6.30 Телефонът вибрира настойчиво в главата ми. После звъни. Всъщност е под възглавницата. Но е пак толкова мъчително. Имам 15 минути за да изпия първото си кафе с 2 цигари, да проверя в интернет взривил ли се е светът наколо. Още 10 минути да приготвя закуска на сина ми и сандвич за училище.
7 часа. Синът ми става. Става е твърде кратка дума за продължителното дърпане, увещаване и насилствено смъкване от втория етаж на леглото, съпроводено със сълзи и обещания за левче на цяло.
В 7.25 е изядена едва половината филия но времето не чака. Мъжът ми вече е освободил терена в банята и повлича малкия към училище. Имам още 15 минути насаме за обличане и грим (?!) докато стане прицесата. После отново сандвич, задължителното филмче и оглушителни писъци, докато решим златните й къдрици. Защо всичко красиво е мъчително?
8.30 минава и сме на път към детската градина. Телефонът ми вече упорито звъни –работният ден е започнал.
В 9 без 15 вече пътувам. Тайно харесвам задръстванията, защото имам още малко време за мислене. За каквото и да е. Когато не ми звъни телефонът.
10.00 Ако до планьорката още не е имало драми, денят обещава да е нормален. Сравнително. В 10.30 започват първите закъснения за снмики. Естествено сме изпуснали нещо важно, в нашия бизнес всичко е важно. В 11 следва поредната редакционна среща и след час разговори излизам с още по-празна глава. Няма време за въпроси. Редят се емисия след емисия, новините следват най-важна, важна, по-малко важни. В 2 времето за обяд е минало, но емисията е наред. Пореден преглед на имейлите. Опит да планираш непланируемото, но пък всеки път в нова екселска таблица, дано с тази се получи.
16 часа. Денят е в разгара си, но главата ми вече работи за утре. Снимки, снимки...
17 часа. Личният ми телефон започва да звъни. Мъжът ми и синът ми са се прибрали. Малкият има шестица, но не знае по какво. Мъжът ми е бесен, защото началничката му го е държала в извън работно време да обсъждат основните духовни ценности на микробиологичната наука, а синът ни си е загубил якето.
17.15 време да се редят вечерните новини. Всяко изречение е важно. Всяка дума е важна. Телефонът пак звъни. И малката е прибрана. Баща й е бесен, защото я е намерил сама на пейката в двора на детската градина да пее мила моя мамо. Диагнозата: детето страда от неизлечимата болест липсваща майка.
18 часа. Безнадеждно закъсняла съм с хедлайна. Но не бива да го претупвам. Най-важното да се избере първото изречение. По това книгите и новните си приличат-най-важно и най-трудно е да се започне. Следва преглед на всички новини дума по дума, но останалото идва от само себе си. Веднъж да откриеш правилното първо изречение.
В 19.30 гримьорката вече ме чака с четка, натопена във фон дьо тен. Това е нейнит начин да си свърши добре работата. Да скрие торбичките , сенките и бръчките ми . Гримира ме толкова усърдно, че прикрива и погрешните ми първи изречения, когато се случат.
20 часа. Усещането, че започват 20 минути в които едновременно всичко зависи от теб и нищо не зависи от теб, е нещо, с което никога не се свиква. Това е единственото абсолютно непоклатимо време в денонощието, което винаги започва в 20 часа и винаги продължава точно 22 минути. Единствените 22 минути, в които едновременно играеш роля, едновременно си напълно открит и абсолютно недосегаем и ненараним. Дори и милиони очи да те гледат, не могат да те урочасат. Дори и милиони съзнания да достигаш, те не могат да те стигнат. Стопроцентова защитеност за 22 минути.
Половин час по-късно, още с грим, съм в леглото и чета приказки. Понякога трудно сменям интонацията. Още по-трудно ми е, ако между новините и приказките се е провел поредния съкрушителен диалог за вечното ми отсъствие. Всъщност той никога не стига до истинските мащаби на отсъствието ми.
В 10 следва последен преглед на света според интернет. И мъчително заспиване с помощта на криминален сериал, в който една жена с 3 деца работи като медиум в полицията. И мъжът й гледа децата. Следва блудкав сън, разкъсан от ставане на всеки дав часа, за да изпишкам малката.
