понеделник, 8 април 2013 г.

Вдъхновяващите жени


Поводът да припомня този текст е много тъжен - почина Маргарет Тачър. Един от хората, които (нескромно, но от сърце) чувствам безкрайно близки и които с личността и делата си са оказали най-силно въздействие върху това, което се стремя да бъда. Текстът е писан за класацията Най-влиятелните жени 2011 и е публикуван във в. "Капитал".  

Жените могат да се справят отлично в много роли: някои от нас дори управляват държави. Но като цяло сме по-добри в носенето на чанта, отколкото на щик."

Повечето жени наблягат на чантите. Други определено се справят по-добре с оръжията, отколкото с миксера. А някои - много малко, не просто управляват държави, а променят света. И имат дързостта да го направят пред смаяните погледи и неудържимия сарказъм на мъжете. Мъжките предразсъдъци спрямо жените изглеждат по-силни от времето, от прогреса, от еволюцията.

Наскоро двама известни коментатори от британската телевизия Sky Sports бяха уволнени заради сексистки подмятания по адрес на футболна съдийка. Репликата "Какво разбира жена от футбол" костваше завидната кариера на отворковците. Но под нея биха се подписали 99.9% от мъжете по света.

Когато Маргарет Тачър става първата жена министър-председател на най-старата съвременна европейска демокрация - Великобритания, никой не предполага каква следа ще остави тя в британската история. Още повече че тя не просто е първата жена премиер, а първият учен, влязъл на "Даунинг стрийт" 10. Тачър не просто иска да промени правилата, по които държавата работи, тя иска да промени мисленето на хората: "Икономиката е методът; целта е да промениш сърцето и душата." Мнозина са критиците й и днес, но някой да каже, че не е успяла? Когато искаш да промениш света, трябва да си краен. Краен в принципите, в идеите, в отстояването на позицията си. Не знам какво е компромис, никоя голяма идея, за която хората са умирали под знамената, не е постигната с компромис, казва Тачър.И няма друг път, когато наследяваш държава, заразена от всички лоши болести на социализма - национализирана, допотопна, неработеща индустрия, мощни профсъюзи, чудовищен бюрократичен апарат и държавната ръка, пропълзяла във всеки дом, за да управлява живота на хората.Да ви прилича на съвременна България? Липсва само тази крайна воля да се скъса веднъж завинаги с пороците на миналото. Жизненоважна липса. Но тази воля не е просто политически инат. Тачър се основава на знанията си на учен (завършила е химия в Оксфорд), опита си на политик (член на парламента, министър на образованието), вярата си в консервативните ценности и наученото от живота над бащината й бакалница, когато казва, че хората трябва да са личности, че трябва сами да решават живота си, да работят много, но и да получават дължимото според труда си, че държавата трябва да отстъпи място на свободния пазар, а социалните помощи - на заплати, резултат от висока производителност. Факт е, че прогнозите й за съдбата на еврото са болезнена истина днес.

В книгата си "Годините на Даунинг Стрийт" Маргарет Тачър пише: "Страните с по-слабо развита икономика щяха да бъдат съсипани от единната валута, но те се надяваха да получат достатъчно субсидии, така че съгласието им щеше да бъде оправдано. Случаят с Гърция бе класически."20 години по-късно тя едва ли се радва, че се е оказала не толкова добър пророк, колкото отличен познавач на хората и мотивите им за действие.Противно на популярната фраза, че зад всеки успял мъж стои умна жена, Тачър обича да подчертава колко важна е била за нея подкрепата на съпруга й Денис, когото тя нарича най-добрия си приятел. И го описва с фразата: "Стремежът да победиш е заложен в повечето от нас. Волята да победиш е въпрос на тренинг. Начинът, по който ще победиш, е въпрос на чест." А Тачър побеждава с чест в много битки: срещу профсъюзите, за съкращаването на бюджетните разходи, за съживяването на икономиката и една съвсем истинска - Фолклендската война. Само за два мандата и малко отгоре. Подобно на много силни хора тя си тръгва не защото е победена, а защото е предадена. Но с чест. 

