Ралица Ковачева

Операция “Самурай”

2012-01-25T13:39:00.003+02:00

Четейки полицейските новини в последните дни си спомних за този текст, написан от мен по молба на колега по истинска дописка в пресата преди няколко години. В смисъл, дописката е истинска, за случката не гарантирам. Пускам историята така, както съм я написала преди 5 години:

Рапорт на дежурния полицай Ст. Кр. до началника на РПУ Крива слива, комисар Х-ски:

Относно: операция “Самурай”, проведена на 11.08.2007 в с. Крива Слива

На 11 август в 3.50 бяхме уведомени по телефона от бдителни граждани (по постоянен адрес селяни) за нарушение на обществения ред по смисъла на закона (чл.43. ал 16). На сигнала реагирахме с необходимата бързина и коректност аз и колегата от охраната на склада, поради липсата на други кадрови ресурси. На мястото на инцидента бяхме в 4.10 (10 минути ни бяха необходими за запалването на служебния автомобил ВАЗ, производство 1982 година). Локализирахме източник на необичайно силна музика със съмнителни естетически достойнства в подвижно спално съоръжение тип палатка. Въпросната беше разпъната на ул. “Тинтява” номер 6. Проникнахме в обекта в пълно бойно снаряжение и в строеви ред както следва: 1. Аз, като по-старши и представител на закона и 2. Пазачът на склада, да пази тила като по-як. На мястото на инцидента заварихме:

13 броя видимо омаломощени сватбари, някои от които спящи а други в състояние на шок (последното е потвърдено в последствие и от медицинското заключение)
3 бр. музиканти в крайна фаза на изтощение
1. бр. младоженец, заспал в подноса върху остатъците от сватбената торта.
1. бр. булка, в известна степен бременна (в 7 месец, според медицинското заключение), в състояние на нервна криза и хистеричен плач.
1 бр. лице от мъжки пол без дрехи, препасан само с хавлиена кърпа родно производство, явно дар от сватбата, въоръжен с меч, по първоначални данни самурайски (според заключението мечът е бутафорен, заподозреният се е сдобил с него, работейки като статист в кинопродукция, снимана в селото миналата година).

Всички присъстващи бяха задържани без съпротива, с изключение на заподозрения, който се опита да ми приложи няколко източни бойни техники. Но аз, благодарение на дългогодишния си опит в МВР (и на филмите с Жан-Клод Ван Дам, изгледани повреме на нощните дежурства) успях да го обезоръжа хладнокръвно и без да подлгам на риск живота на присъстващите. След 24 часов престой в изтрезвителното задържаният свидетелства, че е заплашил живота и здравето на присъстващите на скромното тържество, с цел да не се разотиват твърде рано, което по думите му е щяло да нанесе неизлечими рани на душата му, поради огромната му привързаност към младото семейство.

Показания на булката Христинка (петната са от сълзи):

Аз кат му виках на моя да ни гу каним на сватбата братчед му, щот е идиот и пияница, той нье та нье, ша са обърни майка ми в гроба, на две систри дица сми, ни мой тъй! А то (подсмърча) тъй и стана билята. Сичко си беши наред докъм 8 часа, тогаз изядахми тортата и щяхми да си вървим. И тогаз онзи кат рипна, де шъ вървити, туй сватба ли й или какво, аз братчед женя, кат брат ми й той, а вий, да си върити! Отде извади онуй японското чудо тъй и ни разбрах, ама кат го размаха...Аз щях да пометна, леля Пена комшийката вдигна кръвно, дядо Гошо го заболя простатата и са изпусна. А мъж ми пиян кат талпа само са смей и вика давай, брато, давай, коли ги кат пилци! И падна в тортата, спи кат мъртъв. А онзи серсемин станал на дансинга и вика на музикантите да свирят, пък той играй и ни кара да пласками. И вика, а сте спрели да пляскате, а съм ви клъцнал гръцмуня! Не стига туй, че си хвърли и дрехити, добре че беши девер ми да го препаши, че да ни му гледами срамотиите! И тъй докат доди полицията и го прибраха, и мъж ми прибраха, че да изтрезней, говедото му с говедо. Ооо, майчицеее, що ти трябваше с тоз силяндур да са венчавам, аааа( следва иистеричен вой и протоколът прекъсва)

Показания на заподозрения:

На въпросния 11 август празнувахме сватбата на братчеда. Аз щот много си го обичам, много се вълнувах. Сутринта отидох да си тегля една контра и с бръснаря бай Митре пихме по една сливова за здравето на младоженците. После отидох у братчеда, заедно с кума и там пихме по две-три за отскок, знаеш как е, жени се човека, тежко му е, требва да му се помогне. После към 4 следобед отидохме да земеме булката. Там, както си требва-маса, мезета...И там жулнах две три и после вече не съм ги броил. Знам, че у гражданското много ми се ходеше по малка нужда и устисках до пръстените. Ама после и викам на оная госпожа отпреде, айде, давай им да пият, да са цаливат и ги пущай, че вече не се трай! В църквата ми дадоха да държа бутилката с червеното вино. Не помня друго, само накрая се очудих ква е тя празна бутилка, дето я кътам, та я скрих зад олтара кат излезе попа. После отидохме пак у булката, където щеше да е почерпката. Требваше да е на двора, ама кат видяхме, че шъ вали, решихме да опнем палатката на братчеда, дет му беше спомен от казармата. Не знам валело ли е, но требва да беше, щото по некое време съм излизал по малка нужда и сигурно съм заспал, щото се свестих къде 8 часа зад трендафила на леля Марче. Като се върнах вътре, тъкмо се канех най-после да разпускам душата и гледам, те се стягат да си одят. А, викам, нема да стане тая, аз сега почвам. А те- не, не, айде кой от къде е. И тогаз ми причерня. Изтичах до нас и грабнах меча, дето ми го дадоха миналата година американците от филма- аз играх самурай от свитата на шогун, отвлечен от извънземни. Върнах се в палатката, размахах меча и им викам: ставайте на хорото иначе вашта мама! Каква сватба е това-ядене пиене и дома! А веселбата? Така ли ще запомнят младите началото на съвместния си живот? Чак тогаз настана истинската веселба. Докат не дойдоха полицаите и не ме закопчаха. Нарушавал съм, викат, обществения ред. Гол съм бил, музиката била силна...И съм бил въоръжен! Че туй оръжие ли е? Те извънземните във филма разбраха, че не е истински тоа меч, ама полицаите не разбраха. И тва е, господин полицай, нищо лошо не съм напраил, ама не ми верват.

Медицинско заключение:

Общият медицински преглед на заложниците показа, че всички са в добро общо здраве, в състоянеие на лек посттравматичен шок. Почти всички имаха повишени нива на чернодробните ензими, обяснение за което откриваме в солидното количество алкохол, употребено същата нощ (по данни на местния магазинер 20 бутилки ракия, 40 литра наливно червено вино и 2 бутилки уиски (българско) специално за кума). Не се очакват негативни последици за булката, с оглед напредналата й бременност. Младоженецът получи медицинска помощ за почистването и зашиването на 2 рани на главата, очевидно причинени от удар с остър предмет, вероятно токче. Очакваме всички жертви на инцидента да се възстановят напълно от преживяното, без да получат трайни психически увреди.

Песните на семейство Колевски

2011-12-29T11:58:00.002+02:00

Традиционно в края на годината е време за класации. Натъкнах се на една за най-слушаните песни в България през 2011. И се потресох. Не бяха чалга, но до едно –диско еднодневки. Та по този повод реших да си направя наша, семейна класация. Имаме си нещо като традиция винаги в петък, но не всеки петък, да си правим семейно парти, като всеки си пуска любимите парчета. Макар че винаги има изненади, ядката на репертоара ни е горе-долу една и съща:

15. The Lion King (soundtrack)-Hakuna Matata Песента от “Цар Лъв” ни остана любима, въпреки че Дара се отърва от обсесията да гледа филмчето нон стоп. Hakuna Matata: It’s a problem free philosophy!

14. Faithless- Drifting Away Много любими са Faithless, обаче не ми дават да ги слушам, освен на слушалки. Били „тупалка”.

13. AC/DC - She's Got The Jack Това обикновено си го пускаме в малките часове, когато децата си легнат. Историята помни знаменателни изпълнения пред публика на това парче, включително на сватбата ни.

12. Eminem ft. Rihanna - Love The Way You Lie Макар да не си падаме по Риана, харесваме Еминем. Това парче наистина сериозно се беше настанило у нас.

11. Roger Waters & Eric Clapton Wish You Were Here: Винаги си пускаме точно това изпълнение (но не ми дава да го ембедна), поводът и цялата атмосфера напомнят колко добри могат да са хората.

10. Dulce Pontes - Canção do Mar Заради необяснимата ми но непреодолима любов към Португалия. Изобщо, фадото е страхотна музика, но предпочитам да си я слушам сама.

9. Bruce Springsteen - Oh Mary Don't You Weep А с тази песен открихме, че Брус само се прави на американски селяндур с тениска без ръкави.

8. Mecano- Hijo de la Luna Това си е само за мен и Дара, макар че се пее за синът на луната.

7. RUN-DMC vs. Jason Nevins - It's Like That На това парче измислихме на Алек номера за коледното тържество- танц с баскетболна топка. Нещо като преоткриване на първичния брейк с елементи на дрибъл.

6. Slash, Derek Sherinian, Billy Idol - In the Summertime! Е да обяснявам ли защо?!

5. Pink Floyd - On The Turning Away На тази песен баща и дъщеря винаги танцуват, а аз сълзливо си представям как ще танцуват на сватбата й.

4. Linkin Park – Numb Твърде успешно заразих и Алек с Linkin Park, така че когато той е ди джей, слушаме предимно и изобилно тях.

3. Rachmaninov -Piano Concerto 3 Истината е, че с Рахманинов ме обсеби филма "Блясък" (Shine, 1996). Но не мога да се излекувам.

2. Eric Clapton – Layla Това е моята песен. Която всеки път ме кара да се питам какво трябва да изпитва един човек към друг, за да създаде това.

1. Guns N` Roses - Sweet Child O`Mine Това е нещо като семеен химн, спомен от краткия ни период като гаджета (около месец) и винаги свързван с децата, без които връзката ни нямаше да е същата. Макар за Дара да е твърде метълско, а за Алек- твърде меко, ние, старите, продължаваме да пеем с цяло гърло, докато децата свирят на хилки за федербал.

В памет на моята учителка

2011-12-28T12:17:00.007+02:00

През 1989 година бях в седми клас. В гимназията учехме история и литература не от учебници, а от „помагала”, защото никой не знаеше какво е „правилно” да напише в учебниците. И докато историците спореха дали е османско „робство”, „присъствие” или „владичество”, аз се вълнувах далеч повече от литератуата. Не просто защото щях да кандидатствам с литература, а защото книгите наистина ме вълнуваха повече от всичко на света. Те бяха моя свят. Затова и никога не съм приемала литературата като учебен предмет, който трябва да се „учи”. Да се „развиват теми”, както беше модерно да се казва тогава. Вероятно щеше да ми е много трудно в училище с тези разбирания, ако не беше Светла Филипова.

Тя не беше просто учителката ми по литература. Тя беше единственият човек, който споделяше отношението ми към книгите, разбираше го и го уважаваше. Тъй като дори и в гимназията се налагаше да обяснява къде се пише запетайка или пълен член, тя съзнаваше, че аз искам повече и не мога да си губя времето заради останалите. Затова в трите години от девети до единайсти клас бях на индивидуална програма, неофициално, разбира се. Четях книги, четях литературна критика, ходех на курсове в университета, а после й разказвах и обсъждахме наученото.

Тя беше деликатен човек, който винаги внимаваше да не засегне чувствата на другите. Разбира се, малцина й се отплащаха със същото и нерядко излизаше разплакана от часовете. Но винаги ми казваше: Хубаво е, че имаш собствено мнение. Но това може да ти изиграе лоша шега на изпитите в университета. И ми пожелаваше да не ми се паднат любимите ми Яворов или Вапцаров, а нещо по-традиционно, което не харесвам и затова ще заложа на клишетата- най-сигурният начин да получа висока оценка.

Не знам защо най-ярко се е запечатала в паметта ми една случка, когато учехме „Хоро” на Антон Страшимиров. Аз започнах да чета книгата, но не можах да я прочета. Точно тогава четях френските символисти и патосът на книгата изобщо не можа да ме спечели. В часа по литература, както обикновено, се оказа, че никой в класа не е чел книгата. Светла Филипова се обърна към мен с молба да я разкажа накратко, за да може все пак да си проведе часа. Аз станах и казах, че не съм я прочела. Тя буквално онемя, защото това никога не се беше случвало. Съжалявам, казах, не ми хареса. Тя не каза нищо. Не ми написа двойка, не ми направи забележка. Разбираше, че книгите са любов от пръв поглед и няма учебна програма, която да те задължи да ги харесваш или не.

Ние бяхме деца на социализма, когато всички трябваше да се обличаме еднакво и да мислим еднакво. Светла Филипова обаче ме научи колко е ценно да си различен. Колко е трудно и същевременно, колко е хубаво да имаш собствено мнение, за което да се бориш. Понякога имах чувството, че в мен вижда момичето, което е искала да бъде, защото често казваше за себе си, че е твърде мека и отстъпчива.

Днес синът ми ме помоли да изберем заедно книгата, която да прочете. Докато му разказвах сюжетите и обсъждахме какво точно му се чете в момента, си спомних за Светла Филипова. Синът ми основателно ме упреква, че съм твърде настоятелна, когато става дума за четенето. Искам сам да избера, каза той и аз си спомних за нея, за това как винаги ме оставяше сама да избера- книгата, отношението, позицията си.

Точно тогава звънна телефонът и разбрах, че Светла Филипова е починала. Един прекрасен, интелигентен, чувствителен и смислен човек си отиде от този свят в момент, когато има толкова нужда от такива хора. Съжалявам, че никога не й казах колко много ми е дала, колко важна беше за мен. Единствената ми утеха е че това, на което тя ме научи, е най-ценното, което имам и на което се опитвам да науча децата си- бъдете свободни да сте различни. Бъдете свободни да мислите сами. Бъдете свободни да отстоявате идеите си.

Дано там, където е сега, Светла Филипова се чувства свободна.

Веселин Маринов дебне отвсякъде

2011-11-17T19:12:00.002+02:00

Веселин Маринов ме преследва. Серизоно ви казвам. От няколко дни Facebook ме залива с постове за раздялата на партийния бард и съпругата му Цветанка (е добре, не си ли помислихте още като се ожени, че я е избрал по името?!). Днес се наложи да пропътувам половин София и установих, че е залята с плакати за предстоящия концерт на Веселин Маринов. Смених три превозни средства и в трите хората трескаво прелистваха некви вестници с огромни заглавия: „Цветанка кръшнала на Веско”, „Веско не може да прежали Цветанка”, „В. Маринов: Раздялата ме вдъхновява да пея”. Прибрах се тичешком, заключих вратата, забраних на децата да пускат телевизора и надничам във Facebook крадешком, готова да избегна нападение от засада. Не съм забравила, че преди време получих и покана за приятелство от името на Онзи, който не бива да се споменава, но който и да стоеше зад нея я оттегли, след като публично се похвалих и предизвиках неколкодневното му дружно оплюване. Честно ви казвам, тревожна е работата. Като със съветските филми в петък вечер, за който помни толкова. Очаквам потното лице на запенения от сценична страст трубадур да цъфне и в учебника по музика за първи клас (дъщеря ми догодина е първокласничка, за Бога!), а текстът на „Нашата полиция” да се нареди до „Аз съм българче”.Аз още помня Карел Гот и „Шарено котле” на Нова година. Но все си мислех, че колелото на историята няма да се завърти толкова бързо, та децата ми да учат наизуст песните на новите партийни любимци. Обаче ей на, търкулнала се питката, обиколила си нивката и хам! „България и МВР” вървят вече като словосъчетание, а истината пак е една, както беше едно време. Ама вижте балета, не са ли като истински?!

Mozart is a great composer!

2011-03-11T23:14:00.005+02:00

Помните ли филма на Никита Михалков „Сибирският бръснар”? Изобщо не става дума за сълзливата Джулия Ормонд или на някакви великоруски страсти, казвам го заради тези, които вече плюят под статията. Става дума за онзи дребен паралелен сюжет, в който един младеж, американски войник, пробяга 10 мили с противогаз, защото вярваше, че Моцарт е велик композитор. На финала неговият старшина или както се казва в американската армия, крещеше с цяло гърло „Mozart is a great composer!” Такъв беше облогът.

Та ви припомням тази киноистория, защото често се чувствам така. Не че харесвам Моцарт, изобщо не! Напоследък се хващам, че силно предпочитам обърканата душевност на Рахманинов. Но често се чувствам като тичаща с противогаз из държавата в опит да докажа нещо на пръв поглед нелепо.

Защото съгласете се, че за един тексаски фермер, станал армейски началник средна категория, Моцарт е всичко друго, но не велик композитор. Той изобщо не знае кой е този Моцарт, камо ли дали е велик. Все едно, както се шегуваха депутатите по време на вота на доверие към кабинета „Борисов”, да бъркаш Том Джоунс с Дау Джоунс. И преди да са ви засърбели пръстите да ме насолите каква претенциозна снобарка съм, веднага ще ви опровергая: аз съм фен на Bijelo Dugme. Освен на Рахманинов, на Omni Trio и на Guns & roses. И на още хиляди неща, за които дори не се сещам в момента.

Но за противогаза ми беше думата. Той е чудесна метафора за това как се чувстваме в собствената си страна. Тия дни си говорих с една тийнейджърка, която обяснаваше как Linkin Park не били музика, щото не можели да се сравняват с Uriah Heep и Nirvana. Не успя да ми отговори защо е нужно да ги сравнява и защо това че нещо е хубаво автоматично означава че друго не е. Ето за тази крайност ми е думата, твърде характерна за така нареченото ни общество.

Ние сме или от Левски или от ЦСКА; или червени бабички, или сини мравки; или евроидеалисти, или евроскептици; или професори, или хамали; или просяци, или милионери; или предвзети ерудити, или заклети простаци. Няма средно положение за нищо, няма еволюция, няма промяна. Ако веднъж си щракал с пръсти на Азис, ти си обречен никога да не пуснеш сълза на Casta Diva. Защо отказваме да чуем различното, непознатото? Защо отказваме да видим новото, да разберем неразбираемото?

Един познат твърди, че генът на българите е сбъркан. Аз тъй като нямам основания да се броя за друга, освен за българка, не приемам това обяснение. Не се намирам за сбъркана. Прекарвам дните си в четене и учене на нови неща и все не мога да смогна, светът се променя по-бързо, отколкото мога да го разбера. Но това значи ли да спра да опитвам? Да замръзна и да се вкаменя с надеждата, че все някое сечение на реалността ще се припокрие с моята представа? Да спра да слушам музика само защото тя се е променила от Depeche mode до Underworld? Да спра да обичам пресен чесън с бяло сирене само защото обичам Camembert?

О, извинете, ако съм засегнала фините ви рецептори! Това е същото като догмата за червеното вино през зимата. Ами ако предпочитам бяло? Или през лятото ми се допие червено, защото просто ми харесва вскуса му? Забелязали ли сте как някои хора се срамуват да си признаят, че не са чели някоя известна книга или не харесват някоя велика група? Е, аз мразя Beatles! И не съм чела “Война и мир”, а пък на Ана Каренина така и не й разбрах драмата. За сметка на това, харесвам Лоис Макмастърс Бюджолд и Харуки Мураками.

Та да се върнем към началото. Mozart is a great composer! Готови ли сте да тичате с противогаз, за да докажете тезата си? Да отстоявате вярванията си? И същевременно, да откриете нещо ново? Аз съм на 35 и внимателно слушам децата си- на 8 и на 5. И винаги си откривам пропуски. Вие слушате ли внимателно човека до себе си? Децата си? Света? Mozart is a great composer! Кой може да твърди, че не сте прави? Просто свалете противогаза и дишайте!

На връщане от училище

2010-12-01T18:47:00.002+02:00

-Мамо, защо по улицата има толкова просяци?

-Защото има много бедни хора.

-А защо толкова хора ровят по кофите?

-Защото нямат какво да ядат.

-А защо не работят?

Мълчание.

-А този като е малък, защо не е на училище?

Мълчание.

-Мамо, кой може да направи хората да не са бедни, кметът ли? Или Бойко Борисов?

-Хората сами трябва да го направят.

-Как?

-Като учат и работят.

-А аз като уча какво ще получа?

-Възможност да избираш дали да правиш това, за което мечтаеш или да ровиш в кофата.

-Мамо, а ти защо като си учила много ние не сме богати?

Мълчание.

-Защото предпочитам да имам принципи, вместо пари.

-Мамо, какво са принципи?

-Това са нещата, в които вярваш, които смяташ за по-важни от парите, от материалните неща, които те правят този, който си.

