четвъртък, 5 юли 2012 г.

Журналистите Борко


Когато бях първи курс във Факултета по журналистика много се впечатлих от израза, че журналистиката била куче-пазач (watchdog). С патос и самочувствие, типични за 18-годишните, твърдях, че кучето е символ на покорството, то е „най-добрия прител на човека”, а медиите не може да са най-добрия приятел на когото и да е. Те трябва да хапят, не да се умилкват. Хайде, хайде, кучето може и да хапе, казваха приятелите ми, не особено заинтригувани от темата. Не, казвах, може ако е вълк, не ако е овчарско куче. Абе имаше нещо сбъркано в тая американска метафора, ама не можех да им обясня какво.

18 години по-късно вече знам какво съм имала предвид. Осъзнах го по повод знаменитото премиерско българско овчарско куче Борко. Всъщност, знаех го и преди, но Борко ми помогна да нарека нещата с истинските им имена. Работила съм в частни  и държавни медии, правила съм компромиси, но никога със съвестта си и морала си. Не съм съобщавала поръчкова новина, нито съм правила услуги на бизнесмени или политици. Обаче продължавам да се чувствам един Борко, само защото съм била част от системата.

Защото колеги, може да сме много достойни хора, направо страшни пичове може да сме, обаче е важно кой дава на Борко мръвката. Важно е дали е месар или собственик на медиа. Важно е дали е искал да създаде медиа, защото медиите са важни, или защото носят пари, или защото харчат пари, изкарани другаде, или защото купуват влияние. Не е важно дали в конкретен момент дадена медиа е опозиция на дадените управляващи, важно е каква ще бъде утре, когато властта се смени. Защото това ще са „нашите хора” и ние ще получим това, което сега не ни се дава, та ни се налага да сме опозиция.

Защото единствената причина в България изобщо да има опозиционни медии е, че всяка власт си води своите любимци и на останалите им се налага да са в опозиция, докато си чакат реда. В България медиите не са критични към властта в полза на обществото, а в полза на други кандидати за властта. Но има един проблем. В последните години забелязвам, че смяната на властите не води автоматично до смяна на бизнес любимците. Съответно, собственици на медии. Което до какво води? До унищожителна конкуренция между медиите кой да се сложи на властта повече, защото следващият кастинг за любимци не се вижда на хоризонта.

Тая битка обаче се води на други нива, журналистите не участват в нея. Е, някои участват, но те са друг вид професионалисти. Има и хора, които искрено се бунтуват, искрено искат да променят нещо, да размътят блатото. Но голямата част от гилдията просто ходи на работа. Или просто напуска. Ако може да прави нещо друго, разбира се. За първи път си зададох въпроса срам ли ме е да сервирам кафе или да продавам на пазара ако се наложи преди близо три години. Отговорих си положително, макар да не го направих. Продължавам да смятам, че е по-достойно и по-честно спрямо себе си и спрямо смисъла на професията си да я оставим, вместо да я покварим.    

Не си представям, че мога да работя в медиа, където основната ми задача ще бъде да отразявам Бойко Борисов. Защото това не е лесна задача. Направо творческа си е. Всички прояви на премиера са режисирани така, щото да бъдат обстойно отразени, с цената на максимален стрес и усилия от страна на медиите. Дали ще получат известие посред нощ, че призори Първият ще закрие пожара, или ще висят като прани гащи пред вратата на Съвета в Брюксел (или ще го преследват по коридорите, за удивление и присмех на колегите си), няма особена разлика. И това е хитро, защото, някак си, като има паника, медиите смятат, че е много важно да отразят, вероятно нещо важно ще каже. И тичат, тичат, а после той казва някаква томителна простотия, ама я пускат, премиерът е все пак. Или пък е забавно, а забавлението носи рейтинг. Дори и да му се подиграваш, пак го отразяваш, нали? А народът се смее, смее, но не вижда нищо лошо, в крайна сметка. И проблемът не е в Бойко Борисов, нали разбирате? Той е само симптом.

Така в шеги и закачки стигнахме до тук, когато спокойно можем да кажем, че медиите в България са куче-пазач на властта, нейният Борко. Тия в опозиция вече нямат надежда да станат следващия Борко на следващата власт, защото както изглежда, статуквото е бетонирано. Властта може и да се смени, макар в момента това да ми изглежда невъзможно, но истинските владетели на положението ще останат същите, парите ще останат същите. Само имената ще се сменят, но какво тук значат някакви си имена. А дори и да се сменят бизнес любимците на властта, какво ще спечелят от това медиите? Някои ще фалират, станали ненужни, други от първи опозиционери ще станат рупори на властта. Кой печели от това? Журналистите ли? Обществото ли? Печели властта, защото нейният верен Борко е винаги на стража. 

Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма хепи енд. Няма магическа рецепта, която да направи медиите едиственото нормално нещо в държавата. И не вярвам, че отчаяната съпротива на броени хора е достатъчна, макар да е жизнено важна. Не съм се отказала, а щом четете това, очевидно вие също не сте, но сме твърде малко и твърде бедни, за да си купим обществено влияние. А тези като нас и тези, които имат нужда от нас стават все по-малко. Иде армия от хора, които искат да ядат, не да са свободни. И нямам право да ги упреквам. Но упреквам себе си и всички нас, че допуснахме това да се случва. Дължахме си повече, нали?

P.S. Поднасям искрени извинения на породата българско овчарско куче за сравнението.

Снимка: Wikimedia Commons (това не е Борко)
Share