Не знам каква е химическата формула на политиката, но другата най-влиятелна жена на нашето време също е химик. Докторът по квантова химия Ангела Меркел неофициално управлява Европейския съюз, откакто се вихри дълговата криза в еврозоната. Израснала в Източна Германия, след обединението Меркел става член на Християндемократическия съюз и според мнозина е по-реформаторски настроена от собствената си партия. Подобно на Тачър през 2005 г. Меркел става първата жена премиер на родината си и първият канцлер след Втората световна война, който идва от Източна Германия. През 2009 г. е преизбрана, и то в коалиция със Свободните демократи и с обещания за намаляване на данъците и подкрепа на бизнеса в разгара на кризата, когато останалите политици се надпреварваха да защитават бедните и онеправданите. В момента обаче Ангела Меркел е повлечена надолу от спадащата популярност на коалиционния си партньор, и то в година, когато в няколко провинции предстоят решаващи местни избори. Причината е нарастващото недоволство на германците, че са принудени да плащат за "греховете" на бедстващите периферни икономики в еврозоната. Но канцлерът прави всичко възможно това положение да бъде прекратено, като бъдат въведени строги условия за всяка страна, която поиска да бъде "спасена" от партньорите си, както и споделяне на финансовите рискове от страна на частния сектор.

Защото не без основание Меркел, както и останалите европейски лидери, е обвинявана, че спасяването на изнемогващите под дългова тежест държави всъщност е заради техните кредитори - големите банки. До момента всичко показва, че Меркел ще излезе с чест от тази битка, а според мен ще убеди в това и сънародниците си. Тя вече има силен коз в ръцете си - Германия отбеляза 3.6% ръст на икономиката за 2010 г., абсолютен рекорд в Европейския съюз и повече от този на САЩ - 2.9%.   За разлика от Желязната лейди (Тачър) в изтеклите грами от "Уикилийкс" Меркел беше определена като "тефлонова" заради своята безличност, не особена оригиналност и защото по нея нищо не залепва. Факт - г-жа Меркел не притежава харизма, нито впечатлява с ораторско майсторство, а напоследък често ми се случва, докато чакам някоя нейна публична изява, да си мисля "Дано не е с лилавото сако!". Според мен саката на Меркел неслучайно често се повтарят и причината не е, че няма пари или време да си направи нов гардероб. Подобно на брошките на бившия американски държавен секретар Мадлин Олбрайт саката на Меркел носят своеобразно послание - лилавото тя слага, когато предстои битка, поне според неофициалната ми лична статистика. Аз обаче, макар досега да не съм имала професионалния късмет да общувам лично с г-жа Меркел, смятам, че нейната безличност е по-скоро хладнокръвие, инертността - спокойствие, а желязната й воля е извън всякакво съмнение. Очевидно има и завидно чувство за равновесие, балансирайки между интересите на най-силната европейска държава и на разклатения Европейски съюз. Неслучайно медиите шушукат, че председателят на Европейската комисия Жозе Барозу се чувствал пренебрегнат и неистово се опитвал да излезе от сянката на Меркел. Неслучайно играч от световна класа като френския президент Никола Саркози се пише за най-добрия й приятел. 

И въпреки всичко има нещо, което издава, че под сдържаността г-жа Меркел е емоционална и страстна личност. Тя е запален футболен почитател, горещ привърженик на германския национален отбор и почетен член на местния "Енерги Котбус". Винаги когато има възможност, тя е на трибуната за важни мачове на националния отбор и неведнъж камерите са я хващали да скача от радост и да ръкопляска в подкрепа на националите. По време на срещата на върха на Г-20 в Торонто миналата година Меркел напусна срещата за малко, за да изгледа заедно с британския премиер Дайвид Камерън мача Англия - Германия от световното първенство, за нейна радост спечелен от германците с 4 на 1.Може би от гледна точка на историята е прибързано да оценяваме Меркел като политик сега, но безспорно е, че тя пое руля в съдбоносен момент. "Бъдещето на еврозоната сега зависи от германското лидерство. Хайде, г-жо канцлер, историята чука на вратата. А историята винаги чука само веднъж", написа Тимъти Гартън Аш.