-Мамо, „Лего”-то принцип ли е?

-Не, това е желание. Принцип е да не лъжеш. Да не правиш неща против убежденията си. Да не нараняваш хората, които обичаш.

-Мамо, аз като спазвам тези принципи, защо пак нямам „Лего”?

-Защото не за всичко наградата е материална. За най-важните неща тя не е материална, правиш ги, защото вярваш в тях и знаеш, че така трябва, а не защото ще получиш нещо насреща.

-Мамо, а защо тогава в училище децата ми казват, че не съм готин, след като нямам „Лего”?

-Защото хората, които нямат какво друго да изтъкнат в себе си, изтъкват вещите си. Така правят родителите и така учат децата си.

-Ама мамо, аз как да покажа принципите си?

-Няма нужда да ги показваш, те са за теб, да те водят, да ти показват посоката. За да се чувстваш добре със себе си, за да се уважаваш.

-Мамо, ако се уважаваш, другите ще те уважават ли?

-Добре е другите да те уважават. Но това може да стане само, ако споделяте общи принципи. Така че, най- важното е ти да се уважаваш. Всъщност, по- вероятно, особено в България, да те смятат за глупак.

-Мамо, ти нали винаги казваш, че не трябва да съм глупак?

-Да, но аз имам предвид, че трябва да си умен, да се развиваш, да полагаш усилия, за да проявиш способностите си. А хората имат предвид, че си глупак, ако нямаш хубава кола, или последен модел телефон, или плейстейшън. Така че не ни съвпадат понятията.

-Затова ли казваш, че е по-добре да си два метра умен, а не два метра висок?

-Да.

-Ама момичетата казват че съм нисък.

-Момичетата тепърва ще ти намират кусури. Ама тия момичета не ти и трябват.

-Защо?

-Защото очевидно търсят високи мъже с луксозни коли и телефони.

-А вярно ли е, че трябва да им купувам неща?

-Откъде знаеш?

-Чух по телевизията, че на момичетата трябва да се подаряват скъпи неща.

-Не, не е вярно, освен ако нямаш желание наистина да подариш скъпо нещо на някое момиче. Но скъпо може да означава не с висока цена, а скъпо за теб и за нея, нещо, което е важно за вас, но може да не струва нищо.

-Мамо, не искам да имам гадже.

-Добре, това не е задължително. Когато поискаш, ще разбереш.

-Обаче може ли да имам „Лего”?

Когато нямаше ток

2010-11-08T20:26:00.002+02:00

Някъде по времето, когато бях седемгодишна, имаше жесток режим на тока. Не помня точно какво беше съотношението, помня, че нямаше ток по няколко часа. Но най- ясно помня приготовленията за „тъмното време” и какво правехме после.

Живеех при баба и дядо в семейната им къща, която деляха със сестрата на баба ми. Ние живеехме на втория етаж, а баба Бета (детския вариант на Виолета) на първия. Двете баби имаха строг график, по който приготвяха баницата в часовете с ток. Малко преди токът да спре, баба Бета и дядо Ангел се качваха у нас (и носеха баницата, ако беше техен ред). Сядахме около масата, където се кипреше топлата баница, завита с хавлиена кърпа, от която се издигаше ароматен дим.

Заради режима дядо ми беше качил на етажа стара печка на дърва (от типа „циганска любов”, както ги наричаха навремето в нашия край), която палехеме предварително. Така че когато станеше тъмно, стаята се осветяваше единствено от една свещ и от пламъците в печката. А беше наистина тъмно, защото угасваше всяка лампа в града. И наставаше абсолютна тишина, даже кучетата спираха да лаят.

Баба ми тържествено вдигаше хавлиената кърпа от тавата с баницата. Не помня някога да съм яла нещо по – вкусно от нея. По стар селски обичай, бабите я правеха с „къпани” кори и прибавяха малко лимонада (за да бухне). А после аз вадех акордеона, а дядо Ангел- цигулката. Тъй като бях съвсем малка, имах специален детски акордеон, който можех да вдигам. Така и не се научих да използвам лявата страна (басите или както там се казват), но с дясната можех успешно да свиря няколко детски песни, любимите на баба стари градски шлагери, че дори и няколко валса, на които дядо ми ме научи.

Обикновено за начало изкарвахме една любима стара градска с дядо Ангел, за разпяване и за отпускане на душата. Баба ми особено харесваше „Целувката на Ана”. С нея често слушахме една плоча, „На гости на бяло сладко”, така че още преди седемгодишната си възраст имах завиден репертоар от шлагери- от „Синьото елече” до „Червената ти връзка” (нямам идея как се казват всъщност тези песни, аз така ги помня).

После, в зависимост от настроението на компанията, изкарвах няколко самостоятелни пърформанса с акордеона. Или дядо Ангел ни просълзяваше с прочувствените трели на цигулката си. Той пееше вдъхновено, затворил очи, понякога, ако знаехме песента, пеехме и ние с дядо ми. Той е единственият музикален в семейството, научи ме да пея, да свиря на акордеон (макар и не съвсем, защото така и не овладях ниските тонове) и да танцувам. На него дължа прекрасната възможност да мога да танцувам валс и танго, макар и често да тъгувам, че няма къде да ги практикувам.

Помня как ме учеше да танцувам румба. Като дете често боледувах от бронхит и по лекарска препоръка ме водеха на процедури в Сандански. И там, на алеите в парка зад Австрийския хотел (който аз упорито наричах котел), направих първите си стъпки в румбата, на песента „Марина, Марина”. Та тогава, по онова време, когато токът спираше в режим три към три (или нещо подобно, защото нямаше ток дълго време), аз нямах търпение токът да спре, за да започне нашата семейна забава (тогава не знаех думи като парти и купон). А и не беше купон, в никакъв случай.

Колкото и да са били угрижени от липсата на ток, от политическата несигурност или финансовите затруднения, възрастните никога не обсъждаха това на масата, около баницата. Говореха малко, най – вече за общи битови проблеми като протеклия покрив или нуждата от нова ограда, но най-вече пеехме. Сега си давам сметка, колко добре съм се чувствала, едва 7 годишна с тези хора на 50-ина години, които се отнасяха към мен като част от компанията, като с равен. Изобщо, в детството ми винаги са ме третирали като възрастна, за добро и за лошо.

И сега, когато вече съм наистина възрастна, си спомням с умиление за тези вечери, когато не успявам да откъсна децата си от телевизора, за да вечеряме или просто да си поговорим. А може би трябва (как не ми е хрумнало досега?!) да спрем компютрите и телевизорите, да загасим лампите, да запалим една свещ, да седнем около масата, а там да дими току що опечената баница (донякъде и заради романтичните ни вечери без ток се научих да правя баница още съвсем малка). И да изпеем всички песни, които знаем, без значение каква част от текста си спомняме.

Чудя се как биха възприели подобна идея децата- дали като любопитно разнообразие или като странна приумица на остаряващата им майка. (Онзи ден петгодишната ми дъщеря ме попита на аанглийски на колко съм години. Когато й отговорих, тя възкликна: Ама мамо, не сме учили да броим до толкова!) Знам само, че ще ни липсва акомпанимент, защото така и не се научих да свиря на никакъв инструмент (а мечтаех за пиано!). И отблясъците на „циганската любов” по стените. От които лицата на хората стават толкова топли, земни и близки...

Сърцето на бисерчето

2010-11-05T19:44:00.004+02:00

Имало една мида, в която имало затворено бисерче. Бисерчето имало всичко, за което може да мечтае едно бисерче- уютен седефен дом, тиха сигурна тъмнина и грижовна мида, която всеки ден го полирала нежно. Но бисерчето било нещастно. Всеки път, когато мидата се открехвала, за да може да се наслади на мекото му сияние под бледата слънчева светлина, която достигала дъното, бисерчето се оглеждало в седефените стени на своя затвор и въздишало: Толкова съм красиво, а седя затворено тук и никой не може да ме види! Заслужавам повече, заслужавам възхищение! Но мидата се затваряла и бисерчето отново оставало само в тъмнината.

Докато един ден не почувствало непознато люшкане и клатушкане, а после го заслепила светлина, каквато никога не било виждало. Когато отново прогледнало, се намирало в шепата на мургаво дете, което усмихнато го разглеждало. А после- после се озовало в една торбичка с още десетки, не, стотици други бисерчета! Нашето бисерче било много щастливо- най-после не било само, най-после имало приятели! Бисерчетата, които по природа са мълчаливи, не общували много помежду си. Но истинската забава започвала, когато децата ги изваждали, за да си играят с тях. Ах, колко красиво блестели всички те на слънчевата светлина! За първи път бисерчето се чувствало част от нещо наистина важно и красиво.

Но един ден, докато децата играели на бисерчета, се появили високи, мустакати, бели мъже, които ръкомахали известно време, а после си тръгнали с торбичката с бисерчетата. Те останали доста време затворени, на тъмно, непознато и неприятно място, клатушкали се силно и се блъскали едно в друго. Бисерчето треперело от страх, че гладкото му лице, което мидата толкова старателно полирала, ще се надраска. Най-после клатушкането свършило и бисерчетата били изсипани в мека синя кутия.

А после една ръка в кадифена ръкавица, започнала да ги взима внимателно, едно по едно. Тези, които оставали, треперели от страх какво ли се е случило с другите. Но нищо не казвали, защото нали си били мълчаливи по природа. Един ден ръката посегнала точно към нашето бисерче, което се опитало да потъне на дъното на кутията, но ръката сякаш търсела именно него. И така, то се озовало в една красива огърлица. Точно по средата, защото било по-едро и по-блестящо от другите.

Една красива и фина дама получила огърлицата за коледен подарък. Когато я слагала, бисерчето лежало точно във вдлъбнатината на шията й, където мека сянка придавала на седефения му блясък изкусителна загадъчност. То никога не се било чувствало толкова великолепно и толкова ценено. Сякаш топлината на кожата го карала да сияе повече от всякога, а от сиянието му кожата на жената блестяла като морска повърхност на лунната светлина.

Но минали години и нещо се променило. Бисерчето все така красяло огърлицата и тя все така украсявала женската шия само по най-тържествени поводи. Но кожата вече не била така гладка и топла, не вдъхновялава бисерчето да свети с онзи неподражаем блясък, а и никой вече не се прехласвал по неко, както някога. Заслужавам повече, мислело си то, а не да служа за някакъв овехтял аксесоар, трябва ми място, където наистина да блестя! Като звездите на небето, които никога не помръкват и всички са толкова невероятно красиви...

И ето че една нощ, докато останалите бисерчета спели, то се откъснало от огърлицата и се издигнало към небето. Звездите се изненадали, като го видели, но само вдигнали рамене: щом иска, нека свети, една звезда повече или по-малко, няма значение. А бисерчето- о, то било във възторг: Ето това е моето място, тук ще разкрия истинската си светлина, мислело си то и засветило толкова силно, че дори луната леко примижала. Но бисерчето блестяло ли блестяло, вдъхновено от собствената си красота.

Дълго време блестяло то, истински се раздавало, но нищо не се случило. Оглеждало се дали пък някоя звезда няма да въздъхне: Ах, колко красиво е лицето ти и колко нежно е сиянието ти! Но звездите мълчали, потънали в хладна светлина и безразличие. И тогава бисерчето започнало да страда, а сиянието му да линее. Блясъкът му помътнял и то вече почти не можело да се забележи на звездното небе, дори и в най-тъмната нощ.

И за какво беше всичко, тъгувало бисерчето, колко по-хубаво беше, когато светех само на мидата, но тя обожаваше светлината ми, наслаждаваше се на гладкостта ми, полираше нежно лицето ми и смяташе, че няма друго като мен...Колко хубаво беше, когато живеех в тъмнина, защото толкова светла беше светлината ми...

И докато мислело това, бисерчето лека- полека угаснало. И останало така, като тъмна точка в тъмното небе. Защото най-тъмно е там, където светлината е угаснала.

А мидата, тя дълго страдала от празнотата в себе си, но после се открехнала, докато водата не й донесла една малка песъчинка. Невзрачна и ръбеста, но за мидата тя била неповторима, защото знаела, че в сърцето на всеки бисер има просто една песъчинка.

Имало едно Време

2010-09-25T15:52:00.003+03:00

Имало едно Време, което страдало от хронична умора и други признаци на депресия. Времето било непрекъснато подтиснато и разочаровано, най- вече от себе си. Какъв е смисълът от мен, питало се то, след като дори не знам накъде отивам? Всъщност, то предпочитало просто да си тече и да не се занимава с подробностите, но все пак, не спирало да се пита:

Ако приемем, че всяка изминала минута, час, ден са една стъпка в определена посока, значи съм твърде праволинейно. Добре, ами ако завия? И накъде- наляво или надясно? Времето винаги се колебаело по този въпрос. А и проблемът със завиването бил още по-неприятен, защото бил свързан с пространството.

А Времето и пространството не се разбирали. Такова високомерие и егоцентризъм, мислело си Времето- да си мисли, че аз завися от него! Всеизвестно е, че пространството се съдържа във Времето! Що за нахалство! Така или иначе, съзнавало, че криволиците са пряко свързани с пространството. Дори и праволинейността, защото тя или е безкрайна или има край, но в крайна сметка това зависело от пространството. Или не? Времето всеки път се обърквало на този етап. Но най- много от всичко го дразнела идеята, че те с пространството са свързани като двойната спирала на ДНК. Времето проклинало мига, в който тази идея се загнездила в него като ядка в болен зъб и просто не му давала мира.

Трябва да намеря начин да му покажа кой управлява вселената, мислело си Времето. Да разбере веднъж завинаги, че не може да се пъчи със своята безкрайност и всеобемност, защото те зависят от мен! Да бе, самоопровергавало се моментално то, какво ли изобщо зависи от мен, след като дори не знам накъде отивам. А може би се движа в кръг, може би нищо не започва и нищо не свършва, защото краят и началото съвпадат? Да, но това би означавало, че в моята окръжност е затворен кръгът на пространството! Не, по-добре да е само точка, началото и краят в една точка пространство. Стига му толкова. Обаче...това не означава ли, че и мен ме няма? Ако времето е отстоянието между началото и края, а те са точка, къде съм аз?

Времето толкова се натъжило от тази мисъл, че спряло. Просто застинало от мъка. Ей така увиснало като безжизнената ръка на кататоник. Настъпил един вечен миг, който дори не можел да се нарече така, защото какъв ти миг без време! Ще не ще, пространството също застинало, защото нищо не можело да се движи в безвремието. И така, вселената щяла да си остане вцепенена завинаги, ако в една съседна вселена, където времето нямало депресивни наклонности, не бил духнал вятър. Вятърът отвял куп пухчета от цъфналите тополи и ги понесъл в пространството. По някакви неведоми природни закони, едно пухче стигнало чак в нашата, вцепенената вселена и се мушнало точно в носа на Времето.

Апчих, кихнало то. И се раздвижило. Пространството го последвало и движението отново възстановило предишния си синхрон. С една малка разлика. Времето се чувствало страхотно. Умората била изчезнала, изпълвали го сила и ведрост. Дори се усмихнало на пространството, когато, както обикновено, се опитало да го изпревари от вътрешната страна на един завой от спиралата. За първи път не му се разсърдило, защото така или иначе знаело, че ще дръпне на правата. Пък и всичко е само игра, нали? И двамата знаели, че няма начин да се изпреварят.

Освен понякога, но това се случвало много рядко и само на някои хора. Тяхна си работа, вдигнало рамене Времето. И се почувствало толкова добре, че изобщо не искало да знае накъде отива. В края на краищата, мислело си то, накъдето и да отивам, това няма да промени посоката на вятъра, нали? А вятърът е толкова приятен...

снимка:http://www.virtualdali.com

Рицарите на Черната дупка

2010-09-10T19:33:00.003+03:00

Понякога наистина си мисля, че живеем в черна дупка, която всмуква необратимо всичката човешка енергия и изкривява времепространството в грозна гротеска, на която и Веласкес би завидял.

Излъгах, не понякога. Все по- често. И всеки път се питам по силата на какви природни и човешки закони и мутации България е „огледалния свят” на нормалността?

По каква причина по тия краища всичко човешко е ерозирало, цивилизацията е деградирала, а 21 век предстои след поне 10 века феодална тъмнина?

В „Баудолино” Умберто Еко пише, че има една нова сила, по-велика от религията и кралската власт, която тепърва ще управлява света- науката. Годината е 1111. 12 век.

В лето Господне 2010 у нас науката е слънце, когато не вали и само ако обичаш да четеш. Но и това не топли. Щото думата ми не е за „вишето”.

За хората, преживели младостта си в бурните години след промените казваха, че са изгубеното поколение. Защото се оказа, че са се родили през 1989-а и предишният им живот го няма. После се оказа, че изгубеното поколение са техните деца, защото докато родителите им са прохождали родния частне бизнес, те са израснали с „Радка пиратка” и първите благини на капитализма като варени турски дънки и ранен секс.

Сега, обаче, е ясно, че изгубеното поколение сме ние, днешните 30-40 годишни хора. Които са инвестирали в образованието си, професията си, кариерата си, самоусъвършенстването си, вместо в гърдите си. И са се оказали непригодни за реалността на „цуцетата” в „Мерцедесите”, на евтината, безкритична и безпросветна работна ръка, на политическия бизнес с характерни абревиатури, на политическото шарлатанство с изхабени абревиатури.

20 години след 10-ти ноември имаме нова класа. Препраните. Децата на незаконно забогателите, които се връщат с вносни дипломи и наследяват узаконен бизнес. И децата (и внуците) на бившите комунистически величия, които патриотично „инвестират” семейното богатство в родината или просто го харчат, още по-патриотично.

Тази нова класа е бъдещето на бизнеса и на политиката. Българската меритокрация. Или мутрокрация, защото „заслугите” й са от друго естество. Само че днешните мутри изобщо не са ония с ланците и черните костюми. Те са в „Армани” и „Версаче” и много внимават да съчетаят подходящо чантата с обувките. Управляват компании, хотели, медии. Спонсорират партии и влизат в политиката, защото е добре богатите да управляват, за да не крадат, нали?

Някои дори са се научили да говорят. Други не се преструват, защото това се харесва. Друго си е и последния тираджия да се припознае в теб, да ме прощават тираджиите.

И ако в простоватостта има някакъв наивен пасторален чар, войнстващата простащина е изкривила до неузнаваемост образа на българското обществено пространство. Гетото отдавна е превзело жълтите павета и вече е културата на елита.

Все повече си мисля, че изгубеното ни поколение не бива да губи тази битка. Все още имаме своя шанс, макар че все повече искаме да избягаме далече, далече...

Но дължим на децата си, докато сме тук, да не допускаме черната дупка да ни победи. Дължим на себе си, на това което сме, на това, което все още мечате да бъдем, да продължим да опитваме.

Винаги ще сме малцинство. Но важното е да ни има. Важното е да не забравяме, че има смисъл да продължим да бъдем себе си, да правим това, което обичаме и да го правим добре. Винаги ще се намери някой, когото ще купят вместо нас за 30 сребърника менте. Но някой трябва да помни началото и посоката. Някой трябва да знае къде искаме да стигнем и макар и с едно око, да показва пътя.

А когато стигнем там, ще се познаем.

Снимка: wikimedia

За душата на един полицай: елегия с елементи на разсъждение

2010-07-07T17:33:00.006+03:00

Преди няколко години легендарният вече бивш министър на вътрешните работи Румен Петков сключи договор със Съюза на писателите за нова българска литература с полицейска тематика. Целта беше да се сведе до знанието и съзнанието на обществото тежкия, но достоен бит и душевност на българския полицай. Тогава написах един текст, който подписах като Любов Руменова Петкова. Сега, вдъхновена от химна на МВР, подарен на ведомството от патриота Веселин Маринов, пускам отново текста, с подпис: Любов Цветанова Борисова:

За душата на един полицай: елегия с елементи на разсъждение

Старши лейтенант Иванов се надигна тежко от леглото. Часовникът показваше 6 сутринта. До него жена му спеше неспокойно, защото някои от ролките по главата й се бяха развили през нощта и непокорните къдрици я гъделичкаха в носа. Иванов облече униформата си без да пали лампата и се затътри към кухнята. Сложи кафеварката на котлона и уморено запали цигара.

Започваше още един изнурителен ден, в който пак щеше да се пържи в униформата си в 40-градусовата жега. Пак щеше да има протест на миньорите и пак трябваше да бият протестиращите. Този път, обаче, им бяха наредили да го правят “по-дискретно”, както се беше изразил началникът. Пак щеше да има нахални журналисти, дето да се пречкат наоколо с камери, да се самонаритват, а после да изкарват полицаите виновни.

