Баба Фани ставаше много рано. Сутрин към 5 часа костите почваха да я въртят и не я оставяха да заспи. А и не беше от поспаливите, не я свърташе много в леглото и бързаше да стане, да посвърши това онова още преди да е изгряло слънцето. Не че имаше много за вършене-вечер преди да си легне баба Фани оставяше кухнята в образцов ред, всяка лъжичка стоеше чинно на мястото си в чекмеждето на големия дървен шкаф, всяко бурканче, надписано според съдържанието си, мируваше на полицата и чакаше утре в ранни зори да осоли манджата или да подслади сладкиша. А баба Фани правеше чудни сладкиши. Още недопила сетрушното си кафе и от кухнята вече ухаеше на топъл пандишпан. Миризмата събираше сладокусните гълъби на крушата до прозореца и те с удоволствие предвкусваха пиршество от тортени трохи следобед. Така си живееше баба Фани и само за едно съжаляваше- че няма кого да нагости с вкусотиите си освен гълъбите. Децата и внуците живееха далеч, идваха само на големи празници и винаги бързаха. Но тя продължаваше да спазва своя дългогодишен ритуал и всеки ден печеше ароматни сладкиши и топящи се курабии. Хапваше си ги сама, седнала в тихата кухня, с чаша топъл чай в късния следобед.
И така до деня, когато баба Фани се събуди, както винаги много рано сутринта, от предчувствието за нещо нередно. Влезе в кухнята и веднага разбра какво я е събудило-нищо не беше на мястото си. Големия шкаф зееше отворен, в мивката имаше неизмита чиния, а на пода бяха разпилени трохи. Иначе всичко си беше както обикновено. Баба Фани се огледа подозрително. В стаята нямаше никого. Или поне така си мислеше тя, докато не чу издайническо хлипане от ъгъла. Внимателно надзърна зад големия фикус. Посрещнаха я две големи сини очи, потънали в сълзи. Чак русите къдрици бяха мокри от сълзи, а чипото носле като че беше станало по-малко вирнато и много нещастно. Баба Фани щеше да си помисли, че в кухнята незнайно как е попаднало дете от близката детска гранина, ако детето нямаше крила. А то имаше. Две нежни прозрачни крилца висяха немощно от раменете на русокосото същество, което беше спряло да плаче и гледаше изплашено жената пред себе си.
Ангелче! Помисли си баба Фани, после се сепна, сигурно полудявам, щом виждам ангели в кухнята си в 5 сутринта.
После почти шепнешком попита: Ти какво си?
Аз съм фея...отговори треперещото гласче. Казвам се Дара.
А....откъде дойде?
От дървото.
На крушата ми има феи?, недоумяваше баба Фани.
Училище за феи, иначе живеем наоколо.
А как влезе тук?
Като големите, през прозореца.
Кои големи?
Феите от голямата група, те влизат тук всяка сутрин преди училище да закусват. Непрекъснато разправят за страхотните ти сладкиши и аз реших да опитам....Само че още не мога да летя и .....влизането беше лесно, просто скочих от клона, но не можах да изляза, защото прозорецът е много висок.....
Баба Фани мислеше. Дали е от новото лекарство за кръвно.....Или от филма дето гледа снощи преди да заспи......Усети как някой я дърпа за полата:
Ти сърдиш ли ми се?
Да се сърди....Неее, просто чак сега разбра как една стара жена успява да изяде толкова сладкиши без да й се вдигне кръвната захар, както все се чудеха съседките й.
Искаш ли още кекс?-попита баба Фани и тръгна към кутията за сладкиши.
Свърши-тихо отговори феята и наведе виновно очи. –Ще ми помогнеш ли да изляза, защото закъснявам за училище?
Какво трябва да направя?, попита баба Фани.
Просто ме качи на най-долния клон, аз ще се оправя.
Сигурно ще се справя, едва ли тежиш повече от най-малката ми внучка, каза тя и вдигна детето. Изненада се, че беше леко като перце. Е да, нали е фея! А феите са ефирни.....Въпреки че явно обичат сладките неща!
Баба Фани сложи детето на клона, а то сръчно като катеричка се изкатери нагоре. После се обърна и успокоено, се усмихна: Може ли пак да дойда?
Ела, но се обади да си правим компания, ще ми е приятно да закусваме заедно-усмихна се и баба Фани. А после русите къдрици изчезнаха сред зелената шума заедно с луничките, чипото носле и блесналите сини очи.
Баба Фани се обърна и не губи нито миг в размисли. Изми чинията в мивката, измете трохите, затвори шкафа и сложи кафето си. После забърка канелени курабии по онази нова и сложна рецепта, която си записа от телевизията. Вечерта когато си лягаше, се приспа с няколко страници от книгата за живота на Ван Гог, която стоеше на нощното й шкафче, за да не й се присънят пак небивалици за феи.
На сутринта обаче......
Когато тръгна към кухнята баба Фани спря озадачено всумрачния коридор. От кухнята се чуваха тихи гласчета, сподавен смях и съмнително мляскане. Приближи се до открехнатата врата и замръзна. Цяло ято феи седяха около кухненската маса, гощаваха се с курабии и весело бърбореха, но тихичко, за да не я събудят. А после дойде интересното: когато се нахраниха, феите изведнъж станаха сериозни и се заловиха за работа. Едно дребно момченце с розови бузи и щръкнала коса събра трохите от масата, момиченце с карирана рокличка и лачени обувки изми чинията, две русокоси близначки с общи усилия напълниха кафеварката и я сложиха на печката. Накрая Дара, която баба Фани вече познаваше, лично сложи на масата чиния с курабийки, салфетка и чаша димящо кафе. На масата имаше и няколко клончета цъфнал жългт храст, боднати в чаша за вода. Феите доволно огледаха кухнята и тихо се изнизаха през прозореца, пред който висеше въже. Бърборейки весело, децата се изкачиха по въжето и изчезнаха в клоните на крушата. След тях изчезна и въжето.
Баба Фани влезе вдървено в кухнята и седна пред закуската си. Феи може и да нямаше, но това кафе димеше, а канелените курабийки си бяха съвсем истински. Отпи от кафето и погледна през прозореца. От дървото се чу весел смях и й се стори, че няколко прозрачни крилца пробляснаха в зелените листа.
Баба Фани се усмихна, после изрече високо и ясно: Днес ще правя малинова торта.
Откъм крушата долетяха тихи одобрителни възгласи, после клоните леко се разклатиха и дървото утихна.