И ако, образно казано, Тачър е куражът, а Меркел постоянството, Вероника Герин е искрата. Онова вътрешно дяволче, което не те оставя да приемаш безропотно света около теб, което непрекъснато те кара да искаш повече и да караш и останалите да искат повече. Дори когато те изобщо не си дават сметка, че имат това право. Вероника Герин е журналистката, която вярваше, че хората имат право да знаят, и смяташе, че си струва да плати това право с живота си. Историята й звучи невероятно и днес, а още повече в Ирландия в началото на 90-те години. Вероника Герин става журналист късно, тя учи счетоводство и политически науки, създава ПР агенция, докато не решава, че в Ирландия стават твърде нередни неща, които трябва да бъдат изобличени. Трафик на наркотици, организирана престъпност, корупция до най-високо ниво - нищо не може да спре Вероника Герин да напише поредния си материал.  Дори смъртните заплахи, дори нахлуването в дома й, когато е простреляна в крака. Вероника Герин е застреляна с 6 куршума в колата си на 26 юни 1996 г. Тя е на 37 години, а синът й - на 6. Това е първото убийство на журналист в Ирландия и обществото е разтърсено. Натискът върху властите е толкова голям, че води до най-мащабното разследване срещу организираната престъпност, в резултат на което убийците на Вероника Герин са заловени и осъдени. С промяна в законодателството се създава специална служба, която да разследва, запорира и отнема имущество, придобито от престъпна дейност.

Далеч съм от мисълта, че трябва да умрем, за да постигнем целта си. Дори не е необходимо да си отговорим на въпроса готови ли сме на това - през XXI век човек може да загуби живота си по много по-префинени начини от убийството. Въпросът обаче, който трябва да си задаваме всяка сутрин пред огледалото, е "Докъде съм готова да стигна?" - в битките, в компромисите, в очакванията си. Да помним, че не обществото, началниците и съпрузите ни са тези, които решават какъв да бъде животът ни. Че всеки компромис има ефекта на пеперудата - дори леко потрепване на крилете, дори най-дребното отстъпление може да променят живота ни, да го направят зависим от чуждите очаквания и желания, и то дори без да си даваме сметка за това. Разказах ви за три жени, безкрайно различни, но със сходна съдба - да променят историята. Историята не само на собствения си живот, но и на милиони други хора. Понякога това просто се случва - оказваш се във време и място, когато нямаш друг избор, освен да поемеш тази отговорност. Понякога изобщо не е необходимо да си световно важен - просто трябва да кажеш правилните думи на детето си, да свършиш добре работата си, да подредиш къщата си, да се опълчиш на фирмата, която ти спира тока твърде често без причина, или на учителката, която не позволява на детето ти да нарисува кукер с надпис AC/DC на ръкавите.

Всъщност думите в началото принадлежат на Маргарет Тачър. Започнах с тях с надеждата, че много жени, концентрирани върху избора на чанта, ще прочетат този текст до края. За да разберат, че дори в избора на чанта може да проявят повече индивидуалност и въображение от съветите на модните списания. Че колкото и на света около тях да му е удобно да ги направи подвластни на избора на чанта, те имат право да искат повече, да могат повече, да направят повече. За да разберат, че щом могат да носят достойно дамска чанта, могат да направят каквото поискат, включително да управляват държави. Но това не е задължително. Каквото и да правим, важното е да променяме света. В това сме най-добри.

Снимка: European Union   

Share