Но дори и те не бяха толкова лоши, колкото ония, новите. Блогъри им викали, нещо пишели в Интернет. Иванов не обичаше интернет, не обичаше нищо, което не беше готвила майка му, за което не беше учил в Симеоново и което не можеше “око да види, ръка да пипне”. Затова тая работа да преследва неизвестни писачи, дето вместо име имат много цифри (което отгоре на всичко им било адреса!!!), най му тежеше. И що им трябваше на тия момчета да се занимават с глупости- Странджа загивала! Че на тях какво им е? Да им намаляват заплатата? Да ги уволняват? За природата били! Че то, ако е за това, и Иванов обичаше природата-от време на време ходеха с колегите да стрелят глигани в планината. Ама откакто двама гръмнаха един турист по грешка, компанията нещо се разтури.

Кафеварката забълбука и Иванов си наля кафе. Запали втора цигара. Замисли се за вчерашната оперативка със завотдела “Полицейска култура и литература”. От Съюза на писателите, рече им той, са подписали споразумение с Министъра да пишат повече книги за достойния бит и душевност на българския полицай. Ама ръководството на съюза признало, че писателите нещо се пънели и трябвало някак да ги мотивират. Да набием един-двама?-с надежда беше предположил Иванов. Не!-беше скочил възмутено завотделът, съвременният български полицай не бие, той твори. Ама как така-твори?! Твори-започвате да пишете разкази за конкурса “За душата на един полицай”. Като видят колко разкази пристигат, писателите ще разберат, че темата вълнува обществото и ще се вдъхновят да пишат за нас! –разпалено обясни културчикът. Ааааа, закимаха полицаите. Ама, имаме малък проблем, ние не можем да пишем, айде молба за отпуска, акт, докладна най-много, ама чак пък разказ....

-Ще пишете! Черпете идеи от реалния живот! Ето, ти Иванов, например, какво прави вчера? Амиии, от два дена мотая едни, дето искат да разберат кой им е откраднал колата.

-Ето ти сюжет: полицай връща откраднатата кола на семейство с болно дете, спасява котката им от крушата на съседа и междувременно намира очилата на бабата, загубени преди 3 седмици.

-Ама, опита се да възрази Иванов, не знам дали детето им е болно, а и те още не са дали парите на тия, дето им откраднаха колата!

-Ето това, Иванов, се нарича художествена измислица-фактите от реалността се пречупват през субективния поглед на твореца! Важното е да има чувства, да прозира душата на пишещия! Ти душа имаш ли, бе, Иванов?!

-Ами...

-Ми пиши за душата!

Ех, изпъшка Иванов и загаси цигарата си. Да му пикая във фонтана! Литература! Душа! Хората не разбирали отговорния и достоен труд на полицая! Не разбират, щото малко ги бием, мърмореше си Иванов, докато се опитваше да си прибере корема и да си върже обувките. Затвори тихо вратата на апартамента и натисна копчето на асансьора. Той не работеше от 3 години, но Иванов всяка сутрин натискаше копчето, чакаше няколко минути, заслушан на вратата и едва след като се увереше, че асансьорът наистина няма да дойде, с тежка въздишка поемаше по стълбите към поредния си трудов делник.

А душата му ликуваше, че отново ще изпълни дълга към народа и отечеството си.

Снимката е на неизвестен за мен автор във Фейсбук, ако някой претендира за авторство, немедленно да се обади, ще го посоча.

И накрая германците печелят...

2010-06-27T20:38:00.003+03:00

Гледам футбол от дете и винаги съм била срещу Германия. Виках за Италия и Холандия, най-вече заради пристрастията си към триото Ван Бастен-Гулит-Рийкард. От години вкъщи се гледа английското първенство и даже децата ни знаят кой е Джерард. Как се случи така, че да крещя и толкова да се радвам за победата на Германия над Англия с унизителното 4 на 1 на Световното в Южна Африка?

Помня германския отбор преди 10-ина години, винаги сред елита, но все с поколенчески проблеми, чести смени на треньори, търсене на успешна стратегия. Докато дойде Клинсман и започна да подмладява отбора, хулен, че не уважава „звездите” и налага млади играчи. Наследникът му Льов продължи безпощадно тази линия, нищо, че му се смееха за шалчетата и за средната възраст на отбора. И сега германците бяха един от трите най-млади отбора на световното, но какво от това? Те са отбор, екип, хомогенна спойка между 22-ма взаимозаменяеми играчи. Както казал Линекер-22-ма души, които ритат топката, съдия, който обикновено греши и накрая германците печелят.

Германците направиха своя отбор със същия маниер на непоколебимост и професионазимъм, с който правят пътищата си и управляват държавата си. Уважавам това, че за пореден път доказаха на света, че могат да хванат нещо от нулата и да го направят печелившо. Това, което направиха с националния си отбор, англичаните, а да не говорим за българите, трябваше да направят отдавна- да започнат на чисто, с ясни идеи и цели. Без „звезди”, без фасони, без лицемерни реверанси към публиката, която на моменти силно негодуваше- например за любимия си Балак.

Затова се радвам за германския отбор. Защото така правят силните нации и силните хора-използват провалите, за да отскочат по-високо.

Снимка: www.dfb.de

WTF...

2010-06-21T14:33:00.002+03:00

Какъв й е проблемът на България, че дори всички да са наопаки, тя пак е на терсене? На пръв поглед нищо й няма. Демократична държава (since 1989, както пише по хубавите уискита, ама обикновено с поне 100 години отгоре), член на Европейския съюз, с дясноцентристко управление. Дефицитът малък, икономиката излиза от кризата, доверието в правителството- високо. С трън да завъртиш, няма какъв кусур да закачиш.

И в същото време има нещо сбъркано. Като почнеш от маниера на премиера, който е склонен да си покаже листчетата с английските думи по телевизията и е готов винаги да свали цената на нещо, щом хората са недоволни. Или правителството, в което едната ръка сякаш не знае какво прави другата, а министрите трябва да хвърлят боб, за да знаят с каква идея се е събудил днес началникът им. Минеш през паламента, където положението е като в пионерски лагер- дружинната като свири сбор и всички се строяват на плаца и вдигат ръка за поздрав. И стигнеш до редовите граждани, които все повече заприличват на селяни. Да не се обиждат хората, живеещи на село, но не става дума за тях. Става дума за обезсмислянето на понятието гражданин като носител на граждански права и субект на гражданска активност. Да сте срещали напоследък някого, на когото „да му дреме”? Пълна демотивация и отказ от общуване с държавата, а най-вече, отказ от опитите да се влияе върху политиката с възможностите на гражданското общество и медиите в услуга на гражданите.

Когато видиш, че на целия хал на държавата управляващите се чудят как все пак да узаконят следенето на Фейсбук и блоговете, щото там можело да се плюят кандидатите в предстоящите избори и почва да те сърби дясната ръка. Не защото ще взимаш пари, а защото с нея трябва да пуснеш бюлетината. А за закво, питаш се. Защото обикновено въпросът, който вълнува кандидатите е за кого, не за какво. Ама „каквото” е важното, защото то е, което остава, когато „който” бъде избран. И ако в последната година не сме го разбрали това, пътят е страшен, но никак не е славен, да ме прощава поетът. А натам отиват работите, щом при целия каламбур с имената на полицейските операции, те все пак успяват да вдигнат рейтинга на вътрешния министър. А той е важният сега, защото ще превзема Президенството. Затова може да се пожертва всичко- и два три пункта от рейтинга на самия премиер, и авторитета на финансовия министър, принуден да обясни защо само МВР не съкращава нищо отникъде, и да се загърбят наистина важните неща като реформите и икономическите проблеми на държавата. Сега е важно да се спечелят президентските избори, където икономиката не играе, сигурността е силният коз.

А през това време бюджетът се топи, фискалният резерв не е безкраен, а шушукането за предстоящо увеличаване на плоския данък само подсилва усещането за пълно безсилие. И пак се чудя, какъв й е случаят на България, след като седи с още 26 страни на масата в Брюксел и всички обсъждат сходни проблеми? Дори да не намираш сам решението, можеш да „откраднеш” някоя добра идея и да се възползваш от опита на другите. Но не. Въпрос на приоритети. Приоритетите на управлението.

Каква е целта на държавата? Да създава правила и да гарантира спазването им. Да мотивира гражданите си да произвеждат БВП и да го преразпределя умело, така че да ги мотивира да произвеждат повече. С една дума, да насърчава. Ако приложим това към България, усещането ми е, че целта е подменена. Държавата не иска да регулира, а да контролира. Не насърчава, а подчинява. Не преразпределя, а изземва. Това, обаче, не може да продължава до безкрай заради безмилостната логика на приказката за цървулите на босия. Не можеш да вземеш данъци от несъществуващи приходи. Не можеш да отнемеш свободата от несвободните.

А защо държавата, сиреч тези, които се олицетворяват с нея, се държи така? Дори да приемем, че облагодетелства определени лобистки кръгове, това не обяснява всичко. И по силата на друга максима- за народа, който си заслужава управляващите- може ли да очакваме от тях да изповядват ценности, абсолютно чужди на този народ? То да е круша, да го ашладисаш.

Хората трудно приемат новото, особено ако изисква усилие. А усилието у нас така и не се случи, напротив-последните 20 години бетонираха преклонението пред лесните неща-лесните пари, лесните жени, лесната политика, лесните медии, лесните песни...Затова народът не се обижда, като го третират като лесен избирател и си избира лесни победители. И така кръгът се затваря.

Няма как да завърша с хепи енд тези мисли. Не съм открила още хапчето за излизане от матрицата. Вярвам, че силата на индивидуалното усилие е способна да генерира обща полза. Но всеки трябва сам да реши дали да го направи. Познавам много хора, които са направили този избор. Но очевидно, все още твърде малко.

"Минаването" като национален спорт

2010-05-20T15:23:00.001+03:00

Делничен ден в София. Бързам, защото преди да заведа сина си на училище, трябва да свършим друга работа. Притичвам към едно такси, но тъй като съм опитна в общуването си с такситата предвидливо оглеждам фирмата, тарифата на стъклото и шофьора. На пръв поглед нищо нередно. Все пак подхождам предпазливо и преди да отворя вратата питам ще ме закара ли еди къде си. Да, казва той, срещу 5 лева. Ама как, питам, нали имате апарат и тарифа, защо срещу 5 лева. Днес карам на 2.50 (обявената тарифа е 0.59 лв за км), а до там са два километра, отговаря шофьора. С риск да си изпрося ако не бой, поне скандал му обяснявам, че е длъжен да кара на тарифата, която е обявена, а това, което прави е незаконно. Оставям го да ме ругае и отивам при следващото такси, което на пръв поглед изглежда редовно, не ми поисква определена сума на ръка и се качвам. Обаче забелязвам, че независимо от обявената първоначална такса от 60 стотинки, на апарата пише 1.20 лв. Защо, питам, при което получавам дълго и несвързано обяснение, че това е останало от предишната сметка, че е забравил да занули апарата, но нямало проблем, като стигнем щял да ми ги приспадне от сметката. Съгласявам се като вметвам, че неведнъж съм се оплаквала в неговата фирма и знам къде да се обадя. Това очевидно помага, защото в края на краищата плащам само собствената си сметка. След инфарктно обикаляне по софийските улици, но все пак свършена работа, се оказвам на пазара. Колкото й да се дразня от надутите цени на ягодите и черешите, се налага да купя заради тортата за рождения ден на сина ми. Опитвам се да се ориентирам в цените, написани по най-странен начин-например цена за половин килограм, вместо за цял, като количеството е с много дребни букви. Или 5-ца, написана да изглежда като тройка в цената. И какви ли още не селски номера. В края на краищата избирам ягодите и докато продавачът ми слага, непредпазливо вадя четири лева, при цена от 3.50 за килограма. Естествено той няма да ми развали и любезно закръглява ягодите до 4 лева. С черешите положението е още по-лошо, защото аз наивно казвам, че ми трябват две шепи. Преценявам, че това може да е относително понятие и уточнявам-около 200-300 грама. Продавачът, без изобщо да ми обръща внимание, гребе щедро с двете си ръце два пъти и ги докарва килограм. Казвам, че това е много, на което той опонира, че са две шепи. Следва спор колко са две шепи, който аз приключвам с обяснението, че ще платя толкова, колкото ми трябват, а останалите ако иска да ми ги подари. Ама вече съм ги сложил, сега да ги върна ли, те се мачкат, ама как не ми било неудобно. Търговецът дори не предполага, че ми е четвъртия „тарикат” за деня и няма начин да ме омилостиви, така че в крайна сметка се принуждава да отстъпи.

Разказвам тази история не за да мрънкам и да се оплаквам, а защото смятам, че националния спорт „минаване” е сериозен проблем за всички нас. Защото тук не става дума за държавата или за законноста, а за очевидно непреходната потребност да „минеш” някого, дори да е на дребно. Това не се лекува с по-силен контрол, с глоби или наказания. То зависи от самите нас, от усещането ни за себе си и за околния свят, от уважението към себе си и към другите, от ценностите и потребностите ни. Може и да съм идеалист, но много искам да живея без да съм непресттанно на щрек дали някой не се опитва да ме „мине”. Да очаквам от другите това, което знам, че те могат да очакват от мен. Да не се налага да уча децата си да изпитват недоверие към хората и да очакват неизменно да бъдат измамени, ако подхождат честно и открито.

Животът ни би бил доста по-лесен, по-спокоен и по-приятен. Стига повече хора да мислеха така и да рискуваха да са честни, дори и да се опитат да ги „минат”.

Принцесата на слънчогледите

2010-05-05T20:44:00.002+03:00

Имало едно време една принцеса. Петгодишна. Такава една като рибка, с блеснали очета и вечно несресана коса, защото ресането скубе. А принцесата имала прекрасна коса. Житото казвало-като мен е. Есенните дървета казвали-не, като нашите листа е. Златото казвало-на мен прилича, аз съм най-ценно. Слънцето казвало-вижте, аз блестя в тези къдрици. Слънчогледите и те се включили в спора и претендирали, че косата на принцесата има именно техния цвят, на залез слънце и когато вятърът духа от изток.

Спорили, спорили, не се разбрали. Затова решили да оставят принцесата сама да избере.

Тя застанала сред житото, което стигало почти до носа й. Затичала се, но не намерила в него цветя и й омръзнало.

Есенните дървета били по-забавни. Събирала листа и правела най-красивите букети. Но скоро листата покафенели и принцесата се разочаровала.

Златото се опитало да я изкуши, но тя не го оценила. Все пак била само на пет и не разбирала как нещо, което не е кукла или поне няма розова рокля, може да е скъпо.

Виж слънцето било друга работа. Тя много обичала слънцето. Тичала срещу него и се надбягвала със слънчевите зайчета, които очилата й правели. Усмихвала се на слънцето, защото знаела, че няма облак, който да скрие усмивката й, за разлика от неговата.

Но принцесата никога не била виждала слънчогледи. Освен на картината в стаята на баба й. Тя знаела, че са красиви жълти цветя. Но нямала никаква представа, че когато застане до тях, ще изглежда като мъничко цветенце. Не предполагала, че може да има толкова високи цветя.

Принцесата бил очарована. Въпреки че разбирала, че това са единствените цветя, от които не може да набере букет. Просто защото били два пъти по-високи от нея!

Но когато застанала сред слънчогледите, те обърнали глави към нея. И косата й заблестяла по-силно от слънцето, засенчено от ревност.

Така принцесата сама избрала да бъде Принцесата на слънчогледите.

Снимка: wikimedia

Гневът на брашнения чувал

2010-05-03T16:07:00.003+03:00

Помните ли, когато финансовият министър Симеон Дянков каза, че ще увеличи акциза на цигарите, в името на народното и бюджетното здраве? На критиците, които твърдяха че това само ще напомпа контрабандата, Дянков пробута прословутото кабелче между Митниците и НАП и уверения, че се работи за повишаване ефективността на Митниците.

Сега, 7 месеца по-късно, „Булгартабак” извади данни, че контрабандата на цигари се е увеличила рязко от началото на годината и около 20 на сто от пазара на цигари вече е "на черно". Любопитното е, че вместо да попита правителството какво става с повишаването на ефективността на Митниците и борбата с контрабандата, „Булгартабак” иска драстични глоби за търговците на дребно и забележете-за купувачите.

Значи се случва следното: влизате в кварталното магазинче, питате за цигари, които вече не са изложени и ако минете „фейс контрола” се бърка в едно тайно кашонче. Плащате, слагате цигарите в джоба и излизате. И отвън –бам! Властта ви причаква и ви глобява, щото цигарите били с украински бандерол. Да сте чели внимателно. Можело е и да поискате на търговеца документ за произход на цигарите. И дори да сигнализирате компетентните органи!

Тъй като спрях да пуша, не знам каква е разликата в цената на цигарите на „белия” и на „черния” пазар. Но тъй като все още потребявам редица други стоки, следя внимателно нивото на предложенията за увеличение на ДДС в проценти. И ми прави впечатление следното: bTV цитира анализатора Тихомир Безлов, според когото само от цигарите бюджетът ще загуби около 500 милиона лева. Горе долу колкото се очаква да дойдат от евентуалното увеличение на ДДС на 23%.

Какво излиза: правителството вдига акциза, удря крайния потребител и стимулира контрабандата. В крайна сметка, губи държавата, защото приходите от акциз намаляват. Дупката в бюджета расте и правителството отчаяно решава да вдигне ДДС и пак да удари крайния потребител...за да върне онези 500 милиона, които загуби с вдигането на акциза.

Вие логика виждате ли? Аз никаква. Въпреки знаците за отдръпване от идеята за увеличаване на ДДС, впечатлението за отупване на брашнения чувал се засилва с всяка следваща „антикризисна” мярка на кабинета. Защото контрабадните канали оцеляха при всички правителства на всички партии. Сенчестият бизнес винаги е бил „тъмната страна” на властта и сега „прилапва” все повече от „белите хора” в държавата, които се опитват да оцелеят. На фона на съседите-гърци, които протестират ожесточено срещу орязването на 13-а, 14-а и т.н. заплати, при положение че държавата им е на ръба на банкрута, българският брашнен чувал се оказва направо бездънен. А търпението на гражданите-безгранично.

За съжаление, за разлика от Гърция, България не е член на еврозоната и МВФ и Европейската комисия няма да сложат чатал на врата на правителството, за да го принудят да извърши съкращения на публичните разходи. Затова трябва да го направим ние, гражданите. Единствено ако покажем воля за промяна ще бъдем нещо повече от брашнен чувал, отупван безпардонно от всяка следваща власт.

Колко е ДДС-то на глупостта

2010-04-28T18:49:00.004+03:00

Въпреки че от известно време не пуша, мислех сутринта да запаля една цигара- за последно. Викам си, като забранят пушенето на обществени места, вече няма и смисъл да се пуши. Пък и, чета оценката на Брюксел за конвергентната програма на кабинета и там пише, че бюджетът разчита много на новия акциз на цигарите. Мисля си, ще взема да си купя една кутия, ама легални, не контрабандни, да подкрепя бюджета. Че премиерът се закани: мерки, мерки, ама ако не сработят, ще вдигаме ДДС-то. Верно, много икономисти критикуваха мерките, че нито са бързи, нито са в помощ на бюджета, но Борисов пак ни изненада: другата седмица щяло да стане ясно за ДДС-то. Ама чакай бе, джанъм, те мерките още не са оразмерени, как разбра, че не действат? Явно вдигането на ДДС-то е неизбежно като смъртта, затова депутатите решиха да си пушим. Какво тук значи някакво си здраве, когато десетки кръчмари ще затворят капанчета и закусвални по морето, стотици хотелиери ще трябва да подбират само туристи непушачи, хиляди хора ще зъзнат по улиците, вместо да кадят кабинетите си. Ще завехнат и контрабандните канали... Всъщност, въпросът изобщо не е в здравето, а в културата. Има нещо нехигиенично в това да си тръскаш по клавиатурата или да седиш в заведение, обвит в облак дим. Също толкова нехигиенчно, колкото да пишеш програмни документи като например бюджети и средносрочни програми, в които да се биеш в гърдите със спорни постижения и обречени намерения. Когато е очевидно, че толкова си омазал бюджета, че няма друг начин да го оправиш, освен с голямата ДДС-секира. Защото голямото бла- бла за ползите от вдигането на акциза на цигарите не даде нито финансов, нито здравен резултат. Също както отменянето на забраната за пушене на обществени места няма да доведе повече клиенти в кръчмите и хотелите, ако сметките им ще са по-високи заради новото ДДС. Знам, че е виновен Станишев, дето не пуши, знам! То от непушачи какво да очакваш, освен да раздадат излишъка за детски градини в безлюдни села. И защо не, след като сега всички знаят за едни договори, излезли от едни чекмеджета в потайна доба. А за ония милиони, раздадени по светло и с апломб, всички са забравили сякаш. Ама както казва Бай Ганьо, имали- дали. Сега няма-ще вземат. А вие запалетет по една цигара, нищо че не пушите. Гледайте да е акцизна и дърпайте дълбоко, да се замаете и да ви стане хубаво. Но не кашляйте-болничните са мръсна дума. Пък и като скочи ДДС-то, няма да ви е до грешни пари за лекарства. Щото, както каза премиерът, някой вече е изпразнил хладилника. Ако ви е гладно, запалете една, помага. И ще си платим-и акциза ще си платим, и ДДС-то, и глупостта. Всичко ще си платим.

