Принцесата на слънчогледите

Имало едно време една принцеса. Петгодишна. Такава една като рибка, с блеснали очета и вечно несресана коса, защото ресането скубе. А принцесата имала прекрасна коса. Житото казвало-като мен е. Есенните дървета казвали-не, като нашите листа е. Златото казвало-на мен прилича, аз съм най-ценно. Слънцето казвало-вижте, аз блестя в тези къдрици. Слънчогледите и те се включили в спора и претендирали, че косата на принцесата има именно техния цвят, на залез слънце и когато вятърът духа от изток.

Спорили, спорили, не се разбрали. Затова решили да оставят принцесата сама да избере.

Тя застанала сред житото, което стигало почти до носа й. Затичала се, но не намерила в него цветя и й омръзнало.

Есенните дървета били по-забавни. Събирала листа и правела най-красивите букети. Но скоро листата покафенели и принцесата се разочаровала.

Златото се опитало да я изкуши, но тя не го оценила. Все пак била само на пет и не разбирала как нещо, което не е кукла или поне няма розова рокля, може да е скъпо.

Виж слънцето било друга работа. Тя много обичала слънцето. Тичала срещу него и се надбягвала със слънчевите зайчета, които очилата й правели. Усмихвала се на слънцето, защото знаела, че няма облак, който да скрие усмивката й, за разлика от неговата.

Но принцесата никога не била виждала слънчогледи. Освен на картината в стаята на баба й. Тя знаела, че са красиви жълти цветя. Но нямала никаква представа, че когато застане до тях, ще изглежда като мъничко цветенце. Не предполагала, че може да има толкова високи цветя.

Принцесата бил очарована. Въпреки че разбирала, че това са единствените цветя, от които не може да набере букет. Просто защото били два пъти по-високи от нея!

Но когато застанала сред слънчогледите, те обърнали глави към нея. И косата й заблестяла по-силно от слънцето, засенчено от ревност.

Така принцесата сама избрала да бъде Принцесата на слънчогледите.

Снимка: wikimedia

Share