събота, 2 февруари 2013 г.

Вуйчо Ваньо от Варна

Никога не съм писала за театър. Не защото не го обичам, по-скоро от смущение, че не съм достатъчно компетентна. Друго си е всеки да има мнение за футбола, политиката и възпитанието на децата. Но за театъра...Една провокация, очевидно успешна, ме накара да се осмеля. Получих неустоимото предложение да напиша нещо в блога си за избрана от мен постановка на варненския театър по време на софийското му турне. Така се сдобих с покана за „Вуйчо Ваньо”.

Признавам си, не съм ходила на театър от години. Преди десетина години знаех афишите наизуст, още повече, че една приятелка държеше да видим всяка премиера. После децата, работата и всички дежурни оправдания направиха театъра една от точките в списъка „10-те неща, които бих правила, ако имах време”. Казвам това, за да обясня колебанията си да се изкажа за варненския „Вуйчо Ваньо”. Освен текста на Чехов, за постановката знаех само, че има 3 номинации ИКАР 2013 – за режисура на Пламен Марков, за главна женска роля на ГерганаПлетньова (Соня) и за авторска музика на Калин Николов.

Първото определение, което ми хрумна, гледайки спектакъла, беше неочакван. Представям си Чеховите текстове казани тихо, почти шепнешком, а в това представление героите доста крещят. Което ги прави много съвременни, много близки до нас. Защото ние не крещим, а би трябвало. Питаме се и ние като Чеховите герои какво правим с живота си, защо живеем тъй глупаво и бездарно, но мълчаливо някак се питаме, тихичко, тайно. А вуйчо Ваньо (Стоян Радев) не шепне, той крещи, негодува, обвинява. Изобщо, много гняв има в представлението, но от този, нашенския, който те кара да се напиеш, да попсуеш и накрая, примирен, да продължиш постарому.

И много движение, което прави иначе мудното действие и дългите философски монолози по-динамични, заостря вниманието и слага оригинални акценти на неочаквани места. Дори хора, несклонни да понесат три часа Чехов, защото го намират за отегчителен и твърде философски, биха били приятно изненадани. Заведох именно такъв човек на представлението и преди началото той ме заплаши, че за отмъщение ще ме заведе на концерт на Содом. Но после каза, че всъщност е било доста „свежо”.

Всеки може да намери себе си сред персонажите на сцената: професорът - книжен плъх, хрантутникът - мижитурка, секси докторът-циник, чаровният патетично нещастен вуйчо Ваньо, красивата нацупена и отегчена професорша. И разбира се, Соня.

Гергана Плетньова беше причината искрено да харесам представлението, да се усмихвам и да ме стяга гърлото. Невротична, влюбена, гневна, истерична, плаха, отчаяна и искрена във всяка дума. Изобщо, истинска Соня. Препълнената зала на Сатиричния театър очевидно беше на същото мнение, съдейки по бурните аплодисменти за актрисата и топлия прием на публиката. Която съпреживяваше активно действието на сцената през цялото време, кога с бурен смях (признавам си, подразних се, че някои се смееха повечко и по-често, отколкото ми се нравеше, но емоциите са заразително нещо), кога с гробно мълчание.  

Иначе, както се полага, в последното действие гръмна и пистолет, ако и да не висеше на стената в първото. Актьорите разголваха не само душите си. Имаше много чай и разбира се, много водка. Много горчивина, по-малко смях и в крайна сметка, надежда, че все пак може, да, би могло някак си да изживеем живота си не толкова глупаво, не толкова бездарно...

Снимка: ДТ "Стоян Бъчваров" Варна
  
Share