Ейяфиалайоекул

2010-04-17T21:34:00.004+03:00

Ако у нас си имахме един Ейяфиалайоекул (Eyjafjallajoekull) и той изригнеше ненадейно, би било истинско облекчение за всички. Първо, България ще изчезне от европейската карта моментално и обективно. Без да се налага някой да поема политическа или, не дай Боже, лична отговорност за това. От този факт следва а) Европа си отдъхва и б) България въздъхва (и се закашля от пепелта). Европа си отдъхва, защото пепелта напълно скрива необходимостта да си дава сметка, че България съществува и отгоре на всичко е член на ЕС. За кратко поне, няма да се налага да се чертаят апокалиптични сценарии за бъдещето на Общността с българския принос в нея и особено ако кандидаства и за еврозоната. По европейските летища няма групи възторжени пристигащи, говорещи като че на руски, а всъщност на български диалекти.

В същото време, властите в София също ще си отдъхнат под облака вулканична пепел. Няма кой да пътува, че да се ядосва на летището. Няма кой да пита какъв ни е бюджетния дефицит, че да се червим. Няма кой да критикува съдебната система, че да се налага полицията да нахлува в къщите на хората, за да си пише актив пред магистратите. Никой нищо не вижда и никой нищо не пита, щото кашля. А хората даже и не знаят, че е изригнал вулкан и мислят, че всичко е от „Мариците”. Или от наплива на пернишки турбоголфове към София.

И всъщност никого не интересува откъде е пепелта (освен ако не е от къщата на Биг Брадър, тогава трябва спешно да се пусне телевизора!). Важното е, че под прикритието на (не)обичайния мръсен сумрак ще може да се бият жените, да се краде, да се лъже, да се фалшифицира-въобще, всичко по старому, но на сигурно.

Ако у нас си имахме един Ейяфиалайоекул и той изригнеше ненадейно, бих искала да съм в кратера му. Dust in the wind.

Снимка: http://www.cbc.ca

Правилата на играта

2010-04-15T20:26:00.007+03:00

Днес втора група „Бърборани” в детската градина имаха открит урок. Показаха ни как броят до 5, познават звуковете (не буквите, разликата е важна!), как танцуват и най-важното: как спазват правилата. Когато госпожата зададе въпрос, не се крещи, а се вдига ръка. Когато трябва да се рисува, не тичат всички за моливи, а един отговорник на масата носи чашката с моливи. Когато свършат занятие, всеки си прибира столчето на място.

И аз с изненада откривам, че 5-годишната ми дъщеря, която спешно се разболява или натъжава само при споменаването на прибиране и почистване вкъщи, изпълнява всичките си задължения с готовност и сдържана гордост. Без „Ама аз ли...”, „Ама защоооо”, „Ама сега ли...”. Бръснещ поглед наоколо ми показва, че не съм единствената с невярващо изражение на лицето.

И като се замисля, това май е най-важното. Спазването на правилата. Дъщеря ми е на 5, но вече знае, че има задължения, които трябва да спазва. И все по-рядко се пробва да мине метър дори и вкъщи. Има за пример 8-годишния си брат, който за последното си провинение (грубо отношение към сестра си) дори се самонаказа без компютър.

Големият въпрос, който не ми дава мира, е права ли съм. Правилно ли е да възпитавам децата си така, при положение, че светът около тях ме опровергава непрекъснато. Опровергават ме майките, които водят децата си в детската градина с чантички с гримове (детски), въпреки че ние с дъщеря ми сме се разбрали, че децата не се гримират. Опровергават ме съучениците на сина ми, които му се подиграват, че няма „Пи Ес Пи” и рисуват със спрей по току-що боядисаната фасада на училището. Опровергават ме хората в трамвая, които пътуват без билет и обсъждат снощния секс в „Биг Брадър”. Опровергава ме правителството, което признава за скрит бюджетен дефицит и дава 15 милиона лева за първата копка на бъдещ музей....

Музей на какво?

На изчезващите принципи? На неспазваните правила? На изгубения морал? На несбъднатите мечти? На незапочнатите и недовършени реформи? На незабравения и незабравим социализъм?

Нищо чудно, че не ни разбират в Брюксел. Европейците не говорят нашия език. Език без правила. Език, от който е на път да отпадне пълният член, защото никой не го спазва. Езикът на намигването, на хитричкото заобикаляне на правописа и пунктуацията, както на закона и морала. Езикът без въпросителни, но пък с твърде много удивителни. Език с много патос, но с малко смисъл.

-Петьоооо, изтръгва ме от мислите ми гласът на госпожата, защо не ме слушаш!

-Защото тати ми е донесъл нова полицейска кола, госпожо!

Две димящи лули

2010-04-03T19:10:00.004+03:00

Големия Бял Добър вървеше във влажната нощ към Шатрата зад Шадравана. Знаеше, че когато Големия Червен Патрон го покани да изпушат лулата на мира, нямаше предвид нито лула, нито точно пушене. Той отдавна беше минал на твърдо, въпреки че не му понасяше добре. Затова винаги когато „зареждаше” Големия Червен Патрон сядаше под архаровите рога, за да му напомнят да не ходи напушен на преговори. Големия Добър Бял помнеше тази история и не отиваше неподготвен в Шатрата зад Шадравана. Леките издутини под мишницата и под левия му крачол издаваха неумиращото ченге в него.

Когато влезе в Шатрата, там беше сумрачно, а големия Червен Патрон седеше под рогата. Посочи му мястото срещу себе си и махна на девойка на неопределена възраст с оскъдно облекло, но огромни очила, да се оттегли.

-Няма да записваме, каза Големия Червен Патрон и многозначително погледна към издутото под мишницата сако на Големия Добър Бял. Той с въздишка извади залепения със скоч магнетофон Грундиг, ругайеки за всяко отскубнато косъмче.

-Изборните богове са недоволни, каза Големия Червен Патрон. Искат жертва. Дай им Голямата Уста.

-Защо Голямата уста, той е млад, има още да съсипва, твоята е изпята, това е последната ти година, ако се принесеш в жертва на Изборите, ще останеш в историята.

-Кой ти е казал, че това е последната ми година? Да, може би в тази шатра, но ме чакат още трофеи тук, преди да се отправя към вечните ловни полета.Дай им Голямата Уста и моите трофеи ще бъдат и твои.

-Не ми трябват, аз съм земният наместник на Изборните богове, моя е ръката която храни и ръката, която взема. Всъщност, как беше правилно с лявата даваш, с дясната вземаш или обратното?

-Мислиш че Изборите са всемогъщи, че от тях нещо зависи? Те са просто проекция на Дълбоката Сянка, която раздава картите. От нас зависи да вземем добри ръце, но трябва да сме заедно.

-А последно 10? –нервно мачкаше една пура между пръстите си Големия Бял Добър.

-Само ако изиграем добре играта. Но първо дай Голямата Уста на Боговете.

-Добре, ще ти го пратя, ти ще им го поднесеш подобаващо. А кога ще получа моята част?

-Не бързай, Дълбоката Сянка още не е готова с разбъркването. Ще изпушим още лули дотогава. Засега е достатъчно да излезеш оттук с димящо дуло.

Голямия Добър Бял разбра, че това е краят на разговора и се надигна тежко. Чудеше дали да каже на Големия Червен Патрон лично или по телевизията за малкия цифров диктофон в левия си чорап, когато се сети, че е забравил да сложи батериите. Въздъхна и отмахна чергилото на входа, за да се блъсне в стената от светкавици и микрофони.

Вътре Големия Червен Патрон свали големите очила на вечната девойка с малкото дрехи.

Държава на Божията милост

2010-03-09T09:56:00.005+02:00

По света има едни предавания, в които хората ядат червеи или скачат от високо, или правят някакъв друг екстремизъм, за да изпитат куража и нервите си. Това нямаше да им се налага, ако живееха в София, особено през зимата. Опитайте това:

Сложете на гърба си 10 килограмова ученическа раница (това е субективното усещане, а не обективното тегло), вземете си лаптопа (защото ви предстои работа, но се лишете от дамска чанта) и заедно с двете си деца се опитайте да стигнете до училището (на не повече от 2 километра от вас).

Първо, ще газите преспи до колене, докато вятърът навява сняг в очите ви и почти не виждате, но ще трябва да влачите и децата, за които поне приключението е забавно. На единствената пътечка през градинката, не почистена, а проправена от човешки стъпки, един след друг са се проснали три едри помияра, които се налага да заобиколите и съответно неколкократно затъвате дълбоко.

Когато най-после стигнете до сравнително главна и сравнително почистена пътна артерия, ще се изправите пред планини от мръсен сняг, които ще трябва да преодолеете, ако искате да се качите в автобуса. Който, разбира се, е много закъснял и следователно, още по-претъпкан от обичайното за 8 сутринта.

Ако все пак успеете да се придвижите до „центъра”, ще се изправите пред екстремното изживявяне да слезете и съответно да излезете от подлез с напълно непочистени, но за сметка на това добре излъскани стълби. И ще видите много себеподобни, увиснали в индийска нишка по парапетите и други, били така неблагоразумни да сложат ботуши с високи токове, които просто се отказват и тръгват да пресичат между колите.

Когато най-после стигнете до училището, сте закъснели с 40 минути в най-добрия случай и сте напълно подгизнали-и детето, което тепърва ще прекара 8 часа в училище и вие, които трябва да се явите в сравнително приличен вид на делова среща или в офиса.

И тъй като според някои София не е България, в случая примерът важи с пълна сила за всеки български град или село, като за екстра може да се добави липсата на ток или вода, или на хляб, или на медицинска помощ.

И това е така, защото България е държава, изцяло оставена на Божията милост. Да не вали сняг, защото парализира движението. Да не вали дъжд, защото стават наводнения. Да няма земетресение, защото сградите са калпаво построени. Да няма болести, защото здравната система се разпада. Никаква друга разумна цивилизационна сила не действа по тези ширини. Правителствата идват и си отиват без реално да управляват и без реално да се противопоставят на стихиите- природни, политически или икономически. Напротив, стихийността става основен управленски похват, докато и последните остатъци от държавност бъдат отнесени от вихъра. И се развихри мародерството и безвластитето, под плющящия продран национален флаг.

А оцелелите могат да се надяват само на Божията милост.

Снимка: euinside

На кого пречат ваксините?

2010-03-05T11:24:00.005+02:00

Не вярвах, че сред толкова поводи за протести като безработицата, безпаричието, безхаберието и всички дрги болести, от които хронично страда държавата ни, група ентусиастки ще решат да протестират точно срещу ваксините. Още повече- да получат изненадващо голяма медийна трибуна. Версиите са две: или медиите участват активно в хвърлянето на димки и изместването на информационния фокус, или дотолкова отчаяно търсят симптоми на гражданското общество, че ги нимират в подобни маргиналн каузи.

Какво им пречат на майките ваксините? И защо точно сега?

Всъщност, кампанията срещу ваксините се вихри в прословутия форум „БГмама” от миналата годинина, даже има и петиция с искане ваксините да бъдат препоръчителни, а не задължителни. Във форума има десетки дискусии по темата, от които стават ясни няколко мотива за борбата с ваксините. Единият, очевидно, е , че неваксинирани деца не се приемат в детските градини, което според някои майки е дискриминация. Други са очевидно убедени с световната конспирация на фармацевтичните фирми и тайните секти, управляващи света, срещу имунитета на децата им и в полза на трайното намаляване на човешския род. Има и майки-еколожки, които са против ваксините, както са против ядрените централи и глобалното затопляне. Има и такива, които просто не издържат бебето им да плаче, докато го боцкат.

В петицията се настоява ваксините да станат препоръчителни, както в Европейския съюз и родителите да имат право на информран избор. Що се отнася до първото, в ЕС няма единен имунизационен календар или обща практика.Причината е, че между страните има големи различия и национални специфики. Не може да се прави механично сравнение между имунизационната практика у нас и в Белгия, Холандия или Великобритания, например. Освен това, когато в тези страни нещо е препоръчително, успеваемостта е над 90 процента (за което свидетелстват и участнички в дискусиите от чужбина), докато у нас очевидно и задължението не е мотив за действие. Доказателство за това е, че в последните 10-ина години има все повече деца, „изпуснати” от имунизации, заради лошо организираното здравеопазване и по редица социално-демографски причини. Което изобщо не означава, че имунизационния календар не трябва да се подлага на обсъждане и да се осъвременява, напротив. Но не и тотално да се отрича.

Що се отнася до информирания избор, нещата са доста по-сложни. Защото е трудно човек без 6 години медицинско образование и съответната специализация да направи „информиран избор” по медицински въпрос. Знам го от опит, като майка на две деца и със съпруг лекар: отне ни година да направим „информиран избор” дали да бъдат извадени сливиците на сина ни на 6 години или да опитваме с хомеопатия. И близо толкова, за да решим дали да подложим дъщеря си на операция на очите или да лекуваме страбизма с упражнения. Мисля, че и в двата случая сме направили правилен избор, но при други обстоятелства сигурно щях да съм на друго мнение.

Когато синът ми беше в детските ясли, веднъж месечно си осигуряваше растеж на бета-стрептококи в гърлото. Безусловно патогенен микроорганизъм, чието трайно отглеждане в носа и гърлото е опасно и се изтребва само с антибиотици. Какъв, обаче, е смисълът от лечението, когато повечето майки не са и чували за микробиологично изследване? И защо майките да вярват на личните лекари, които предписват атибиотици на децата без такова изследване? Вие на това „информиран избор” ли му викате? Аз му викам невежество и немарливост, от която обаче страдат всички. Защото бактериите са като глупостта-навсякъде са и са прилепчиви.

Съжалявам, но общуването със себеподобни във форумите, четенето на мемоарите на майки– хипарки и облъчването от учили или не чак толкова хомеопати, не е предпоставка за информиран избор. И ако борбата ви с фармацевтичните лобита е аргумент срещу ваксините, защо смятате, че хомеопатите са прави или са по-добри? Защото са по-нови, по-малко познати, по-модерни и съседката ви отляво е много доволна? И как правите разликата между неимунизирано дете, чиято майка е направила „информиран избор” и такова, чиято майка просто не се е сетила (или не е чувала) че трябва да бъде ваксинирано? И защо вие имате право на „информирания избор” да откажете ваксинация, а аз нямам право да съм против неваксинирани деца да се приемат в детските градини?

Аз също смятам, че би било добре децата да се лекуват само с билки, да не се ваксинират и да се забранят антибиотиците. Но ако живеем в свят без епидемии, без геномодифицирани храни и без глобално затопляне. Засега смятам да се придържам към здравословната комбинация от традиционна медицина, „бабини деветини” и майчински инстинкт. Дълбоко съм убедена, че природата отрича всякакви форми на екстремизъм. Фанатичното отричане на ваксините, например, както и фанатичната подкрепа на кърменето, да речем, могат да навредят както на майките, така и на децата им. Доказано е, че младите майки са психически уязвими и вихренето на "разбирачите" в подобни форуми може да е наистина опасно. Затова намирането на баланс е здравословно, включително и защото живеем в общество и трябва да се съобразяваме с останалите, независимо дали сме съгласни с тях.

Спомен или бъдеще за "Втора атомна"

2010-02-26T12:52:00.004+02:00

Българските правителства говорят за АЕЦ „Белене” като за срамна тайна-винаги заобиколно и неясно. Както титанът Петър Димитров (БСП) беше казал по повод тайните договори с "Газпром", "ще падне булото и ще открием, че булката е с мустаци”.

Строежът на една ядрена централа би могъл да разпалва ожесточени политически, икономически и чисто професионални спорове между енергетиците. Би могъл да предизвика протестите на еколозите и подкрепата на синдикатите. Но може ли да се превърне в Гордиев възел от страсти, демагогия и идеологеми за повече от 20 години и да стане една от разделителните линии на целия така наречен български преход?

Оказа се, че АЕЦ „Белене” е точно това. Няма правителство на прехода, което да не се е занимавало със съдбата на проекта и което да я е решило веднъж завинаги. И няма правителство, което да е подложило проекта на обществено обсъждане по същество - според реалните икономически нужди и ползи, но не тези отпреди 30, а на тези след 30 години. „Белене” стана символ на разделението между сини и червени, десни и леви, млади и стари, между еколози и енергетици, русофоби и русофили.

В търсене на истината за проекта „Белене”, euinside се върна 30 години назад:

Спомен или бъдеще за "Втора атомна"

ГЕРБ, спрете цигарите!

2010-02-23T13:06:00.002+02:00

От 4 януари тази година със съпруга ми спряхме да пушим. Решихме го малко преди Нова година и за разлика от повечето обещания от типа „От догодина няма да...”, това го спазихме. Казахме си, така и така ще забранят пушенето на обществени места, цигарите ще поскъпнат...Я да ги спрем и ние. И какво стана сега? Нямало да забранят пушенето съвсем и навсякъде. Защото според депутатите от ГЕРБ това било лошо за бизнеса. Затова предлагат промени, с които собствениците на малки (до 100 квадрата) заведения сами да решават да се пуши ли там, а в големите да има зала за пушачи. Което, простете, напълно обезсмисля идеята за забраната на пушенето на обществени места, реализирана вече в ЕС, чийто член България е. Дали, обаче, след като депутатът историк от левицата Андрей Пантев определи забраната като античовешка и призова да се опълчим на европейските директиви и препоръки, та макар и с тютюневия дим. Дори и бившият пушач у мен се изчерви от тези призиви, по-неудобни от заканата на Цецка Цачева да протестира гола срещу „Октоподи”-те. Последната ми надежда остана министърът на финансите Симеон Дянков. Поборникът на по-високите акцизи за цигарите с цел по-малко пушене и повече здраве. Но не би. Според финансовия министър тоталната забрана на пушенето може да влезе в сила от началото на средващата година, а отлагането да се брои за антикризисна мярка. При това без да са направени никакви разчети колко евентуално би загубил бизнесът от влизането в сила на забраната от 1 юни. Ама господин министър, какво стана със здравето, за което толкова миляхте, когато вдигахте акциза?! Сега изведнъж бинес интересът стана по-важен от белия дроб на народа. Отгоре на всичко е спорен и здравния ефект от вдигането на акциза, защото на места контрабандата, казват, достигала 80 процента от пазара на цигари. Ако трябва да теглим чертата, кой печели? Очевидно държавата не печели по-високи приходи. От там и обществото не печели нито повече средства, нито повече здраве. Не е ясно и колко ще спечелят кръчмарите от толеранса от 7 месеца. Ясно е само, че се взимат непоследователни и конюнктурни решения. Аз, за разлика от господин Пантев, не искам да се опълчвам на Европа, а да живея в нея. Господа управляващи, аз спрях цигарите. Спрете ги и вие!

Внимание! Няма ток!

2010-02-19T10:15:00.002+02:00

Може ли в началото на 21 век наличието на ток да е лукс и привилегия? Може, ако живеете в България и ако нямате навика да четете редовно интернет страницата на електроразпределителното си дружество, в моя случай ЧЕЗ.

Цялата история четете на euinside.eu

Зависимости

2010-02-18T16:53:00.004+02:00

Тодор Батков по повод осветляването му като сътрудник на бившата ДС:
„Имам морала и самочувствието да издавам най-независимия и най-достоверен политически ежедневник – вестник "Стандарт".”
Явор Дачков по повод коментарите за връзката на Алексей Петров с вестник „Галерия”:

В. "Галерия" е един от малкото вестници в България, в които за политика може да се пише свободно и без цензура. От самото си начало той се самоиздържа с тираж от 130 хил. и поради тази причина е финансово независим.

До пълната победа на Интерфейса и Хищната рапица.

