петък, 5 ноември 2010 г.

Сърцето на бисерчето

Имало една мида, в която имало затворено бисерче. Бисерчето имало всичко, за което може да мечтае едно бисерче- уютен седефен дом, тиха сигурна тъмнина и грижовна мида, която всеки ден го полирала нежно. Но бисерчето било нещастно. Всеки път, когато мидата се открехвала, за да може да се наслади на мекото му сияние под бледата слънчева светлина, която достигала дъното, бисерчето се оглеждало в седефените стени на своя затвор и въздишало: Толкова съм красиво, а седя затворено тук и никой не може да ме види! Заслужавам повече, заслужавам възхищение! Но мидата се затваряла и бисерчето отново оставало само в тъмнината.

Докато един ден не почувствало непознато люшкане и клатушкане, а после го заслепила светлина, каквато никога не било виждало. Когато отново прогледнало, се намирало в шепата на мургаво дете, което усмихнато го разглеждало. А после- после се озовало в една торбичка с още десетки, не, стотици други бисерчета! Нашето бисерче било много щастливо- най-после не било само, най-после имало приятели! Бисерчетата, които по природа са мълчаливи, не общували много помежду си. Но истинската забава започвала, когато децата ги изваждали, за да си играят с тях. Ах, колко красиво блестели всички те на слънчевата светлина! За първи път бисерчето се чувствало част от нещо наистина важно и красиво.

Но един ден, докато децата играели на бисерчета, се появили високи, мустакати, бели мъже, които ръкомахали известно време, а после си тръгнали с торбичката с бисерчетата. Те останали доста време затворени, на тъмно, непознато и неприятно място, клатушкали се силно и се блъскали едно в друго. Бисерчето треперело от страх, че гладкото му лице, което мидата толкова старателно полирала, ще се надраска. Най-после клатушкането свършило и бисерчетата били изсипани в мека синя кутия.

А после една ръка в кадифена ръкавица, започнала да ги взима внимателно, едно по едно. Тези, които оставали, треперели от страх какво ли се е случило с другите. Но нищо не казвали, защото нали си били мълчаливи по природа. Един ден ръката посегнала точно към нашето бисерче, което се опитало да потъне на дъното на кутията, но ръката сякаш търсела именно него. И така, то се озовало в една красива огърлица. Точно по средата, защото било по-едро и по-блестящо от другите.

Една красива и фина дама получила огърлицата за коледен подарък. Когато я слагала, бисерчето лежало точно във вдлъбнатината на шията й, където мека сянка придавала на седефения му блясък изкусителна загадъчност. То никога не се било чувствало толкова великолепно и толкова ценено. Сякаш топлината на кожата го карала да сияе повече от всякога, а от сиянието му кожата на жената блестяла като морска повърхност на лунната светлина.

Но минали години и нещо се променило. Бисерчето все така красяло огърлицата и тя все така украсявала женската шия само по най-тържествени поводи. Но кожата вече не била така гладка и топла, не вдъхновялава бисерчето да свети с онзи неподражаем блясък, а и никой вече не се прехласвал по неко, както някога. Заслужавам повече, мислело си то, а не да служа за някакъв овехтял аксесоар, трябва ми място, където наистина да блестя! Като звездите на небето, които никога не помръкват и всички са толкова невероятно красиви...

И ето че една нощ, докато останалите бисерчета спели, то се откъснало от огърлицата и се издигнало към небето. Звездите се изненадали, като го видели, но само вдигнали рамене: щом иска, нека свети, една звезда повече или по-малко, няма значение. А бисерчето- о, то било във възторг: Ето това е моето място, тук ще разкрия истинската си светлина, мислело си то и засветило толкова силно, че дори луната леко примижала. Но бисерчето блестяло ли блестяло, вдъхновено от собствената си красота.

Дълго време блестяло то, истински се раздавало, но нищо не се случило. Оглеждало се дали пък някоя звезда няма да въздъхне: Ах, колко красиво е лицето ти и колко нежно е сиянието ти! Но звездите мълчали, потънали в хладна светлина и безразличие. И тогава бисерчето започнало да страда, а сиянието му да линее. Блясъкът му помътнял и то вече почти не можело да се забележи на звездното небе, дори и в най-тъмната нощ.

И за какво беше всичко, тъгувало бисерчето, колко по-хубаво беше, когато светех само на мидата, но тя обожаваше светлината ми, наслаждаваше се на гладкостта ми, полираше нежно лицето ми и смяташе, че няма друго като мен...Колко хубаво беше, когато живеех в тъмнина, защото толкова светла беше светлината ми...

И докато мислело това, бисерчето лека- полека угаснало. И останало така, като тъмна точка в тъмното небе. Защото най-тъмно е там, където светлината е угаснала.

А мидата, тя дълго страдала от празнотата в себе си, но после се открехнала, докато водата не й донесла една малка песъчинка. Невзрачна и ръбеста, но за мидата тя била неповторима, защото знаела, че в сърцето на всеки бисер има просто една песъчинка.

Share

8 коментара:

  1. ух че песъчинка!

    ОтговорИзтриване
  2. Ама никак няма да ме съблазнят подобни предложения.Не съм този тип.Това че съм еди къде си на работа , не означава че съм търсела точно описаните неща.Просто любов към музиката, която умря октакто трябваше да пея с течащи сълзи по себе си.Това беше моето отвращение от насилието което трябваше да се научавам да упражнявам ,за да стане нужното.От тогава няма нещо по-важно за мен отлюбовта-когато я има всичко може.Светлината е примамлива но много измамна .Не си давам истинската и чистата любов.Ако някой я иска със сделка-само през трупа ми!

    ОтговорИзтриване
  3. Ах, че красиво написано. Чак после почувствах, че е и тъжно. Горкото бисерче да бе стояло на огърлицата в средата, щеше да дочака следващата млада красива и фина дама да го носи. Сигурно е било много необразовано да не знае, че бисерите блестят само когато често се допират до човешка кожа ако не - помръкват колкото и високо да са в небето.

    ОтговорИзтриване
  4. Много красива приказка...
    Но за жалост много рядко пишете.А аз чакам дълго вашата поредна приказка,защото пишете прекрасно...

    ОтговорИзтриване
  5. "Защото най-тъмно е там, където светлината е угаснала."
    Хареса ми. Като в "Малката кибритопродавачка" - тъжно и прочувствено, но мъдро и истинско като живота.

    ОтговорИзтриване
  6. Толкова красива приказка, достойна за творчеството и напомняща стила на Андерсен.

    ОтговорИзтриване
  7. Въобще не ми хареса приказката! Някой може ли да каже каква е поуката?

    ОтговорИзтриване