поплаках,връщайки се назад във времето и щастливото детство в Белоградчик!

    Нина Петкова

    ОтговорИзтриване
  18. Много увлекателно и трогателно е написано!
    Детективски услуги

    ОтговорИзтриване