2010-02-16T15:20:00.002+02:00

Пенсионната реформа се отлага. Ако изобщо увеличаването на възрастта за пенсиониране или на необходимия стаж, са реформа. Отлагането за неопределено бъдеще си е направо отказване. Разбира се, под натиска на общественото мнение. Здравната реформа също се отлага. Ако изобщо заплахата, че масово ще се закриват болници и сградите им ще се разпродават на парче, е здравна реформа. Всъщност, нищо не се закрива, само се въвеждат критерии за болниците, за да работят със Здравната каса, при това някои от болниците, които не отговарят на критериите, ще получат гратисен период да ги изпълнят, други изобщо няма да се налага да ги изпълнят, защото са в трудно достъпни райони. В края на краищата нищо съществено няма да се промени. И това, разбира се, под натиска на общественото мнение. Да се чудиш колко е силно общественото мнение в България и колко внимателно управляващите се вслушват в гласа му. Добре, че са ЗЕС и ГМО-тата, за да не сме прекалено наивни. Истината е, че въпреки реалните и виртуалните протести, МВР като същи трактор (ще ме прощавате за алюзията!) прокарва промените за следенето на мобилната телефония и интернет връзките. А що се отнася до генномодифицираните организми, мъглата е толкова пълна, че никой не разбира напълно мотивите нито на истеричните противници, нито на хипнотизираните привърженици. Ясно е само, че зад целия този напън стои голям интерес и той съвсем очевидно не е общественият интерес. Можем само да гадаем за интересите, напъващи за промените в ЗЕС второ правителство поред. И какво излиза: за пореден път социално скъпи и трудни, но животоспасяващи реформи (на пенсионата система и здравеопазването) няма да бъдат извършени, обществените средства ще продължават да бъдат изразходвани непрозрачно и непочтено, при това с циничното оправдание, че това иска обществото. Отгоре на всичко, влагат се сериозни усилия да ни вменят, че това, което лелее обществото изобщо не е например, хората да имат работа, достойна заплата и ясни правила, които се спазват. Не, обществената мечта е Алексей Петров по фанелка, проснат на земята, под дулата на оръжията, в праймтайма на всички телевизии. Не че престъпниците не трябва да бъдат наказани, напротив. Но до наказанието още не се е стигнало. Нито веднъж. Засега е само екшъна и пушилката. В която потъват и болниците, и пенсиите, и училищата, и науката, и изкуството...До пълната победа на Интерфейса и Хищната рапица.

Отново на линия :)

2010-02-15T15:32:00.005+02:00

След кратко творческо отсъствие отново подхващам нещата от живота, вече и на още една трибуна : euinside.eu. Това никак не означава, че този блог ще бъде занемарен, напротив. Просто ще диверсифицирам интересите си за свое и ваше улеснение:) Днес четете:

Енергийна солидарност или енергийна зависимост?

Докато твърди, че се нуждае от диверсификация на газовите доставки, засега Европа променя само маршрутите, но не и източника: Русия. И какво разбираме под Европа също е интересен въпрос. Защото когато става дума за Русия, явно европейските страни предпочитат двустранните отношения. И енергийните проекти са красноречив пример за това, защитавайки предимно националните, но не и общностните интереси. Прочети цялата статия

Докторе, може ли още едно?

2010-02-08T16:54:00.003+02:00

По телевизията даваха сняг. Преспи- един човешки бой. Ма не бе, аз съм си в хамака, ей ме на-протягам се само за да стигна чашата с мартинито и когато сменям каналите. Брей, много лъжат по тия телевизии. Осъдените за убийството на Мартин Борилски били в неизвестност. Но усилено ги търсели. Извинявайте, ма и аз ако знам от една година, че сто процента ще ме осъдят, и аз ще се погрижа да изчезна. При това в страна, където не екстрадират добрите богати хора и нямат против отглеждането на генно модифицирани култури. Не знам защо според напредничави родни умове да направиш рапицата устойчива на плесени е също толкова просто и редно, както да направиш от човешките мозъци гъби. Сюнгери. Които напояваш със съдържание по желание. Например, според бизнеса, с който си решил да се захванеш. Като ти писне, закриваш го и си измисляш нещо ново. Като здравен министър –здравеопазване. Гледам ги по телевизора, министърът вика, че закрива болници, хората реват, че няма кой да ги лекува...Журналистките и те с треперлив глас, аха аха да се разплачат.А истинатае е, че болниците в провинцията, което вече е всичко на повече 4 километра от Попа, отдавна са се самозакрили. Защото, дори и да имаш нещастието да попаднеш там, няма нито кой да те лекува, нито с какво. Но у нас всички страдат от синдрома на Тигъра от „Мечо Пух”-да се действа, да се тича, няма значение какво и накъде, важното е да кипи усилен труд и най-вече успешно да се имитира такъв. И им се чудя на хората, дето викат, че искат пак да дойде социализмът. Че той не си е тръгвал! Седи и чака шведите да дойдат, тогава ще му мисли. Затова толкова хора имат време за протести-лекарите искат болници и пациенти (е не е ли нагло?!), полицаите искат диалог с Полицията (вероятно арестантите също, но засега ядат по един зад врата), културтрегерите и те се опростачиха и си гонят директорите и министрите. Накъде отива тая държава?! Ей не, ей ги пак тия със снегорините! Ма добре са го докарали на графика, даже мога да се закълна, че циганина с лопатата грозно псува шофьора! Не, не, стига манипулации, градусите са 28, аз съм в хамака, морето се плацика на някакви си 5-6 метра, Джордж Клуни лично и по халат отиде да ми разбърка мартинито и няма никакъв Бойко Борис......Неееееееееееееееееее! Искам си фантазията обратноооооооо!

Ало, ало, Лъчезарията ли е?

2010-02-01T14:10:00.006+02:00

Нали знаете, че като стане по-студено от, да кажем -5 градуса, ви е все тая дали е -10 или -20. Или поне не усещата нещата така драматично, свиквате някак си, особено след 5-я ден. По същия начин, колкото и да ви дразни нещо в обществено политически план, когато дразнението премине определен праг, спира да дразни и се приема като нормална част от средата. Не знам дали този подход е описан в науката за публичната комуникация, но определено върши работа като правителствена комуникационна стратегия. Непрекъснато променящите се позиции, противоречиви изказвания и взаимноизключващи се мнения, както на различните членове на кабинета, така и на едни и същи хора в рамките на много кратки периоди от време, водят до следното: в началото сме объркани, после сме възмутени, после точката на кипене отминава и спираме да обръщаме внимание. Колко удобно във всяка фаза. Обърканият народ е манипулируем, възмутеният народ е емоционално нестабилен, а безразличният народ е мечтата на охлокрацията. До този извод стигнах-цялото това изобилно, крещящо и разносопочно говорене е нарочно, все едно въртиш в несвяст тунера на радиото. От цялата работа има и добавена полза: тъй като журналистите (поне по правило) са хора, които по-трудно от останалите се объркват и отказват, но по-лесно се възмущават, те продължават да проследяват непроследиматата непоследователност на противоречивостта, а през това време се случват прелюбопитни неща, които, обаче, остават в сянка. Например, сменя се (отново) шефа на НЕК, назначава се (пореден) нов човек в екипа на образователния министър, лошите дългове надминават 1 милиард лева. Тези неща обаче остават зад завесите на медийния цирк, разиграван вече с професионално хладнокръвие от трупата на "Дондуков" 1. Цирк дотолкова, че да не се намира сериозна аргументация дори и за най-атакуваните правителствени решения. Сериозно ли е, докато телевизиите пускат прочувствени репортажи за болни хора без болници, вместо да обясни и обоснове нуждата от реформи и да гарантира алтернатива на гражданите, засегнати от промените, министърът на здравеопазването да обещава хеликоптери, вместо линейки и 100 лева за докторско дежурство?! Та дори убедени защитници на здравната реформа като мен да се усъмнят в правилността й. Защо се случва това-за да се отметне по-лесно утре, уж отстъпил пред народната воля? Или защото министрите не са длъжни (или не могат, или не искат) да обясняват на обществото действията си? Или защото това, което се случва, се случва с нас или без нас, или въпреки нас, но очевидно, не заради нас, гражданите на държавата. Хубаво го каза Симеон Дянков това за пропадналите политици, особено ако не забравя, че пропадането е падане от много високо до много низко. Например от близо 45 процента изборна подкрепа до обслужването на 4-5 крупни интереса. А ако не сте съгласни с написаното в този блог, имате право да протестирате на отстояние поне 5 метра, благодарение на президента Георги Първанов.

Колко е важно да бъдеш последователен

2010-01-30T19:51:00.006+02:00

Мамо, защо когато искам да ми купиш „Плейстейшън” казваш, че съм малък, а когато не си подреждам стаята-че вече съм голям, кое е вярното?

Този въпрос на моя син винаги светва в главата ми, когато се опитвам да му обясня нещо, обикновено свързано с права и задължения. С децата трябва да се говори честно и винаги-последователно, защото всеки път, когато ви хванат в противоречие или изхлузване, губите по една родителска точка. А те, за разлика от шофьорските, не се възстановяват.

Затова може би съм особено чувствителна към политиците, които не спазват това златно правило на последователността. В това отношение особено емблематичен е премиерът Бойко Борисов. И парадоксално, не защото е най-непоследователен, а защото, тъй като говори доста конкретно и образно, противоречието лесно се забелязва (опитайте се да хватенете в противоречие президента Георги Първанов, например, който във всеки случай и за всеки случай е някъде по средата на всички позиции, овъртолен в клишета)

Бойко Борисов обаче обикновено е прям, ясен, та чак демонстративен. Например на 21 януари той обяви, че ще назначи Илиян Михов за трети вицепремиер в правителството защото :

"Освен за еврофондовете, ще помага и на Дянков по връзването ни в Еврозоната, ще помага и на Трайков при взимането на тежки решения в икономиката. Просто подсилвам правителството с още един ум".

Точно 9 дни по-късно, когато самият Михов обяви, че е помолил участието му в кабинета да бъде „замразено”, без да обясни защо, Борисов коментира пред журналисти:

„Аз съм преценил, казал съм, имам готовност и когато е необходимо ще постъпя както намеря за добре. Как ще си подредя отбора, кога ще го подсиля, кога ще включа нови играчи, си е само мое решение. Мисля, че се справяме прекрасно до този момент. Понеже в момента правителството ни върви много добре, виждате как ни приемат навсякъде в Европа, не виждам смисъл да правя тази промяна сега.„

И двете неща са верни по принцип. Пълно право на премиера е както да реши да подсили екипа си с още един ум, така и да прецени, че правителството върви добре и няма нужда от промени. Не може, обаче, и двете да са едновременно верни. Всъщност, не съвсем едновременно, а с разлика от 9 дни. Дори и за Бойко Борисов това е твърде кратко време, за да си промени мнението. Остава да го е променил самият Илиян Михов, за когото и без това се чудехме защо би оставил престижното си преподавателско място и комфортния си живот, за да работи по 30 часа като колегата си Дянков (по думите на Борисов) Това няма как да го разберем. Нито пък дали някой е променил мението на премиера (изобщо не вярвам на тия, които веднаха прозряха тъмносинята сянка на Костов, който публично разкритикува позицията на Михов за валутния борд). Единствената промяна за последните 10 дни, която (макар и полулегално) стана публичен факт, беше назначаването на Кольо Парамов за икономически съветник на премиера. Според самия Борисов обаче „той е от месеци икономически съветник, но много пъти много хора проспиват тези неща, после ги вадят и започват да ги коментират.” Очевидно доста хора сме проспали събитието. Иначе не бихме пропуснали да споменем, че Кольо Парамов е бил служител на Държавна сигурност, резидент по "турското" направление под псевдонима Яков. И че е бил на висок пост в БНБ между 1995 и 1998 (когато банките гърмяха като туршии с оцет- менте).

Напълно разбирам защо този съветник не е афиширан шумно, както това стана с Илиян Михов например. Не разбирам само защо първият е назначен, та вече има и кабинет в Министерския съвет, а вторият се наложи сконфузено да обяснява по телевизиите , че сам се е оттеглил.

Най-лошото от всичко е, че от това се възползва (слава богу, не колкото би могла ако имаше поне един умен човек там!) БСП. Но поне успява да направи така, че всички критики към сегашното управление да наливат вода в нейната мелница. А едва ли има човек в България, който би казал (дори и при спомена за Румяна Желева, за която Борисов до последно твърдеше, че е жертва на заговор, а после изведнъж се оказа, че както вече бил казал, се представила лошо!) ), че управлението на „тройната коалиция” не беше чак толкова лошо. Беше и още как!

И тъкмо защото не сме го забравили, искаме да чуваме смислени отговори от сегашния премиер. Борисов често казва, че чрез него говори народът. Затова не бива да прави така, щото да изглежда, че народът не знае какво иска.

Борисов призна: Желева се представи лошо

2010-01-27T13:17:00.002+02:00

Промените в правителството са по принуда, защото Желева не се представи добре. Това каза премиерът Бойко Борисов по време на обсъждането на промените в кабинета в Народното събрание. И едва ли не се самоцитира: „Аз казах точно: заради това, че тя не се представи добре и по този начин бидейки да продължава да бъде министър на външните работи, щеше да създаде проблем в България.„

Питам се, аз ли съм пропуснала това признание на Борисов. Ето какво казва той на 22 януари, когато се наложи да обяснява защо е приел оставката на Румяна Желева като кандидат-еврокомисар, но не и като външен министър, въпреки че правителствената информационна служба съобщи обратното:

"Тя се оттегля с гордо вдигната глава, след като беше защитена от всички наши лидери в Европа, но трябваше да освободим Барозу, да се развържат ръцете на ЕНП, не искам България да е ябълката на раздора”.

И в днешното си изказване премиерът, разбира се, уточни, че причината за лошото представяне е комплотът, организиран от социалистите. Но призна, че представянето на Желева е било лошо.

По-добре късно и между другото, но най-добре навреме и в прав текст.

Снимка : Красимир Юскеселиев, „Дневник”

Голямата депресия

2010-01-21T18:22:00.002+02:00

Седях с крака на бюрото, отпивах бавно от бърбъна направо от бутилката и мислех, че нещо не е наред. Макар че на пръв поглед всичко си беше по старо му. Големият Добър ставаше все по-добър, бързо се учел, казват. Сутринта беше уволнил секретарката си, защото не разбрала, че той е отменил пълния член и го използвала. Новоназначената на найното място пък беше обвинена от вестниците, че е неграмотна и Големият Добър я освободи по болест няколко часа по-късно. Големият Лош пък беше в ареста за пореден път през последните дни. Бях забелязал, че застудееше ли го прибираха, а стоплеше ли се го пускаха. Големият Лош идваше винаги навреме в съда, дори когато играеше шах с Големия Добър-спираха играта на най-интересното място, за да не изтърве заседанието. Понякога пуфтеше с досада, но знаеше, че няма как да си спести разкарването, снимките с белезници бяха важни за бизнеса (него го движеше Малкия Лош, докато Големия Брат се правеше, че го търси). Така всички бяха доволни: Големият Брат печелеше народното доверие в органите на реда, Големият Добър си вдигаше рейтинга, Честните Съдии печелеха премии и потупване по рамото от Голеия Красьо, Умните Прокурори печелеха доверието на Големия Добър, успоредно с благоразположението на Големия Лош, Големият лош печелеше пари и влияние, защото конкуренцията се отпускаше и ставаше небрежна, докато мислеше, че този път песента му е изпята. Хвърлих поглед към телевизора. Народната любимка с Големите Дини пееше за несподелената си любов с едно Порше Кайен. А аз...аз пиех топъл бърбън от бутилката и се чудех какво да напиша във вестника довечера, за да угодя на Голямата Кака. Която отново щеше да надвеси туловището си над бюрото ми и с гласа на Марлон Брандо от „Кръстника” да каже: Ей, Тъпо копеле, пак си риташ трудовата книжка”. Този път щях да я изненадам. Отпих Голям Гълток от бърбъна и решително написах Голямото заглавие: „Големият си е Голям”. Обмислях да й предложа то да остане постоянно чело на първа страница, а да сменяме само подзаглавието според случая. Ау, забравих, че вече няма пълен член. „Големия си е Голям”. Да, така е по-добре.

Пожарът Желева

2010-01-19T15:14:00.004+02:00

Статията е публикувана в електронното издание euinside.eu

Оттеглянето на Румяна Желева от конкурса за еврокомисари надмина по мистериозност номинирането, че и представянето й на изслушването пред Европейския парламент. Най-напред, в късната сутрин на 19 януари, се появиха съобщения в западни медии, цитиращи евродепутати, че Желева се е оттеглила. След това стана ясно, че новината ще съобщи лично председателят на ПГ на ЕНП Жозеф Дол. Междувременно премиерът Бойко Борисов говори пред журналисти за протестите на гръцките тираджии на Кулата и на журналистически въпрос отговори, че няма „Пожар Желева”.

Точно в 12 часа българско време на брифинг, предаван на живо от телевизията на Европейския парламент, Жозеф Дол обяви, че Желева е подала оставка от всички заемани от нея длъжности. Последва и съобщение на пресслужбата на правителството: „Премиерът Бойко Борисов прие днес оставката на министъра на външните работи Румяна Желева. Тя поиска да бъде освободена от всички заемани от нея позиции, за да може правителството да предприеме необходимите действия за оттеглянето на кандидатурата й за български еврокомисар. Решението на г-н Борисов е мотивирано с отговорността за предотвратяване на институционална криза в ЕС в момент, когато предстоят отговорни институционални реформи, и с цел безпрепятствено сформиране на силна, единна и работеща Европейска комисия.”

Около час по-късно, премиерът Бойко Борисов втрещи журналистите като им съобщи лично, че не приема оставката на Желева като външен министър. Според премиера, Желева се е оттеглила по лично желание, едва ли не за да спаси Европейската комисия, и той е бил принуден да приеме тази жертва. Виж, що се отнася до министерския пост, той заяви, че се надява Желева да не настоява да напусне и него, защото това ще означава, че "комплотът срещу нея много й е повлиял".

Ключовата дума в изречението разбира се е „комплот”. За същото говори и самата Желева в писмото си до премиера:„Предвид преднамереността на голямата част от членовете на тази комисия (по развитието-б.а.) по време на самото излушване, директните обвинения, отправени ми в залата, както и месеци преди това в пресата от представители на групата на Зелените, на Либералите и на Социалистите в ЕП и небезпристрастното водене на заседанието от страна на председателката г-жа Жоли, си позволявам да изразя своите съмнения относно предстоящия вот. Твърденията за моята некомпетентност бяха разпространявани месеци преди изслушването на 12 януари, а след самото изслушване почиваха на внушения, налагани чрез непозволени средства като „неофициално становище”, „предварителна оценка” и т.н.„.

В писмото-оставка изрично се уточнява, че всякакви съмнения за почтеността й са снети и че документите й са напълно изрядни. Така с чиста съвест и неопетнена компетентност г-жа Желева очевидно се оттегля в полза на безпроблемното гласуване на Европейската комисия, но ще продължи да изпълнява министерските си обязаности.

Как изглежда това в очите на българските граждани?

Първо, въпросът с компетентността, така упорито загърбван и от самата кандидатка, и от българския премиер, и от председателя на ЕК. За еднозначното обществено отношение към представянето на госпожа Желева свидетелстваха изобилието от критични журналистически материали (за сметка на доста по-малкото от типа „Други бяха по-зле” и „Да покажем зъби на Брюксел”) и спонтанно възникналите групи и каузи в социалната мрежа „Фейсбук”, които настояваха Румяна Желева да се извини за представянето си пред Европейския парламент и да подаде оставка от всички постове. Е, това отчасти стана - Желева беше прибрана набързо вкъщи, нищо че на партньорите от ЕНП им било много мъчно (по Б.Борисов).

И второ, въпросът с почтеността. Да, неколкократно беше подчертано становището на правната комисия на ЕК, че документите на Желева са изрядни. Това обаче не означава нищо повече от това, че са изрядни към настоящия момент, но не и че тя не е била в ситуация на конфликт на интереси преди 3 години като евродепутат. Българските власти, както знаете, излязоха с твърде образни и иносказателни тълкувания, от които не стана ясно, всъщност някой у нас знае ли какво е конфликт на интереси, как се удостоверява и какво следва от това.

В същото време журналистите Атанас Чобанов и Асен Йорданов разкриха, че Румяна Желева все още се води управител на фирмата "Етко – Шнайдерс" ООД. А според закона за администрацията (чл.19 ал.6 в сила от 01.01.2009 г.) „Министър-председателят, заместник министър-председателите, министрите, заместник-министрите, посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи и техните заместници и членове на колегиални органи, областните управители и заместник областните управители не могат да упражняват търговска дейност или да са управители, търговски пълномощници, търговски представители, прокуристи, търговски посредници, ликвидатори или синдици".

И колкото е интересен фактът, че това никъде не е споменато и Желева може би все пак е в конфликт на интереси, толкова е интересна и самата фирма "ЕТКО-ШНАЙДЕРС". В нея участва дружеството "ЕТКО-ДУНАВИЯ", регистрирано през 1990 г. като филиал на лихтенщайнската фирма "ЕТКО ЮРОПИЪН ТРЕЙДИНГ ЕСТАБЛИШМЪНТ". Второто пък е едно от легендарните задгранични дружества, създадени от бившата ДС. „Връзката на госпожа Желева с подобна компания е сериозен удар по нейната почтеност", коментира не кой да е, а бившият външен министър, а сега евродепутат, социалистът Ивайло Калфин пред електронното издание „Юрактив”.

Не са ли твърде много въпросите към личността и делата на госпожа Желева? И защо правилата, които важат в Брюксел и Страсбург, лесно биват заобикаляни в София? И не е ли крайно време, половин година след като спечели гласа на българския избирател, премиерът Бойко Борисов да се опита да спечели и уважението му?

