събота, 25 септември 2010 г.

Имало едно Време

Имало едно Време, което страдало от хронична умора и други признаци на депресия. Времето било непрекъснато подтиснато и разочаровано, най- вече от себе си. Какъв е смисълът от мен, питало се то, след като дори не знам накъде отивам? Всъщност, то предпочитало просто да си тече и да не се занимава с подробностите, но все пак, не спирало да се пита:

Ако приемем, че всяка изминала минута, час, ден са една стъпка в определена посока, значи съм твърде праволинейно. Добре, ами ако завия? И накъде- наляво или надясно? Времето винаги се колебаело по този въпрос. А и проблемът със завиването бил още по-неприятен, защото бил свързан с пространството.

А Времето и пространството не се разбирали. Такова високомерие и егоцентризъм, мислело си Времето- да си мисли, че аз завися от него! Всеизвестно е, че пространството се съдържа във Времето! Що за нахалство! Така или иначе, съзнавало, че криволиците са пряко свързани с пространството. Дори и праволинейността, защото тя или е безкрайна или има край, но в крайна сметка това зависело от пространството. Или не? Времето всеки път се обърквало на този етап. Но най- много от всичко го дразнела идеята, че те с пространството са свързани като двойната спирала на ДНК. Времето проклинало мига, в който тази идея се загнездила в него като ядка в болен зъб и просто не му давала мира.

Трябва да намеря начин да му покажа кой управлява вселената, мислело си Времето. Да разбере веднъж завинаги, че не може да се пъчи със своята безкрайност и всеобемност, защото те зависят от мен! Да бе, самоопровергавало се моментално то, какво ли изобщо зависи от мен, след като дори не знам накъде отивам. А може би се движа в кръг, може би нищо не започва и нищо не свършва, защото краят и началото съвпадат? Да, но това би означавало, че в моята окръжност е затворен кръгът на пространството! Не, по-добре да е само точка, началото и краят в една точка пространство. Стига му толкова. Обаче...това не означава ли, че и мен ме няма? Ако времето е отстоянието между началото и края, а те са точка, къде съм аз?

Времето толкова се натъжило от тази мисъл, че спряло. Просто застинало от мъка. Ей така увиснало като безжизнената ръка на кататоник. Настъпил един вечен миг, който дори не можел да се нарече така, защото какъв ти миг без време! Ще не ще, пространството също застинало, защото нищо не можело да се движи в безвремието. И така, вселената щяла да си остане вцепенена завинаги, ако в една съседна вселена, където времето нямало депресивни наклонности, не бил духнал вятър. Вятърът отвял куп пухчета от цъфналите тополи и ги понесъл в пространството. По някакви неведоми природни закони, едно пухче стигнало чак в нашата, вцепенената вселена и се мушнало точно в носа на Времето.

Апчих, кихнало то. И се раздвижило. Пространството го последвало и движението отново възстановило предишния си синхрон. С една малка разлика. Времето се чувствало страхотно. Умората била изчезнала, изпълвали го сила и ведрост. Дори се усмихнало на пространството, когато, както обикновено, се опитало да го изпревари от вътрешната страна на един завой от спиралата. За първи път не му се разсърдило, защото така или иначе знаело, че ще дръпне на правата. Пък и всичко е само игра, нали? И двамата знаели, че няма начин да се изпреварят.

Освен понякога, но това се случвало много рядко и само на някои хора. Тяхна си работа, вдигнало рамене Времето. И се почувствало толкова добре, че изобщо не искало да знае накъде отива. В края на краищата, мислело си то, накъдето и да отивам, това няма да промени посоката на вятъра, нали? А вятърът е толкова приятен...

снимка:http://www.virtualdali.com

Share

петък, 10 септември 2010 г.

Рицарите на Черната дупка

Понякога наистина си мисля, че живеем в черна дупка, която всмуква необратимо всичката човешка енергия и изкривява времепространството в грозна гротеска, на която и Веласкес би завидял.

Излъгах, не понякога. Все по- често. И всеки път се питам по силата на какви природни и човешки закони и мутации България е „огледалния свят” на нормалността?

По каква причина по тия краища всичко човешко е ерозирало, цивилизацията е деградирала, а 21 век предстои след поне 10 века феодална тъмнина?

В „Баудолино” Умберто Еко пише, че има една нова сила, по-велика от религията и кралската власт, която тепърва ще управлява света- науката. Годината е 1111. 12 век.

В лето Господне 2010 у нас науката е слънце, когато не вали и само ако обичаш да четеш. Но и това не топли. Щото думата ми не е за „вишето”.

За хората, преживели младостта си в бурните години след промените казваха, че са изгубеното поколение. Защото се оказа, че са се родили през 1989-а и предишният им живот го няма. После се оказа, че изгубеното поколение са техните деца, защото докато родителите им са прохождали родния частне бизнес, те са израснали с „Радка пиратка” и първите благини на капитализма като варени турски дънки и ранен секс.

Сега, обаче, е ясно, че изгубеното поколение сме ние, днешните 30-40 годишни хора. Които са инвестирали в образованието си, професията си, кариерата си, самоусъвършенстването си, вместо в гърдите си. И са се оказали непригодни за реалността на „цуцетата” в „Мерцедесите”, на евтината, безкритична и безпросветна работна ръка, на политическия бизнес с характерни абревиатури, на политическото шарлатанство с изхабени абревиатури.

20 години след 10-ти ноември имаме нова класа. Препраните. Децата на незаконно забогателите, които се връщат с вносни дипломи и наследяват узаконен бизнес. И децата (и внуците) на бившите комунистически величия, които патриотично „инвестират” семейното богатство в родината или просто го харчат, още по-патриотично.

Тази нова класа е бъдещето на бизнеса и на политиката. Българската меритокрация. Или мутрокрация, защото „заслугите” й са от друго естество. Само че днешните мутри изобщо не са ония с ланците и черните костюми. Те са в „Армани” и „Версаче” и много внимават да съчетаят подходящо чантата с обувките. Управляват компании, хотели, медии. Спонсорират партии и влизат в политиката, защото е добре богатите да управляват, за да не крадат, нали?

Някои дори са се научили да говорят. Други не се преструват, защото това се харесва. Друго си е и последния тираджия да се припознае в теб, да ме прощават тираджиите.

И ако в простоватостта има някакъв наивен пасторален чар, войнстващата простащина е изкривила до неузнаваемост образа на българското обществено пространство. Гетото отдавна е превзело жълтите павета и вече е културата на елита.

Все повече си мисля, че изгубеното ни поколение не бива да губи тази битка. Все още имаме своя шанс, макар че все повече искаме да избягаме далече, далече...

Но дължим на децата си, докато сме тук, да не допускаме черната дупка да ни победи. Дължим на себе си, на това което сме, на това, което все още мечате да бъдем, да продължим да опитваме.

Винаги ще сме малцинство. Но важното е да ни има. Важното е да не забравяме, че има смисъл да продължим да бъдем себе си, да правим това, което обичаме и да го правим добре. Винаги ще се намери някой, когото ще купят вместо нас за 30 сребърника менте. Но някой трябва да помни началото и посоката. Някой трябва да знае къде искаме да стигнем и макар и с едно око, да показва пътя.

А когато стигнем там, ще се познаем.

Снимка: wikimedia

Share