сряда, 28 април 2010 г.

Колко е ДДС-то на глупостта

Въпреки че от известно време не пуша, мислех сутринта да запаля една цигара- за последно. Викам си, като забранят пушенето на обществени места, вече няма и смисъл да се пуши. Пък и, чета оценката на Брюксел за конвергентната програма на кабинета и там пише, че бюджетът разчита много на новия акциз на цигарите. Мисля си, ще взема да си купя една кутия, ама легални, не контрабандни, да подкрепя бюджета. Че премиерът се закани: мерки, мерки, ама ако не сработят, ще вдигаме ДДС-то. Верно, много икономисти критикуваха мерките, че нито са бързи, нито са в помощ на бюджета, но Борисов пак ни изненада: другата седмица щяло да стане ясно за ДДС-то. Ама чакай бе, джанъм, те мерките още не са оразмерени, как разбра, че не действат? Явно вдигането на ДДС-то е неизбежно като смъртта, затова депутатите решиха да си пушим. Какво тук значи някакво си здраве, когато десетки кръчмари ще затворят капанчета и закусвални по морето, стотици хотелиери ще трябва да подбират само туристи непушачи, хиляди хора ще зъзнат по улиците, вместо да кадят кабинетите си. Ще завехнат и контрабандните канали... Всъщност, въпросът изобщо не е в здравето, а в културата. Има нещо нехигиенично в това да си тръскаш по клавиатурата или да седиш в заведение, обвит в облак дим. Също толкова нехигиенчно, колкото да пишеш програмни документи като например бюджети и средносрочни програми, в които да се биеш в гърдите със спорни постижения и обречени намерения. Когато е очевидно, че толкова си омазал бюджета, че няма друг начин да го оправиш, освен с голямата ДДС-секира. Защото голямото бла- бла за ползите от вдигането на акциза на цигарите не даде нито финансов, нито здравен резултат. Също както отменянето на забраната за пушене на обществени места няма да доведе повече клиенти в кръчмите и хотелите, ако сметките им ще са по-високи заради новото ДДС. Знам, че е виновен Станишев, дето не пуши, знам! То от непушачи какво да очакваш, освен да раздадат излишъка за детски градини в безлюдни села. И защо не, след като сега всички знаят за едни договори, излезли от едни чекмеджета в потайна доба. А за ония милиони, раздадени по светло и с апломб, всички са забравили сякаш. Ама както казва Бай Ганьо, имали- дали. Сега няма-ще вземат. А вие запалетет по една цигара, нищо че не пушите. Гледайте да е акцизна и дърпайте дълбоко, да се замаете и да ви стане хубаво. Но не кашляйте-болничните са мръсна дума. Пък и като скочи ДДС-то, няма да ви е до грешни пари за лекарства. Щото, както каза премиерът, някой вече е изпразнил хладилника. Ако ви е гладно, запалете една, помага. И ще си платим-и акциза ще си платим, и ДДС-то, и глупостта. Всичко ще си платим.

Share

събота, 17 април 2010 г.

Ейяфиалайоекул












Ако у нас си имахме един Ейяфиалайоекул (Eyjafjallajoekull) и той изригнеше ненадейно, би било истинско облекчение за всички. Първо, България ще изчезне от европейската карта моментално и обективно. Без да се налага някой да поема политическа или, не дай Боже, лична отговорност за това. От този факт следва а) Европа си отдъхва и б) България въздъхва (и се закашля от пепелта). Европа си отдъхва, защото пепелта напълно скрива необходимостта да си дава сметка, че България съществува и отгоре на всичко е член на ЕС. За кратко поне, няма да се налага да се чертаят апокалиптични сценарии за бъдещето на Общността с българския принос в нея и особено ако кандидаства и за еврозоната. По европейските летища няма групи възторжени пристигащи, говорещи като че на руски, а всъщност на български диалекти.

В същото време, властите в София също ще си отдъхнат под облака вулканична пепел. Няма кой да пътува, че да се ядосва на летището. Няма кой да пита какъв ни е бюджетния дефицит, че да се червим. Няма кой да критикува съдебната система, че да се налага полицията да нахлува в къщите на хората, за да си пише актив пред магистратите. Никой нищо не вижда и никой нищо не пита, щото кашля. А хората даже и не знаят, че е изригнал вулкан и мислят, че всичко е от „Мариците”. Или от наплива на пернишки турбоголфове към София.

И всъщност никого не интересува откъде е пепелта (освен ако не е от къщата на Биг Брадър, тогава трябва спешно да се пусне телевизора!). Важното е, че под прикритието на (не)обичайния мръсен сумрак ще може да се бият жените, да се краде, да се лъже, да се фалшифицира-въобще, всичко по старому, но на сигурно.

Ако у нас си имахме един Ейяфиалайоекул и той изригнеше ненадейно, бих искала да съм в кратера му. Dust in the wind.

Снимка: http://www.cbc.ca

Share

четвъртък, 15 април 2010 г.

Правилата на играта

Днес втора група „Бърборани” в детската градина имаха открит урок. Показаха ни как броят до 5, познават звуковете (не буквите, разликата е важна!), как танцуват и най-важното: как спазват правилата. Когато госпожата зададе въпрос, не се крещи, а се вдига ръка. Когато трябва да се рисува, не тичат всички за моливи, а един отговорник на масата носи чашката с моливи. Когато свършат занятие, всеки си прибира столчето на място.