Желева в страната на чудесата

2010-01-13T09:59:00.002+02:00

Сцена пред детската градина в 8.20 сутринта. Татко влачи детето си към входа, а на улицата свирят клаксони като сирените на Гражданска защита на 2 юни. Оказва се, че таткото е паркирал сребристия си ван на средата на улицата, на която по принцип не могат да се разминат две коли и винаги има возила спрели и на двата тротоара. Та се налага шофьорите да изчакат родителя да заведе отрочето си, за да отпуши трафика. Абсурдно на пръв поглед случката ми напомня излушването на Румяна Желева в Европейския парламент. На второ четене, обаче, разбирам какво предизвика асоциацията: усещането за всепозволеност и липсата на каквато и да е самокритичност. Твърде характерно за елитите в България и успешно подражавано от кандидатите да се приплъзнат в тях. Ето вижте българския външен министър, който три часа се поти пред евродепутатите, за да измисли 330 варианта на един и същ отговор, който независимо от въпроса звучеше така” Трябва да сме проактивни и с общи действия на международната общност да облекчим човешките страдания”. Въпреки многократните призиви на евродепутатите да бъде по-конкретна, Желева нагло им припомняше, че й задават въпроси, на които вече е отговорила. Сега схващате ли ми мисълта? Колко от вас, когато се явяват на интервю за работа или на изпит, си позволяват лукса да отидат с празна гллава и широка усмивка? Да не говорим, че в случая не представляваш само себе си, а страната си, отгоре на всичко си и външен министър, което предполага една не съвсем екзистенц-минимална компетентност. Е да, обаче госпожа Желева нямаше проблем да седне в Европейкия парламент, подплатена само със самочувствието си, амбицията си и одобрението на Бойко Борисов. Това е обидно. Обидно е за усилията, които всеки един от нас полага ежедневно, за да се развива, и които често се провалят именно заради такива като госпожа Желева и като оня татко с вана, които се чувстват силни не с компетентността си, а с компанията си. Те са част от елита, част от играта. Те няма нужда да знаят и да могат, достатъчно е да искат. Сега остава да видим дали това ще се окаже достатъчно и за госпожа Желева, за да получи високия пост, към който се е прицелила. Защото забелязвате ли как темата за нейната подготвеност за работата се измества в посока сценарий за отстраняването й от враговете на отечеството? Антония Първанова, която игра нечистоплътно дори и според собствените си стандарти, може да изпише вежди на Желева, ако Барозу и експертите преценят, че фирмените й дела са наред и не е скрила конфликт на интереси. Защото тогава Желева наистина ще изглежда по-бяла и добра в очите на всички, дори и на отривистата г-жа Сарджентини, която най-много държеше да знае истината. И версията на ГЕРБ, че заради личните атаки Желева не е могла да се представи в целия си блясък ще звучи все по-достоверно. Каквато и да е развръзката, благодарение на Европейския парламент и а процедурата по изслушванията на кандидат-комисарите, която е напълно прозрачна и публична, бяхме свидетели на невиждано унижение. Български външен министър, номиниран от бъгарското правителство за еврокомисар, който се черви като повтаряч и чийто отговори са определени като незадоволителни. Както написа една колега от Брюксел, да бяхте тук и вас да потупват по рамото и да ви питат много ли ви е срам. Срам ни е, но какво от това, след като не го е срам когото трябва. Не го беше срам и оня татко, който сутринта държа хората 5 минути „на клаксон”, защото за него правилата не важат. Както не важат, очевидно, и за политическия елит. Най-вероятно скандалът ще бъде замазан от правителството и от премиера, най-вероятно той ще намери начин да си отмъсти на враговете, най-вероятно Румяна Желева, дори и да не стане еврокомисар, ще продължи да се чувства уютно в себе си и на поста си. Защото явно не Съединените щати, а България е страната на неограничените възможности, дори и (или най-вече) да си с ограничени способности.

"Макдоналдс" днес или надежда за утре

2010-01-12T07:58:00.000+02:00

Каква е границата на човешката издръжливост? На търпението да правиш нещата както трябва, пък те да стават както щат? На нуждата да осмислиш живота си по собствените си критерии, въпреки че те очевидно се разминават с тези на мнозинството, от което зависиш - все пак сме демокрация! Каква е причината да упорстваш да бъдеш себе си, да отстояваш идеалите си, ако и да са наивни на фона на действителността. Поне на действителността такава, каквато ти я вменяват правителството, медиите, хората в трамвая или в университета.

Когато бях на 18, си отговарях на тези въпроси с доволна доза конформизъм: не може, ако всички смятат иначе, аз да съм права. И направих множество усилия да се нагодя към системата. Работех на 3 места, бях шерп на хора, решени на всяка цена да пробият в професията, но на чужд гръб; за да си позволя лукса да правя новини в телевизия, през уикендите работех халтура; убеждавах се упорито, че висшият пилотаж в журналистиката е да те канят на задгранични визити на президента и да водиш новини.

Стана ясно, че тъй като никога не съм можела да казвам "не мога" и да печеля покровители, няма да пробия в този бизнес. Оттеглих се, родих децата си и смятах, че съм направила правилния избор. Когато за първи път се появих на телевизионния екран, при това напълно случайно, си казах, че всички, които ме критикуват, са прави, защото знаят повече и разбират повече. И година и половина работих по 18 часа, за да докажа, че са прави. Е, не успях. Отказах се. За втори път. След това отново се върнах, за кратко.

Кратко, кратко, колко да е кратко? Колкото да разбера, че винаги съм била права, само че не съм си вярвала. Била съм права, че човек трябва да дава винаги най-доброто от себе си не заради другите, а заради себе си. Да иска максималното, за да има винаги какво още да иска. Да бъде честен със себе си, за да бъде честен и с публиката си. Години наред се питах защо избрах журналистиката за професия. Отговорът винаги е бил един и същ: защото искам да променя света. Защото вярвам, че хората може и да не могат да бъдат добри, но могат да бъдат мислещи, целеустремени, съзидателни същества. Защото ако всеки един от нас е недоволен от нещо,

заедно можем да сме критични

И да достигнем критичната маса, която е двигател на промените.

Днес на 33 години често пъти съм склонна да приема това за наивизъм, който, макар и да е трогателен, е непрактичен и непродуктивен. И да си внуша, че действителността е друга и иска от мен други отговорности и друго поведение. По-зряло, по-прагматично. И въпреки това всеки път, когато трябва да взема решение относно бъдещето си, аз отново си спомням голямата цел - да променя света. Сега, когато за трети път в живота си избирам между това да бъда журналист и да бъда каквото и да е друго, въпросът има съвсем цинично измерение - да говоря определени неща, да спазвам определена политика и срещу това да получавам определена (сигурна) заплата. Това е, което правят-вярват-убеждават ме всички. Това е, което би направила една зряла жена и една отговорна майка. И все пак, гложди ме нещо... и все пак, нали щях да променям света? Какво да дам на децата си - "Макдоналдс" сега или примера да продължат, да не спират, защото утре ще е по-добре? Да, може би никой не е променил света, като е писателствал. Може би не е намалил температурата на Земята, не е свалил престъпна власт, не е спасил човешки живот. Но ако е дал на някого повод да помисли, да се развълнува, да се почувства част от някаква идея, различна от насъщното тук и сега... Не е ли това достатъчен аргумент за всеки от нас, пишещите, обществено ангажираните, да продължи да го прави

със свободна и чиста съвест

Защото иначе ще замлъкнем, ще караме по инерция, ще спрем да мислим и да чувстваме кое е добро и зло.

За това ни трябват провокатори. С които дали сме или не сме съгласни, няма значение. Трябва да има хора, които да хвърлят камъни в блатото. За да има движение. Докато има движение, има живот. А животът е достатъчна причина човек да се постарае. Защото, както пише в една умна книга, всичко, което си струва да се направи, си струва да се направи добре.

Текстът е публикуван във в."Сега"

И замирисва на МВР

2010-01-08T17:50:00.001+02:00

"Няма да се навлиза в личното пространство на гражданите, а тази възможност ще се ползва при разследването на тежки престъпления". Така премиерът Бойко Борисов реши въпроса с промените в ЗЕС, срещу които се надигна ако не обществото, то солидна (и солидарна) интернет общност. Според Борисов това му изявление обезмисля и обявения за 14 януари протест пред парламента, защото "въпросът вече е решен".

Дали? И как по-точно?

Тепърва ще стане ясно от предстоящото обществено обсъждане и дебатите в парламента. Ясно е обаче едно. МВР се опитва да спечели своето, извивайки ръцете на мобилните оператори чрез гражданското общество. Разделяй и владей! Видите ли, ние ще се откажем от интерфейса, ако вие ни давате данните до 2 часа. Ама не може, много е кратък срокът, скъпо е оборудването...мънкат операторите. Да, но това иска народа!, отсича МВР с устата на Цветан Цветанов.

"Ние сме заявили още преди няколко дни, че МВР обсъжда варианта да се лиши от възможността на този интерфейс, но някой трябва да гарантира, че в кратки срокове, не по-големи от два часа, ще можем да получим информацията, която е необходима от съответните оператори, за да можем да документираме и да си свършим нашата работа".

И подкарва позната песен, че операторите бавят данните и това фатално пречи на работата на МВР. Затова в закона трябвало да се запише срок от 2 часа, който е ясно, че е неизпълним, но пък от втория час ще текат жестоки глоби, а може и да се отнемат лицензи. В момента срокът е 8 часа и също не се спазва-пречи ли нещо на МВР да засили контрола, в това число и глобите? И какво кара МВР да смята, че след като сегашният 8.часов срок не се изпълнява, бъдещият 2-часов ще ще се спазва? Или това е идеята, че няма значение?

И замирисва на МВР- каквото и да стане, МВР печели. При това без властта да губи от авторитета си, защото хем е проявила законодателна активност, хем се е вслушала в гласа на обществото. Сега най-важното е никой да не протестира. Няма протест, няма проблем. Но виждате ли, някой трябва да плати масрафа! Защо пък да не са мобилните и интернет операторите, но и с тях ще се разберем нещо, хора сме все пак. Важното е да няма протести и някой да гарантира. Че МВР ще си свърши работата, че законите ще се спазват, престъпниците ще са в затвора, а правата на гражданите ще останат ненакърнени. Някой трябва да поеме отговорността. Ехооооо?

Богоявление

2010-01-06T15:00:00.006+02:00

Младият мъж изплува над ледените води на реката и мъчително си пое въздух. Студената струя разцепи дробовете му, очите му се насълзиха от усилието, но единственото което чуваше бяха одобрителните възгласи на тълпата. Едва тогава осъзна, че е успял.

Излезе от водата олюлявайки се, но гордо вдигнал кръста. Докато за първи път в живота си получаваше аплодисменти, си мислеше, че това е добър знак, да извади кръста на Богоявление. Работа се намираше трудно, дори и за сам човек беше проблем да изкара до заплата без заеми, а пък имаше майка и баща, двама братя и те без работа, а пък сестра му чакаше мъжа си да се върне от гурбет вече пета година. Но сега може би щеше да потръгне, все пак, божият кръст е това, мислеше си.

Темелко, Темелко, я дай тука да целуваме и ние за здраве!, провикна се възрастна жена. Той протегна сребърния кръст, тя побутна внучето си напред да целуне кръста, после се наведе сама, а накрая тикна смачкани 2 лева във вкочанените пръсти на Темелко. Последваха я и други, които също му дадоха по левче, по два, за да целунат кръста.

Когато тълпата се извървя и поляната опустя, Темелко се огледа. Видя само един човек да седи, загледан някъде в тънката мъглица над реката. Младият мъж се приближи и с дясната ръка му поднесе да целуне кръста, а лявата протегна да прибере лептата. Мъжът обърна към него големите си светли очи и поклати глава. После каза: Аз трябваше да дойда при теб, а не ти при мен. Стана, тръгна към реката и нагази в ледената вода, без да я развълнува.

Кой си ти?, попита Темелко.

Йоан, каза гласът от мъглата.

Истинската история на Темелко вижте тук:

Ах, този сняг!

2010-01-05T18:28:00.001+02:00

Когато за втори път тази зима снегът затисна София, станаха няколко интересни неща. Първо, но не неочаквано, фирмите концесионери (защо все ми звучи като консилиери?!) отново не почистиха. Този път не можели да преценят ако снегът е завалял в 7, в колко да изкарат техниката да чисти. Даже пуснали живата сила в оранжевите якета да брои колко снежинки падат на квадрат, но се оказало, че живата сила не може да намери корен квадратен от 674, а докато смятали, то взело че натрупало и те решили да не развалят хубавите преспи. Случи се и още нещо. Общината не само че не глоби фирмите, не само че не им натри публично носа, (ма неудобно е, нали те са добрите, след лошата „Новера”), ами призова столичани да се смирят пред природните сили. Е това и за Минго Герджиков е нагло. Дори Емел Етем май не се позоваваше на природните стихии с такава лекота. Значи, мисля си аз, след като официалната политика на държавата (нали София все още е столица и любим град на премиера!) е смирение пред природните сили, следващата стъпка е омилостивяването им. Е как-с жертвоприношения, разбира се. Според предпочитанията на съответните сили. За да предотратим подобни проблематични снеговалежи може да замразим истинска девица на статуята на света София. Срещу наводненията пък може да принесем в жертва 9 теленца сукалчета, заченати по САПАРД.Срещу перманентното обоклучаване на София трябва да направим курбан пред Министерския съвет, а любимата певица на премиера Ивана да изпее най-кръшното си маане, облечена с оранжева жилетка и да се помолим на стихиите на боклуците да ни отминат, поне докато построим завода. Срещу стихиите на престъпността ще ни помогне куршума, който Азис лее в клипа на „Как боли”. Макар че МВР и без това си събира гилзи от местопрестъпленията. Ето и днес, насред София, посред бял ден беше застрелян един радиоводещ, че и журналист, и апологет на мафията (пак се сетих за консилиери!). Жертвоприношение ли е, какво е. Тъкмо колегията гадаеше каква ще е шашката, дето ще отвлече вниманието от непочистения град и то взе че гръмна. Разбира се, не искам да кажа, че човекът е бил застрелян само заради снега. Но принципно е така. Всичко е заради снега. Заради онзи лош, лош сняг, който си позволява да вали през януари и да компрометира новата власт! И заради онези нагли, нагли престъпници, които ни излагат пред Европейската комисия, та сме под наблюдение, а сега и стрелят, вместо да ринат снега! И рабира се, заради Станишев и Доган, които са си пуснали топлото време и се смеят на нацията, че зъзне! Но ще дойде и техният час, а дотогава, смирение братя! Блажени са смирените, защото техните лопати ще разчистват държавата от преспите.

Снимка: Дневник

Новогодишна къща на плажа

2010-01-01T15:19:00.005+02:00

Добре платен мързел на хубаво място. Такъв късмет изтеглих аз от новогодишната баница. Напук на всеобщото одобрение и шеговита завист, аз сериозно се замислих какво значи това. Тъй като така и така съм без работа и очевидно съм в процес на търсене, макар и неосъзнат, може би това е знак за посоката, в която трябва да гледам, помислих си. На първо четене пожеланието означава малко и спокойна работа за много пари. Не, това не е за мен. Аз ако не работя нещо, което изпива силите ми и не вампирясвам от умора поне веднъж седмично, се чувствам безполезна и незаслужила парите си. А това да получавам незаслужена облага напълно противоречи на характера ми. Така че, ако това ми е късметът, не го ща. Но пък може би „мързел на хубаво място” означава просто да правиш нещо, което ти е толкова приятно и ти идва отвътре, че го усещаш като мързел. Например, ако най-после напиша книгата, която си обещавам от години и все се оправдавам с липсата на време, това би било най-приятният мързел на света. Особено ако го правя в къщата край морето, за която винаги съм мечтала…Уловката е в „добре платен”. И какво, като я напиша книгата? Ще я продам на „Пайнер”? И ще я представя в шоуто на Азис? Все се сещам за „майката” на Хари Потър, бедната Дж.К. Роулинг, която гледала бебе, работела като сервитьорка и пишела на коляно в кръчмата бестселъра си. Да де, ама това се е случило в Обединеното кралство. Където все пак не били във възторг от книжката, но пък тя нали била на английски , та я оценили американците и…Всички знаете щастливия финал. Пък аз тука, в родината на дините, в татковината на Трифонов и бащиното огнище на Бареков мога да си драскуля до побъркване интелектуалщините си и най-много да създам група във Фейсбук „Мога ли да събера 100 души, които да ме прочетат”. Ако вече ви е станало лошо от самосъжаление, целта е една единствена. Експериментирам как би се реализирал късметът ми напрактика. Демек, никак. Защото идеята, според мен е, да правиш нещо, което е оценено и те кара да се чувстваш пълноценен. Това влагам аз в „добре платено”. И тъй като съм се убедила, че от всички инструменти държа най-добре писалката (е, клавиатурата на лаптопа, но както и да е) и мотиката, и отдавна съм направила избор в полза на първото, изводът е, че най-вероятно никога няма да работя това, което обичам. А винаги работата ще е задължението, препитанието, а за другото ще крада от часовете с децата си и от съня си. Защото все пак, най-важното е човек да намира време за мързел. А какво друго е мързелът освен да правиш онова, което обичаш? И все пак, ако наистина е късмет, т.е. притежава необходимата магическа сила да влияе на съдбата, може и да се сбъдне, нали? Честита нова година и на вас!

снимка: http://interiorblog.com

История от чекмеджето

2009-12-29T15:09:00.003+02:00

Имаше едно време един дървен чук за пържоли. Той наистина обичаше да чука пържоли, обожаваше да стоварва твърдата си сила върху меките им розови тела. Знаеше, че и на пържолите им харесва-естествено, той беше най-добрият. Когато вечер се прибираше в своето чекмедже, дори не поглеждаше останалите, лягаше си встрани от всички, с чувство на превъзходство и изпълнен дълг. Преди време черпакът се опита да се сприятели с него, но чукът директно го отряза-какво знаеш ти, кротко чакаш да стане готова супата и тогава на готово подлагаш шепата си! А аз се трудя, без мен пържолите ще бъдат жилави и безвкусни! Цедката пък се пробва да го съблазни-канеше го да излязат, хвърляше му влажни погледи...Чукът се правеше, че не я забелязва, но накрая му писна и просто и каза, виж какво, ти изобщо не си ми в категорията, ти си...обслужващ персонал!

Един ден в кухненския шкаф настъпи оживление. Всички говореха за новата отварачка за консерви-гладка, лъскава и стегната, тя си лежеше кротко точно до чука и не обръщаше внимание на интереса към себе си. Лъжиците и вилиците веднага я припознаха като своя братовчедка, заради лъскавата й метална дреха. Цедката се опита да се сприятели с нея, за да предотврати евентуално съперничество по отношение на чука. Рендето подкара на право: Ей, маце, много си отворена!, и само се засмя на дебелашката си шега. Единствено чука не обръщаше внимание на съседката си. Какво толкова се е надула, мислеше си той, все едно е голяма работа! Бройкаджийка! Само търси да се доказва! Но не е познала, аз съм шампионът тук и тя съвсем скоро ще го разбере!

И наистина, на другия ден имаше голяма вечеря с много гости- чукът оправи набързо цели 20 пържоли и се прибра в шкафа с чувство на изпълнен дълг и в прекрасно настроение. Опъна се с удоволствие в леглото си и затвори очи. И тогава чу въздишката. Съвсем лека, но отекна в съзнанието му,сякаш някой го викаше. Затаи дъх и отново я чу, този път по дълбока и леко треперлива.

-Не ти ли се струва, че е безсмислено?

Отварачката лежеше с гръб към чука, но определено говореше на него. Той се изненада не толкова, че го заговори, колкото от мекотата и тъгата в гласа й.

-Кое?-попита чука, макар да не беше сигурен, че се очаква да попита нещо.

-Това, което правим. Ти чукаш пържоли, аз отварям консерви, и двамата сме страхотни, най-добрите....Но не ти ли липсва нещо? Не си ли самотен? Да, пържолите хранят гордостта ти, но храни ли се душата ти?

-Ако говориш за религия...-започна делово чука.

-Говоря за любов.

-А.....-той не можа да каже нищо повече. Какво знае за любовта един чук за пържоли?! Или пък една отварачка за консерви?!

-Искам нещо повече от това, искам да изляза от това чекмедже, да видя света, да намеря някой, с когото да се чувствам ...истинска.

-Проблем с марката ли имаш? Та ти си от най-скъпия магазин!-възкликна чукът. Само това оставаше, мислеше си той, да се конкурирам с някакво менте!

Отварачката само се усмихна и отново въздъхна.