В 6.30 телефонът започва да вибрира в главата ми. Всъщност е под възглавницата, но е пак толкова мъчително. После спира и най-после заспивам. В 7 без двайсет телефонът отново започва да вибрира. Всъщност, някой вече грубо ме разтърсва. В сумрака на стаята различавам силуета на странно същество, нещо средно между Заекът от “Алиса” и дългоухото едноръко нещо от рисунката на дъщеря ми. Заекът се хили насреща ми, а най-странното е че изобщо няма уста. Но съм абсолютно убедена че се хили, докато ме дърпа с единствената си ръка за презрамката на нощницата. Ставам с мисълта, че само кафето е способно да ме извади от глупавото положение да сънувам едноръки зайци и тръгвам към кухнята. Търся с крак чехлите си около леглото, но усещам как потъвам в нещо топло и меко. Пясък. Жълт и ситен, истински морски пясък. Поглеждам към Заека, който все така се хили с липсващата си уста и ме дърпа-стоим на пуст плаж по изглев слънце. Единствената му ръка ми сочи една къща на хълма, дървена, с големи френски прозорци. Тръгвам нагоре към къщата, пякъсът не ми пречи да вървя, напротив, нежно гали краката ми и сякаш ме напътства. Заекът е малко пред мен и вече не ме дърпа, но ми маха настойчиво да го следвам. Къщата е тиха, а френските прозорци са отворени. Развяват се дълги бели завеси, отвътре мирише на кафе, но не и на хора. Заекът вече го няма, ако изобщо е бил заек. Влизам в къщата, която ми се струва странно позната. Вътре е широко, светло и почти празно. По пода има дъски, по стените картини и книги. Много книги. На някои от тях пише моето име. Не, не съм ги надписала с датата на покупката. Моето име стои на мястото на автора. Аз съм написала тези книги. На гърба на някои от тях има мои снимки. Не съм млада, лицето ми е уморено, но истинско. А очите ми са спокойни. Разтварям случайно една от книгите. Не знам за какво става въпрос, не си спомням имената на героите, нито сюжетът ми говори нещо. Но на корицата пише, че книгата е моя. От мен. Оставям книгата и се оглеждам. Наоколо няма снимки. Няма лични вещи. Влизам в спалнята. Точно както аз бих я обзавела-по японски семпло. Няма никакви излишни мебели, нито украшения или сувенири. Никакви спомени, никакви подаръци. Пред голямото огледало няма нито козметика, нито бижута, нито парфюм. В гадероба има дрехи, подредени по цветове-черно, тъмносиньо, бежово, бяло. Моите цветове. Има много шалове и много обувки-колкото никога не съм имала. В кухнята мирише на кафе. Кафеварката още е гореща. На масата има кана с прасно изцеден сок от портокали и чиния с топъл френски кроасан. Мирише на масло. На масата има ваза с една еднинствена орхидея. Няма съдове, няма прибори, няма нищо, което да подсказва, че някой тук готви. Наливам си кафе в единствената чаша и излизам на терасата. Пред мен е само морето, а зад мен празната къща. В тишината изгряващото слънце изглежда още по-голямо и сякаш чувам тихия плясък, с който изплува от вълните. Стресва ме неочакван звън. Някъде в къщата звъни телефон. На масата в кухнята откривам телефона, който явно съм взела със себе си. Неидентифициран номер. Знам, че ако не отговоря, ако връзката прекъсне, мога завинаги да остана тук, в тази къща, с морето и книгите си. Сигурно бих написала и още, луксозно подвързани, от реномирани издателства. Чудя се дали ако остана няколко дни, орхидеята във вазата ще увехне? Дори я докосвам, за да се уверя, че не е изкуствена. Телефонът продължава да звъни. В глвата ми вече се оформя онази дума, която не бива да се споменава. Поне в книгите. И в сънищата. Думата, с която животът ми е забоден като пеперуда в хербарий. Думата, която най-често казвам, дори когато се оправдавам. Трябва да вдигна. Просто знам, че трябва. Това трябва толкова се е просмукало в мен, като мириса на риба в рибарска лодка, че дори не знам защо трябва. Просто трябва. Фройд не е писал за трябва. Или може би е писал, но го е кръстил по-сложно. А е просто. Просто натискаш зелената слушалка.
7 без 10. Безнадеждно съм се оспала. Имам точно 10 минути за кафе и 1 цигара. Прегледът на света по интернет се отлага за неопределено време, а закуската ще е корнфлейкс. Мъжът ми се къпе в банята, но предвидливо е пуснал кафемашината. В кухнята мирише на кафе, а на масата има букет от есенни листа. В неделя ги събрахме с децата.
БРАВО БРАВО БРАВО ;)
ОтговорИзтриване