И аз с изненада откривам, че 5-годишната ми дъщеря, която спешно се разболява или натъжава само при споменаването на прибиране и почистване вкъщи, изпълнява всичките си задължения с готовност и сдържана гордост. Без „Ама аз ли...”, „Ама защоооо”, „Ама сега ли...”. Бръснещ поглед наоколо ми показва, че не съм единствената с невярващо изражение на лицето.

И като се замисля, това май е най-важното. Спазването на правилата. Дъщеря ми е на 5, но вече знае, че има задължения, които трябва да спазва. И все по-рядко се пробва да мине метър дори и вкъщи. Има за пример 8-годишния си брат, който за последното си провинение (грубо отношение към сестра си) дори се самонаказа без компютър.

Големият въпрос, който не ми дава мира, е права ли съм. Правилно ли е да възпитавам децата си така, при положение, че светът около тях ме опровергава непрекъснато. Опровергават ме майките, които водят децата си в детската градина с чантички с гримове (детски), въпреки че ние с дъщеря ми сме се разбрали, че децата не се гримират. Опровергават ме съучениците на сина ми, които му се подиграват, че няма „Пи Ес Пи” и рисуват със спрей по току-що боядисаната фасада на училището. Опровергават ме хората в трамвая, които пътуват без билет и обсъждат снощния секс в „Биг Брадър”. Опровергава ме правителството, което признава за скрит бюджетен дефицит и дава 15 милиона лева за първата копка на бъдещ музей....

Музей на какво?

На изчезващите принципи? На неспазваните правила? На изгубения морал? На несбъднатите мечти? На незапочнатите и недовършени реформи? На незабравения и незабравим социализъм?

Нищо чудно, че не ни разбират в Брюксел. Европейците не говорят нашия език. Език без правила. Език, от който е на път да отпадне пълният член, защото никой не го спазва. Езикът на намигването, на хитричкото заобикаляне на правописа и пунктуацията, както на закона и морала. Езикът без въпросителни, но пък с твърде много удивителни. Език с много патос, но с малко смисъл.

-Петьоооо, изтръгва ме от мислите ми гласът на госпожата, защо не ме слушаш!

-Защото тати ми е донесъл нова полицейска кола, госпожо!

Share

събота, 3 април 2010 г.

Две димящи лули

Големия Бял Добър вървеше във влажната нощ към Шатрата зад Шадравана. Знаеше, че когато Големия Червен Патрон го покани да изпушат лулата на мира, нямаше предвид нито лула, нито точно пушене. Той отдавна беше минал на твърдо, въпреки че не му понасяше добре. Затова винаги когато „зареждаше” Големия Червен Патрон сядаше под архаровите рога, за да му напомнят да не ходи напушен на преговори. Големия Добър Бял помнеше тази история и не отиваше неподготвен в Шатрата зад Шадравана. Леките издутини под мишницата и под левия му крачол издаваха неумиращото ченге в него.

Когато влезе в Шатрата, там беше сумрачно, а големия Червен Патрон седеше под рогата. Посочи му мястото срещу себе си и махна на девойка на неопределена възраст с оскъдно облекло, но огромни очила, да се оттегли.

-Няма да записваме, каза Големия Червен Патрон и многозначително погледна към издутото под мишницата сако на Големия Добър Бял. Той с въздишка извади залепения със скоч магнетофон Грундиг, ругайеки за всяко отскубнато косъмче.

-Изборните богове са недоволни, каза Големия Червен Патрон. Искат жертва. Дай им Голямата Уста.

-Защо Голямата уста, той е млад, има още да съсипва, твоята е изпята, това е последната ти година, ако се принесеш в жертва на Изборите, ще останеш в историята.

-Кой ти е казал, че това е последната ми година? Да, може би в тази шатра, но ме чакат още трофеи тук, преди да се отправя към вечните ловни полета.Дай им Голямата Уста и моите трофеи ще бъдат и твои.

-Не ми трябват, аз съм земният наместник на Изборните богове, моя е ръката която храни и ръката, която взема. Всъщност, как беше правилно с лявата даваш, с дясната вземаш или обратното?

-Мислиш че Изборите са всемогъщи, че от тях нещо зависи? Те са просто проекция на Дълбоката Сянка, която раздава картите. От нас зависи да вземем добри ръце, но трябва да сме заедно.

-А последно 10? –нервно мачкаше една пура между пръстите си Големия Бял Добър.

-Само ако изиграем добре играта. Но първо дай Голямата Уста на Боговете.

-Добре, ще ти го пратя, ти ще им го поднесеш подобаващо. А кога ще получа моята част?

-Не бързай, Дълбоката Сянка още не е готова с разбъркването. Ще изпушим още лули дотогава. Засега е достатъчно да излезеш оттук с димящо дуло.

Голямия Добър Бял разбра, че това е краят на разговора и се надигна тежко. Чудеше дали да каже на Големия Червен Патрон лично или по телевизията за малкия цифров диктофон в левия си чорап, когато се сети, че е забравил да сложи батериите. Въздъхна и отмахна чергилото на входа, за да се блъсне в стената от светкавици и микрофони.

Вътре Големия Червен Патрон свали големите очила на вечната девойка с малкото дрехи.

Share