На сутринта чукът вече беше забравил среднощния разговор. Днес нямаше работа и цял ден се излежаваше, слушаше бръщолевенето на приборите наоколо, чу как рендето се оплаква, че зъбите му са се изтрили и най-вероятно скоро ще го изхвърлят, тирбушонът мърмореше, че го боли глава, защото снощи отворил 9 бутилки вино. Само отварачката мълчаливо влизаше и излизаше от чекмеджето, без да погледне никого, дори и чука. Той се чувстваше пренебрегнат и объркан, не беше свикнал с подобна липса на внимание. Какво искаше да каже тя с това “самотен” и “нещо повече”? Та той беше от дърво, по дяволите! Дървото няма чувства! Да де, ама и стоманата няма, а отварачката явно страдаше. Значи не беше от материала. Явно е менте, успокояваше се чука, и се чудеше как да разобличи фалшивата й самоличност пред останалите.

Един ден забеляза, че лъскавата дреха на отварачката е започнала да потъмнява. Знаех си, тържествуваше чукът! Любов, самота, глупости! Никой не ръждясва заради душата си, всичко идва от лошия материал. Ето го стария нож, отдавна е толкова тъп, че никога не излизаше от чекмеджето. Не го изхвърляха само защото беше стара семейна реликва, навремето, още когато семейството беше голямо и богато, стария баща режеше коледното прасенце с него и ножът стоеше от дясната му страна, като почетен гост на трапезата. Сега само си лежеше, не говореше с никого, защото беше прекалено горд с миналото си и прекалено подтиснат от настоящето си. Но една нощ...чукът се събуди по никое време и чу тих шепот.

-Толкова си красива-казваше ножът.

-Не, виж, вече не съм нито толкова лъскава, нито толкова силна, въздъхна отварачката.

-Красива си, виж колко нежна е сянката ти, колко е топъл гласът ти, а въздишките ти са като бели облачета над спокойно море....Когато съм до теб се чувствам отново млад и силен...Чувствам се....жив.

-Но ти си силен, виж колко е красива дръжката ти, а острието ти само ако се наточи, ще стане като ново!

-Знаеш ли, мечтая си да излезем оттук, да видим истинско небе, и морето...Навремето живеех край морето, сега искам да го видя с теб.

-Това е невъзможно, ние сме просто кухненски прибори. Не ни е писано да излезем от това чкмедже, най-много да ни изхвърлят в болкука.

-Не ни е писано и да мечтаем, нали? Но ние го правим! И да имаме чувства, а аз те обичам...Когато съм с теб не се чувствам от желязо и дърво, чувствам се ...топъл.

-И аз не се чувствам от стомана, а виж-даже не съм неръждаема!

Чукът почти не дишаше, не искаше да пропусне и дума. Отварачката и стария нож! Да не повярваш! Какво е намерила у този непотребен тъп нож! А и той, с неговия благороден род, да се влюби в една проста отварачка, която дори не е неръждаема! Чукът се чувстваше почти обиден от падението на ножа и лошия избор на отварачката. Всъщност, по-добре, че между тях не стана нищо-щеше да го е срам от другите, че се е захванал с някой от простолюдието. Чукът прекара неспокойна нощ. Заспа едва призори и сънува морето. Чудно, никога не беше виждал море, откъде знаеше как изглежда. Но беше сигурен, че е то-дори усети мириса му и почувства, че е мокро.

Когато се събуди, установи че отварачката и ножа липсват. Е, това беше, каза си чукът. Изхвърлиха ги. За миг му стана малко тъжно, помисли си, че всички това ги чака. После чувството му за ред надделя и се почувства успокоен. В неговото чекмеджето нямаха място непотребни вещи. Днес му предстоеше тежък ден-кръщаваха най-малкото внуче и щеше да има голямо угощение.

Когато се прибра вечерта, доволен и приятно уморен от работата, всички говореха само за отварачката и ножа-никой не предполагал, че между тях има нещо, да не повярва човек, тази малка кокетка и този стар горделивец, и сега какво...

-Любовта им ще процъфти на сметището, каза пренебрежително чука, с надеждата да сложи край на разговора.

-Нищо подобно, обади се цедката, старата майка ги взе със себе си в къщата край морето. Вчера я чух да казва, че се уморила от всичко и е решила е да прекара остатъка от живота си в родния си дом. Имам нужда да виждам морето, когато се събуждам сутрин, рече госпожата. Чудя се, какво ли е морето?

Чукът мълчеше. На морето...отварачката и ножа мечтаеха да видят морето. Той им се беше присмял, а сега те заспиваха под звуците на вълните. Стегнатото й тяло сигурно светеше нежно на лунната светлина, а ножа сигурно го бяха наточили и острието му проблясваше до нея, тънко и дръзко, като лунна пътека в тъмното море.

Големият още е тук!

2009-12-23T14:11:00.001+02:00

Генерално никак не си падам по Коледата и изобщо не вярвам, че стават чудеса. Ето и днес, от сутринта бродя по улиците на минусови температури, затрупана с празнично-организационни задължения. Бръснещ поглед върху новините показва, че денят е обикновен: някакви се опитали да взривят джипа на Делян Пеевски, ама той всъщност не бил негов и изобщо не се знае да е бил заплашван. Че кой ще го заплашва? На мама момчето просто е без конкуренция. Както и да е. САПАРД приключила с 500 милиона лева неусвоени средства. Е да, ама колко пък бяха усвоени за грозни хотели и все от правилните хора-питайте Доган за инструмента за разпределянето на порциите. Сериалът „Наглите” вече е на трета серия, но спрях да го следя, откакто на полицай му откраднаха коледната елха. Явно наглостта се предава заедно с острите респираторни заболявания, характерни за сезона. Бареков пък е открил топлата вода на интернета и гърми, че започва нова ера в журналистиката. А култовата „Барекада” вече ще се гледа не само в българските села, които имат 2 ефирни програми, а и по целия свят, благодарение на чудото на НТР. И на това място, тъкмо да хлопна браузъра, виждам светлината в тунела, извора на надеждата, коледното чудо: Михаел Шумахер ще се завърне във Формула 1 с отбора на "Мерцедес " през 2010 г. Този път официално и последно. Няма новина от последните месеци, която да е предизвикала повече искрена радост и трепетно очакване у мен. Защото след последния бозав и непретенциозен сезон във Формулата, какво друго й трябва освен комбинацията Шумахер-Браун-„Мерцедес”, за да стане отново истинска?! И как да не се зарадваш, на фона на родната криминално-дебелашка картинка, че един от малкото Големи в съвременния свят отново излиза на сцената. Защото те са все по-малко и на повечето им идва време наистина да се оттеглят. На кого ни оставяте, иде ми да викна? Кой ще ни служи за пример, кой ще ни вдъхновява, кой ще ни вдъхва надежда, че хората могат да бъдат толкова добри в това, което правят, че светът да изглежда по-добро място за обитаване. Колкото повече са Делянчовците и Барековците у нас, толкова повече имам нужда от такива като Шумахер, Големите, неповторимите в своята си област. Дори и да не сте фенове на германеца, на „Мерцедес” или на „Ферари”, предполагам, че ще ме разберете. Всеки от вас си има своите Големи Хора, на които вярва и които го мотивират да е все по-добър в това, което прави. Така че това е добрата новина: Шумахер се завръща в „Мерцедес” с обещанието за най-добрия пилот, автомобил и тим на пистата. И като имам предвид „новата ера”, обещана ни от Бареков , скоро няма да има нищо за гледане в родните медии. Така че, сядайте да гледаме Формулата!

Снимка: http://www.sportal.bg

Всички на пързалката!

2009-12-21T13:54:00.005+02:00

Докато неуверено балансирах по заледените софийски тротоари, все ми се струваше, че нещо ми липсва. Гледах една банда високи дългокоси момчета, които вместо да продават компютри, бяха излезли прред магазина си, въоръжени с лопати и кротко чукаха по леда. Не става така момчета, викам си. Първо, лопатата не се държи като мишката на компютъра и второ, тоя лед е дебел колкото на пързалката на "Ариана". Пред съседния магазин за козметика две блондинки с дълги червени нокти и високи токчета нервно (и внимателно) потропваха по леда, пушейки по цигара в студа. И гледаха скептично услията на съседите си, без изобщо да планират да се пробват с подобна дейност. Макар че, както знаете, почистването на тротоарите трябва да е дело на живеещите в сградите и ползвателите на магазини и офиси. Защото ако някой невнимателен гражданин се подхлъзне и, недай Боже, се потроши, може да ги съди. А кого да осъдят нещастните хора, които след двата почивни и снеговалежни дни са заварили бетонирания лед пред вратите си? След като общината любезно остави снега да се отъпче и заледи като за световно по кънки, вместо овреме да го опесъчи и почисти, докато беше прясно навалял. И къде точно са минавали прословутите 130 снегорина, с които се похвали градската управа, след като централните булеварди са море от киша, размекната от колите, а по по-малките улици има заледени коловози, високи цяла петя? И докато балансирам по леда и си мисля тези неща, се сещам какво ми лисва. Пълчищата хора с метли и ярки жилетки, които пролетта ликвидираха за нула време „кризата с боклука”. Къде са сега тези самоотвержени бойци с мръсотията, да хванат по една лопата и да почистят и леда?! И каква беше ползата от премахването на монополиста „Новера”, който беше наследен от ен на брой почистващи фирми и сега никой не знае кой къде чисти, колко трябва да чисти и трябва ли да чисти изобщо. И след като в договора на почистващите фирми влиза само машинно почистване на голмите улици, с каква хигиенна дейност се занимава живата сила до пукването на пролетта, когато пак ще яхне метлите? И защо се смеехме на Емел Етем, като казваше, че проблемът не е, че не са почистени пътищата, а в хората, които не си седят вкъщи. Ами и сега е така. Стойте си вкъщи, гледайте новините и вярвайте, че 130 снегорина са излъскали софийските улици. Какво повече ви трябва?

Снимка: http://i.actualno.com

Купи ми, мамо... "батълстрайкърс"

2009-12-19T09:42:00.004+02:00

Когато бях малка, мечтаех за кукла със златна рокля. След дълго чакане и взиране в пустите витрини на късния социализъм на една Нова година получих кутия, по-висока от мен, а вътре беше най-красивата кукла с най-невероятната истинска златна рокля. Кръстих я Златина и направо я обожавах. Години по-късно разбрах, че тъй като никъде нямало кукла със златна рокля, баба ми купила обикновена кукла и златиста коприна, а нейна приятелка ушила "златната рокля".

Мога само да мечтая да доставя подобна радост на децата си. Защото те са истински деца на своето време -"консумират" премного вещи, премного телевизия, премного внимание и са презадоволени. На тях просто не им остава време да помечтаят за каквото и да било, защото вече са го получили по един или друг начин. И не могат да му се нарадват, защото вече имат ново желание, вдъхновено предимно от телевизионните реклами. Ако питате детето си какво ще изпее на Дядо Коледа, най-вероятно ще чуете песничката за "акащото бебе" или за механичния папагал, който е досущ като истински и бил най-голямата радост за децата.

Нямам представа как Дядо Коледа се оправя с писмата, защото те са напълно неразбираеми и пълни с понятия като "батълстрайкърс", "трансформърс" и "дракони-батълморф". И докато с момчешките артикули проблемът е да се ориентираш какво точно представляват, с момичешките лично аз имам сериозен естетически проблем. Първо, всичко е розово. Ама онова брутално розово, което чак смъди на очите със своята натрапчивост. Второ, куклите са предимно два вида - бебета (които, както стана дума вече, ядат, пишкат и каквото там следва, за да е по-натуралистично) и Барбита с всичките им китайски пластмасови модификации. Платинените блондинки в пайети са досущ като излезли от "Син сити" или друг подобен храм на чалгата, с фрапантни тоалети и силен грим. Ако това не е достатъчно възмутително според вас, магазините предлагат и огромни сетове с детски гримове, червила, брокати и бижута, способни да превърнат невинната ви щерка в завършена поп-фолкзвезда.

Разбирам, че въображението на художниците аниматори не знае граници, но не искам да обяснявам на 5-годишната си дъщеря защо не може да е с червена коса, защо не може да има ботуши до над коленете и защо не е задължително да си с розови дрехи, за да си жена. Разбирам индустрията за детски дрехи и играчки, която зарибява клетите деца и техните жертви родителите с безчет детски анимационни сериали, но не може ли да пощадят поне потника и гащите от нашествието на Джак Спароу ("Карибски пирати") или Спайдърмен.

Предколедна обиколка в моловете за детски играчки ме карат да се чувствам жертва на световната антиродителска конспирация, в сравнение с която свинският грип е като обикновен пърхот. И изобщо не става дума за финансовото мародерство и свръхконсумацията, които по един или друг начин са ограничими. Става дума за тоталното промиване на детските мозъци и налагането на стереотипи, с които не можеш да се пребориш просто пробутвайки "Червената шапчица". Кой днес, по дяволите, носи такава демодирана шапка, която дори не е розова, а вълкът нито прилича на пират-призрак, нито е екипиран с пълно бойно снаряжение?! И в цялата приказка няма нито една ругатня - за разлика от популярната съвременна анимация.

Тръгнах от коледните подаръци и стигнах до възпитанието. Ще ме разберете, ако застанете пред щандовете в магазините за детски играчки, въоръжени с писмата на децата си до Дядо Коледа. Или ако погледате половин час телевизия с децата си. Или ако постоите 15 минути в училищния двор. И точно като мен ще си кажете: Мили Дядо Коледа, моля те, донеси на децата ми вълшебните приказки, които ни правеха толкова щастливи! Донеси им истински принцеси, с красиви рокли и истински рицари в сребърни доспехи! Донеси им умението да се радват на нещо не защото са го мернали по телевизията, а защото са го видели в мечтите си! Донеси им детство, Дядо Коледа, от което не бързат да си тръгнат.

И последно, Дядо Коледа, благодаря ти за моята кукла Златина, най-хубавия подарък, който съм получавала!

Текстът е публикуван във в."Сега", 19.12.2009г.

Референдумът като пушилка

2009-12-15T17:23:00.002+02:00

Доживяхме! Властта пита народа-демокрация в действие! Не че и Аристотел не е бил скептичен към способността на народа да управлява в своя полза, но когато компетентността на управляващите не достига, трябва да се компенсира с други форми. Аристотел, обаче, и цяла плеяда политически мислители след него твърдят, че народът трябва да участва в управлението като определя „дневния ред”, въпросите, които са важни за общото благо. Ето това е генерално сбърканото в България. Властта и сателитите й определят за какво ще си говорят днес хората на опашката за хляб или в обедната почивка в стола. Властта определя кое е важно и кое не, а народът само кима с глава и цъка, че пак не е разбрал за какво всъщност иде реч. Направи ли ви впечатление, че нито веднъж до тук не стана дума за общество? И как да стане, след като, за да бъде народът общество, трябва когато каже нещо, властта да го чуе. Колкото и да е слаб и неуверен гласа му, колкото и рядко да се обажда-ако бъде чуто, все повече ще заприличва на общество. Но не би. В момент когато може би не Обществото, но една сериозна общност от хора е сериозно притеснена от реалната възможност на властта да се сдобие със законови средства за следене и контрол, изведнъж властта се изтъпанва и обявява, че ще прави референдум за новините на турски по БНТ. И ...всички зяпват. Това ли е най-големия дерт на България в момента? Това ли е, от което зависи правото на хората на труд, на свобода на мисълта и словото, на личен живот? Наистина ли ГЕРБ и Атака мислят, че българите много, ама много се вълнуват от новините на турски език и ги приемат като нарушение на правата си? Точно каквото е съкращението на работниците от един завод, ударен от кризата? Или правото на МВР да знае къде си с точност до 30 метра, благодарение на мобилния ти телефон? Или масираните атаки на престъпността в последните дни по банки, офиси и пътища? Защо, след като е дошъл моментът за първия национален референдум у нас, не бяхме питани за промените в Закона за електронните съобщения? Защо не бяхме питани за промените в изборните закони? Защо не бяхме питани с колко пари да участваме във фонда срещу промените в климата-сигурно щяхме да съберем повече от срамните 20 хиляди евро, обещани от премиера. Колкото и да съм скептична по отношение на управленския капацитет на властта, изобщо не вярвам в сериозните им намерения. Това е класическа машина за мъгла в действие. Винаги когато властта не харесва потенциалната първа новина в емисиите и по страниците на вестниците, произвежда друга-с машината за мъгла. И ефектът е поразяващ-който не ще да е в мъглата, просто слага противогаз и се скрива. А останалите-те са важните, те се надишват и после отиват да гласуват. Отговорът е да. Някой знае ли какъв беше въпросът?

Голямата работа

2009-12-15T11:31:00.003+02:00

Ние, българите сме по големите работи. Идеите ни мащабни, приказките ни-на едро, а по дребните неща хич ни няма. Това може да се види както във всеки закон или важно държавническо решение, така и по улиците. И за да не говоря и аз ан гро, ето ви една малка историйка. В София, знаете, се строи метро. Икопните работи стигнаха до Лозенец. За целта кварталът прилича на строителна площадка, всичко е в кал до шия, автомобилният достъп е почти отрязан, единственият трамвай е с променен маршрут, а автобусът който го дублира е малък, рядък и естествено, нечовешки пълен. Да е за ден- два, ще го преглътнеш. Ама е за година напред, че и повече.

И ето я поуката. Голямата идея-метрото, е чудесна. Но по пътя към нея има дребни неща като осигуряването на алтернативен транспорт, на байпаси за колите, асфалтиране на ужасяващо надупчените вътрешно квартални улици, за да поемат трафика. Но ние сме над тия неща. Важни са големите приказки. Не е ли същата работа с енергийните проекти, които са подписани без да е ясно точно каква е ползата и вредата от тях, защото няма никакви ясни детайли? Същата работа е с изборните правила, защото, видите ли, членовете на секционните комисии не били обучени как точно да прилагат закона или да реагират на казуси, неописани в него. Така е и с реформата в БАН, за която всички са наясно, че трябва да се случи, но никой досега не е казал и дума как точно ще стане това и как ще се свърже с целия процес на промяна във висшето образование и науката, както и с приоритетите на страната в приложната наука и потребностите на бизнеса. Същото е и със Закона за електронните съобщения, който мащабно обяснява нуждата от следенето в интернет и засичането на разговорите с мобилните телефони, но не е така прецизен в детайлите как се гарантира, че се събира наистина само необходимата информация, само за действителни разследвания, само от овластени за това хора. Както става ясно от последния пример, понякога пропуските може би са умишлени. Така се създават законовите луфтове, през които някои, а у нас повечето хора, успяват да промушат интересите си, бизнесите си, самоличността си...Но в голяма част от случаите пропуските отразяват от една страна, липсата на компетентност, а от друга, тази толкова характерна за българските власти на всички нива липса на отношение към дребните, обикновени неща, които обаче са ежедневно препятствие пред всеки един гражданин. И които го карат да отговаря Андрешковски- реципрочно: Щом рейса е претъпкан или чакам 30 минути, няма да дупча билет. Или: щом улиците са на дупки, няма да плащам пътен данък.

Наскоро бях в Лондон. Много неща видях, но едно ме впечатли. Там както знаете, пушунето във всички сгради е забранено. В първия си ден по обяд излязох за цигара в близката градинка. За свое изумление, колкото и да търсих, не открих нито кошче за боклук, нито пепелник. Видях, че останалите хора оставят картонените си чаши по пейките, а цигарите хвърлят на земята. Искрено се възмутих. Няколко часа по-късно, обаче, в края на работния ден, в същата градинка нямаше нито един фас или чашка. Макар че за целия си престой не видях нито една лелка с метла из Лондон. Дребна работа, нали? Като английската ливада, която се коси 300 години, за да стане както трябва. Въпрос на отношение.

Снимка: http://media.snimka.bg

Визия за порциите: по А. Доган

2009-12-14T09:10:00.014+02:00

Когато говори Доган, всички слушат. И търсят знаци. Така беше в последните 20 години, така беше и в последните два дни.

Прегледът на медийното отразяване на речта на лидера на ДПС пред Националната конференция показа, че всички журналисти до един са откроили едно послание на Доган: нуждата от промени в ДПС, за да бъдат разчистени "задръстените канали за възприемане на живия живот". Защото в партията се е оформил "политически синдром за увличане по инвестиционни проекти". А "инвестиционните политики на интереса започнаха да асимилират политическите и гражданските ценности". Интересен обрат в позицията на човек, който само преди половин година, в разгара на предизборната кампания призна, че той разпределя порциите в държавата (виж видеото). Доган стигна до там, да благодари на Всевишния, че ДПС е в опозиция, за да се пречисти. И навръх преизбирането си със 100 процента от гласовете, отново обяви, че ще се оттегли от лидерския пост. За да не бъде повече политически гръмоотвод.

Журналистите отбелязват също, че Доган не е споменал нито веднъж в над едночасовата си реч Бойко Борисов. За сметка на това е определил като глупост президетската мантра за България-енергиен диспечер на Югоизточна Европа. Червената лампичка веднага светва-Доган бие по Първанов? В един от анализите (познайте кой?!) това е дебело подчертано: Пък за президентските избори след 2 г. Борисов, ако правилно разбере посланието, ще може да разчита на реален партньор, без който нито един президент не е влизал на “Дондуков” 2. Вместо да разчита например на Костов и Сидеров, с техните все по-виртуални избиратели.”(В. „Труд”)

Знаете ли как ми звучи на мен всичко това: като деликатна подготовка на общественото съзнание, че Доган отново се връща във властта, привидно оттегляйки се. Защото, нали помните изказването му в Кочан: властта не е в това да имаш министри или да те дават по телевизията. Властта е в порциите, които разпределяш. И които получаваш. Докато по един или друг начин държиш ножа и вилицата, ти си в играта. А на сцената говориш по хамлетовски визионерски-реминисцентно и оставяш зрителите да тълкуват пророческите ти слова, които дълго ще отекват по страниците. И винаги с усещането за дежа вю.

За цитатите благодаря на колегата от в.”Дневник” Юлиана Колева

Не гледай партиите, виж им симпатизантите

2009-12-10T18:19:00.001+02:00

Алексей Петров се обяви за симпатизант на РЗС. Нещо като Джепето, който станал симпатизант на Пинокио. И Христо Ковачки, който бил симпатизант на „Лидер”. За симпатизант под прикритие на тази формация се смяташе и президентът Георги Първанов. Негов симпатизант пък е Людмил Стойков, срещу когото тече мъчително дело за пране на пари. Подсъдим по делото заедно със Стойков е Марио Николов, симпатизант и дарител на БСП, черпил с гъши дроб бившия премиер и лидер на левицата Сергей Станишев. Алексей Петров, за да се върнем към началото, доскоро симпатизираше на ДАНС, а после и на премиера Бойко Борисов, в качеството си на лоялен гражданин, въпреки слуховете за не до там добрите им лични отношения. И също така на Съюза за стопанска инициатива на гражданите, чийто председател е. А заместникът му Теодор Дечев се яви като независим кандидат-кмет на София в качеството си на блогър. Надявам се Алексей Петров не симпатизира и на други блогъри. И не знам дали все още симпатизира на Братя Галеви, на които уреди среща с Румен Петков, та му излезе оперативният прякор „Запалката”. Алексей Петров симпатизира и на науката, защото е доктор по икономика и ако приемат новия закон за академичното разивите, тутакси ще стане професор. И всичко това от едната симпатия!

Снимка: dir.bg

Яне Янев пише писмо до Дядо Коледа

2009-12-07T14:50:00.003+02:00

Мили Дядо Коледа, отдавна не съм ти писал, защото и като малък не ти вярвах много. Ама този път не мога да остана безразличен. Още когато донесе на Гошко пожарната, дето си я бях поръчал, си помислих, че си корумпиран. Щото на Гошко баща му беше митничар и ти даваше контрабандно червено „Боро”. А сега вече знам, че работиш за Доган, нищо че в неговата вяра няма Коледа. Кой друг би ти платил в навечерието на Коледа да ми вземеш парламентарната група! И знам точно как се е случило. Първо си пратил Снежанка да омагьоса Тагарински, после си го причакал на служебния вход на Народното с шейната, метнал си го отзад и айде на Северния полюс. Аз като му казах на Цецо да го обяви за планетарно издирване, той се смее..А сега..иди че търси северното сияние! Знам, че и с Бойко си говорил. Щото днес като му казах, че или ми връща групата или минавам в контраатака, той ми вика:Е какво да направя, да извадя един Тагарински от ръкава ли? Ми той само Първанов така ги вади от ръкавите, ще взема при него да ида. И без това както е тръгнало, ще си остана без парламентарна субсидия тая Коледа. Продажно копеле си, Дядо Коледа, хем ти обещах да те туря на всичките 450 билборда, дето ми останаха от кампанията. Ама ти с победителите вървиш, при това двойна игра играеш-въртиш барбекюто с Доган и играеш шах с Бойко. Ама няма да оставя тая работа така. Едно врабче от двора на ДАНС ми каза, че Снежанка се сдобила с карибски тен. А джуджетата написали доклад, в който те кръстили Брадата и разкриват как подменяш „Лего”-то с китайски строители, дето не прилепват така добре. И както казах и на Бойко, ако не ми върнеш парламентарната група, минавам в контраатака! Ще те омаскаря навръх Коледа, така да знаеш. На всички деца ще кажа, че Дядо Коледа е крадец! И Гошко, дето сега е строителен бизнесмен, ще разбере, че пожарната му е от „Корекома”-а за 20 долара. Пада му се. А на Тагарински кажи, каквото е взел, да го върне, че имам да пазарувам. Щото Първанов бърка в ръкавите, ама да не е Василиса Прекрасна?! Айде и до скоро, ако не се видим, гледай ме по телевизията.

Снимка: http://razkritia.com

Последните минути на Re:tv

2009-11-27T20:14:00.000+02:00

Тази вечер приключи проектът Re:tv. За мен лично той приключи толкова внезапно, колкото и започна. Преди две години по същото време, когато напуснах БНТ съвсем ненадейно и по съвест, Асен Григоров ми каза: Не приемай други предложения, изчакай, ще направим нещо страхотно. Аз реших да повярвам, че на този свят има и каузи. Чаках два месеца без да знам изобщо какъв е проектът, как се казва, кой стои зад него. За първи път видях бъдещата Re:tv като почти срутен пети етаж на Парк-хотел „Москва“. Бяхме трима души с една печка. После стените бяха боядисани, започнаха да идват бъдещите колеги, идеите -да се материализират като концепции и часовници. Неусетно дойде 7 май 2008 година, когато съобщих първата си новина по Re:tv: „Руските войски разпръснаха с ракети облаците над Кремъл, за да не развали дъждът иногурацията на Дмитрий Медведев като президент на Русия.“ И така до днес, когато съобщавам последната: Re:tv спира излъчване. Не защото ние не можем или не искаме да продължим да работим, а защото явно обстоятелствата в България са такива. Няма идеали, а интереси, няма каузи, а корупция, няма красота, а Красьовци. Сигурно можехме да направим и повече, сигурно сме бъркали, сигурно не винаги сме били на нивото, което ни се е искало. Но по дяволите, винаги сме били честни, аз винаги съм била честна и когато съм казвала нещо от екрана, съм го правила искрено и убедено. И съм вярвала, че е възможно, макар да сме малки, да сме различни, да сме неконкурентни на звездните рейтинги на „брадърите“ и „денсовете“, вярвах че е възможно да накараме хората да ни чуят. Да помислят, да разберат. И все още вярвам. И вярвам също, че докато има още такива, които продължават да вярват и да опитват, Те няма да имат власт на нас! Тези, които си мислят, че всичко се купува и продава. Няма да се предам без бой, честно! Надявам се и всички колеги, които все още отстояват професионалните и гражданските си принципи. Ако се видим пак, значи сме победили!

Спи, моя палава сестричке...

2009-11-25T22:57:00.005+02:00

Спи, моя палава сестричке,
спят зайчета, щурци и птички.
След малко тихо през комина
ще дойде Новата година.
И кой каквото си сънува
наяве тя ще му дарува:
на катеричката – бадеми,
на Зайо – моркови големи,
на тебе – кукла за другарче,
на мене шарено букварче.
Спи, някой идва през комина.
Дали е Новата година?

Стихотворението се казва „Срещу Нова Година” и е на Леда Милева. И е един от-най-хубавите ми детски спомени. И до днес стиховете, които съм запомнила за първата си нова година в детската градина, сиреч на 3 години, изникват в главата ми винаги, когато децата ми пишат писма на Дядо Коледа или си разопаковат подаръците. Нищо, че ги получават на Коледа, а не както аз-на Нова година. Времената се менят, празниците също, дори и в празнуването модата е изместила традицията. Но има неща, които не се променят. Като истински хубавите стихове, написани по детски за големи. Разбрах го, когато сутринта дъщеря ми застана мирно в кухнята и каза на един дъх същото това стихотворение. И аз, детето на социализма, се разплаках, че едно дете на несвършващия преход, казва същите думи, със същото вълнение, със същия разтреперан глас, както аз, когато бях на три години. Благодаря на децата си, че носят светлината, която търся.

Снимка: www.chudesa.net

Внимавай, идва Бойко Борисов!

2009-11-23T10:48:00.003+02:00

Внимавай как се държиш, че ще дойде Бойко Борисов!-казва гневна майка на детето си на детската площадка. Изненадана съм, навремето ме плашеха с Торбалан, например. И не съм изненадана, защото тонът е зададен от самия Бойко Борисов. Първо, той е навсякъде, по всякакви теми, вездесъщ и всесилен. Това е отдавна и нарочно граден медиен образ, който се базира на фундаменталната инфантилна нужда от строгия баща-закрилник, ментор и коректив. И очевидно работи, ако съдим по изборните резултати и по изобилния фолклор а ла Чък Норис. Отгоре на всичко, този спонтанно-непринуден тон към „народа“ се мултиплицира сред цялото правителство и ражда една фамилиарност, различна от откритост и прозрачност, неуместна за отношенията между управляващите и управляваните. Защото априори гражданите очакват от министрите си компетентност, деловитост, интелигентност, т.е. едно по-високо ниво от опашката пред зарзаватчийницата. Да познаеш тънката червена линия между уместното и неуместното е истинско предизвикателство. Точно както и да знаеш колко трябва да са високи токчетата на една дама-политик, в зависимост от работния й график. И когато с присъщата си небрежност премиер и вицепремиер наричат кмета на столицата „Данчето“, когаго финансовият министър си позволи да каже (и направи!) всичко, което му мине през ума, без оглед на поста и положението си, когато демонстрацията на „близост“ с електората вече граничи с една нехигиенична интимност....Тогава знакът се обръща и добрата медийна стратегия почва да върти лоши шеги. Това, което е работило преди 2 години, вече не работи. Ако срещу суховатия, леко префърцунен и словоблудстващ Станишев, Борисов само печелеше с простия, на моменти простоват език и хлапашко поведение, сега вече е време да порасне. Защото той задава тона. И ако премиерът си подсвирква „...води ме в някоя квартална кръчма“, ще го последват всички. Ако провокативността е подходяща в предизборна кампания, в продължителен период тя уморява публиката и изхабява актьорите. Вярвам, че за политиците трябва да се съди по делата, а не по приказките. За целта обаче приказките трябва да бъдат по-малко и по -тихи. За да може и правителството да чува не само собствения си глас, а и гласа на гражданите.

Снимка: http://www.slava.bg

Държавата на "Красьовците"

2009-11-19T22:54:00.001+02:00

Лобисти с ланци бродят из България. Звънят по телефоните, пращат СМС-и, въртят постове срещу пари. Един Красьо, горкия, излезе, че всички за него говорят. При това му викат Черничкия, по разказите на член на Висшия съдебен съвет, а Красьо, поне на снимките на яхтата с гаджето си Магда, никак не е черен. Много си е бял даже. Ланци сигурно има, то и разни съдии, генерали, ректори, рефери и те имат и пръстени, и сигурно и ланци, ама какво-не можеш да кажеш, че са лоши заради това. Може би нямат вкус, но за това все още не вкарват в затвора. Иначе, да му мисли Маргарита Попова! Но! Да не се отплесвам. Седмици наред, ние, журналистите, публикуваме едни списъци с едни хора, подадени от прокуратурата-магистрати, говорили с Красьо. Излязоха и неколко политици, за цвят. Питам се обаче, ще разберем ли някога ВСИЧКИ хора, с които този предприемчив българин е говорил. И обратното, кои са ВСИЧКИ „Красьовци”, които т.нар. елит на държавата е използвал, за да не си цапа ръцете. И както се питам, така си отговарям, че никога няма да разберем как така един човечец от Плевен, бил той и гадже на фолкзвезда, се е изхранвал, при това твърде добре, от съобщаването на копрометиращи съобщения. Като например: Вземи ....хиляди и пусни този проект. И последващото: Проектът е уреден. Или: Спри това дело. Или каквото и да е. Като се замисли човек, на тоя пазар има хляб за доста народ. Това си е една добра пазарна ниша за „посредници”, които според филма „Синьо лято”, са лайно. Но според съвременната ни действителност, са очевидно доста търсени и полезни хора. И да ви кажа, не ми е болката, че Красьо или събеседниците му няма да отидат в затвора. Болката ми е, че заради работодателите на „Красьовците”, на всички отговорни позиции в държавата застават безлични, безотговорни, некомпетентни, но политически удобни хора. И това е така вече десетилетия. А може би и преди това, но Красьо е имал кон, не мобилен телефон. Затова кадърните хора бягат от тая държава. Затова честните хора отиват мнооого далеч. Затова хората с поне капка себеуважение винаги ще са шерпи на някой, който може и да е некомпетентен, но пък е толкова удобен, защото е послушен! Така е в държавата на Красьовците. И това не е въпрос на партия, на правителство или обществен строй. А въпрос на мислене. Което, за съжаление, е процес, който еволюцията не е отредило поравно всекиму, колкото и да им се ще на социалистите. А и да дясномислещите го е дал по законите на конкуренцията. Ако някой „Красьо” още не ви е потърсил, вие сте достойни хора. Е, да може би имате проблем да си платите парното. Но все още не сте загубени. След 20 години на „промени”, време е да се преброим. Винаги има избор, дори и когато Красьо звъни два пъти.

За няколко часа (милиона) повече

2009-11-11T14:26:00.002+02:00

ГЕРБ ще подкрепи искането на ДСБ и „Атака” за отстраняването от длъжност на президента Георги Първанов, съобщи вечерта на 10 ноември от чужбина премиерът Бойко Борисов. Аргументът:„След като нашите партньори в парламента са го направили, след като президентът се изложи по този начин – ако не ги подкрепим, това означава какво? В случая ще ги подкрепим, понеже те искат. Иначе аз не бих предизвикал такава криза, но те са ми по-важни вече от президента Първанов“ (по агенция „Фокус“).

Само часове по-късно, по обяд на 11 ноември, Борисов казва: „Очаквам разум от всички – да върнем назад емоциите, обидите. Във времето на финансова криза събарянето на президентската институция, събаряне на правителството, нови избори, ще ни извадят от правия път.“ (http://www.retv.bg/?video_cat_id=2 )

И само между другото: „Станала е грешка“- така финансовият министър Симеон Дянков обясни орязването на помощите за майките студентки и за отглеждането на близнаци. „Грешката“ беше съобщена, аргументирана и защитена в понеделник от министерството на труда и социалната политика. Обществената реакция обаче беше мигновена и гневна. Очевидно в резултат на това в сряда, три дни по-късно, отново имаме промяна на правителствената позиция, маскирана като грешка.

Черната дупка на "Промяната"

2009-11-08T15:54:00.002+02:00

Защо 20 години след падането на социализма българите не са щастливи. Добър въпрос, казах на симпатична млада девойка, родом от Порто Алегре и студенстваща в Лондон. Тя беше изчела всичко, написано напоследък за падането на Берлинската стена и смяташе, че това е най-голямата промяна на миналия век. И много искаше да знае как се чувстват хората, които са я преживели. Амии, не много как, отговорих, но тя не ме разбра.

Отне ми няколко часа да се опитам да й разкажа, как за българите подобни промени не са уникално събитие. Как само в рамките на 50-ина години са преживели подобно нещо два пъти. И как това се е отразило на светоусещането и самоусещането им. Като Черна дупка. В която са потънали традиците и ценностите на десетки поколения, живели стотици години. Заместени са били изкуствено и насилствено с лозунги, плакати, култове. И как сякаш тази Черна дупка е погълнала и възможността за истинска промяна след 1989 година. Защото сме заменили едни лозунги с други, едни култове с други, но вътре е останало все така празно. И за много хора единствените хубави спомени са как „навремето” са ходели всяка година на море и са може ли да имат кола и жилище. А сега децата им не могат.

Но сега сте свободни, настояваше девойката, можете да казвате това, което мислите, да бъдете несъгласни, да отстоявате правата си...Дали? Усъмних се аз. А знаем ли какво е да си свободен? Разбираме ли какво искаме, за да го отстояваме? И пред кого, след като демократично избраните ни управляващи са точно толкова отворени към обществото, колкото навремето ЦК на БКП. Дори най-новият ни премиер умишлено имитира последния комунистически лидер-„Тато”, демонстрирайки близост с „народа”. А президентът ни е авджия, по модата от зрелия соц.

Но как така, питаше бразилката, все по-объркана, нали навремето е имало тхора, които са се борили за демокрацията, за правото на избор...И сега има, отговарям, но те са много малко, защото повечето са далеч от България и са използвали правото си на избор, за да започнат живота си другаде.

И докато си говорим, се втурва задъхана колежка, журналистка от Беларус, натоварена с 10 торби, очевидно след усилен шопинг. Показвам на Далва от Бразилия торбите и казвам: Виждаш ли, тя използва всичките си 5 вечери в Лондон, за да пазарува. Защото казва, че в Беларус няма какво да си купи. Казах на Руслана (журналистката с торбите): В Беларус няма и свобода на словото, защо не се възползва да наваксаш това в Лондон? Тя не ме разбра. Ето това правят и хората в България.

Далва кимва замислено. Не знам дали ме е разбрала. Но на мен нейните въпроси със сигурност ми помогнаха да разбера по-добре собствената си история. И всички големи промени в нея, които не са се случили.

Снимка: Красимир Юскеселиев, в."Дневник"

Голямата магия на малката вещица

2009-10-31T18:20:00.003+02:00

Имало едно време една малка вещица. Но само изглеждала малка, всъщност била мнооого голяма, защото имала страхотна сила. И най-учудващото е, че силата й била добра. Тя не била от ония дребнави, злобни същества, които куцукали около котлите и бъркали миризливи отвари. Малката вещица имала силата да връща хората към самите тях. Не разбирате? Просто е. Когато ги погледнела в очите, малката вещица питала: Знаете ли какво е това, което изглежда като пуканки, но всъщност е зеле? И хората първоначално оглупявали. Защото всеки възрастен, уважаващ себе си и прочел повече книги, отколкото е разбрал, знае, че няма такова нещо. Но когато магията сработела, изведнъж хората се събуждали, детето в тях се усмихвало и отговаряло: Карфиол! И малката вещица правела така, че поне за малко хората се чувствали добри, спокойни, смислени и пълноценни. И не защото началникът им мисли така, защото заплатата им отговаря на претенциите или защото са ги давали по телевизията. А защото са си спомнили колко е хубаво да бъдеш самия себе си заради самия себе си. И тъй като малката вещица наистина имала големи сили, правела така, че хората, когато срещнели други хора, също ги питали: Знаете ли какво е това, което изглежда като пуканки, но всъщност е зеле? И магията се разпространявала сама. Амалката вещица се усмихвала, защото знаела, че дори когато порасне и може би силата й изчезне, ще я срещне някой и ще я попита: Какво е това, което изглежда като пуканки, но всъщност е зеле?

Пряпорец и АЕЦ

2009-10-29T15:11:00.002+02:00

Подозирах, че с Президента имаме различия в ценностната скала, ама чак пък толкова...С недоумение открих, че от далечна Австралия той е коментирал с присъщия си държавнически патос....изказването на македонския премиер Никола Груевски, пак в Австралия. Пред местната македонска диаспора и няколко кенгура Груевски бил предявил териториални претенции към България?!? И тъй като сутринта не видях макенодски знамена на Народното събрание, реших, че има грешка. Според разни медии, включително македонски, точните думи на Груевски били: „Македонците в Австралия се радват на уникалната възможност да живеят заедно със своите сънародници от Егейска и Пиринска Македония, което не се случва в нашата родина,” заявил Груевски, като ги призовал да не се разделят на тази основа, тъй като „няма вардарски, егейски и пирински македонци, а само македонци”. Простете невежеството ми и очевидно пълното отсъствие на родолюбив трепет и национална чест, но аз не се почувствах заплашена от тези думи. Виж, пряка заплаха усещам от неяснотата около АЕЦ „Белене“, през която очаквам да се промушат я руските, я други, корпоративни интереси с неясен произход и цел. Лично заплашена се чувствам и от размахването на разни секретни документи по медиите, пращането им по пощите и възкресяването на ченгеджийско-параноичния дискурс а ла Студената война отпреди 30 години. Но да не би Президентът случайно да се е изказал по тези въпоси? Не. Да не би да е решил да прекрати визитата си, преди да е видял птицечовка на живо? Не. Ни дума, ни вопъл, ни стон, както се гордееха комунистическите поети. Не го разбирам това чувство на национална гордост, господин президент, честно ви казвам! То не е да махаш на южнокорейчета с български флагчета, нито да ходиш на мачове по цял свят. Нито пък да пишеш „програмни“ статии по енергийна геополитика, но когато има реален проблем и реална нужда от коректив и задаването на правилните въпроси, да браниш териториалната цялост на Родината от Австралия! И цялата журналистическа клика в президентската делегация дружно да плюнчи моливите и да внимава да не пропусне нещо. Щото току виж, ако сбъркат, македонските взели, че нахлули откъм Дунава и превзели площадката на АЕЦ „Белене“. Тогава Божидар Димитров да ни е на помощ!

Снимка: corbis.com