събота, 30 януари 2010 г.

Колко е важно да бъдеш последователен

Мамо, защо когато искам да ми купиш „Плейстейшън” казваш, че съм малък, а когато не си подреждам стаята-че вече съм голям, кое е вярното?

Този въпрос на моя син винаги светва в главата ми, когато се опитвам да му обясня нещо, обикновено свързано с права и задължения. С децата трябва да се говори честно и винаги-последователно, защото всеки път, когато ви хванат в противоречие или изхлузване, губите по една родителска точка. А те, за разлика от шофьорските, не се възстановяват.

Затова може би съм особено чувствителна към политиците, които не спазват това златно правило на последователността. В това отношение особено емблематичен е премиерът Бойко Борисов. И парадоксално, не защото е най-непоследователен, а защото, тъй като говори доста конкретно и образно, противоречието лесно се забелязва (опитайте се да хватенете в противоречие президента Георги Първанов, например, който във всеки случай и за всеки случай е някъде по средата на всички позиции, овъртолен в клишета)

Бойко Борисов обаче обикновено е прям, ясен, та чак демонстративен. Например на 21 януари той обяви, че ще назначи Илиян Михов за трети вицепремиер в правителството защото :

"Освен за еврофондовете, ще помага и на Дянков по връзването ни в Еврозоната, ще помага и на Трайков при взимането на тежки решения в икономиката. Просто подсилвам правителството с още един ум".

Точно 9 дни по-късно, когато самият Михов обяви, че е помолил участието му в кабинета да бъде „замразено”, без да обясни защо, Борисов коментира пред журналисти:

„Аз съм преценил, казал съм, имам готовност и когато е необходимо ще постъпя както намеря за добре. Как ще си подредя отбора, кога ще го подсиля, кога ще включа нови играчи, си е само мое решение. Мисля, че се справяме прекрасно до този момент. Понеже в момента правителството ни върви много добре, виждате как ни приемат навсякъде в Европа, не виждам смисъл да правя тази промяна сега.„

И двете неща са верни по принцип. Пълно право на премиера е както да реши да подсили екипа си с още един ум, така и да прецени, че правителството върви добре и няма нужда от промени. Не може, обаче, и двете да са едновременно верни. Всъщност, не съвсем едновременно, а с разлика от 9 дни. Дори и за Бойко Борисов това е твърде кратко време, за да си промени мнението. Остава да го е променил самият Илиян Михов, за когото и без това се чудехме защо би оставил престижното си преподавателско място и комфортния си живот, за да работи по 30 часа като колегата си Дянков (по думите на Борисов) Това няма как да го разберем. Нито пък дали някой е променил мението на премиера (изобщо не вярвам на тия, които веднаха прозряха тъмносинята сянка на Костов, който публично разкритикува позицията на Михов за валутния борд). Единствената промяна за последните 10 дни, която (макар и полулегално) стана публичен факт, беше назначаването на Кольо Парамов за икономически съветник на премиера. Според самия Борисов обаче „той е от месеци икономически съветник, но много пъти много хора проспиват тези неща, после ги вадят и започват да ги коментират.” Очевидно доста хора сме проспали събитието. Иначе не бихме пропуснали да споменем, че Кольо Парамов е бил служител на Държавна сигурност, резидент по "турското" направление под псевдонима Яков. И че е бил на висок пост в БНБ между 1995 и 1998 (когато банките гърмяха като туршии с оцет- менте).

Напълно разбирам защо този съветник не е афиширан шумно, както това стана с Илиян Михов например. Не разбирам само защо първият е назначен, та вече има и кабинет в Министерския съвет, а вторият се наложи сконфузено да обяснява по телевизиите , че сам се е оттеглил.

Най-лошото от всичко е, че от това се възползва (слава богу, не колкото би могла ако имаше поне един умен човек там!) БСП. Но поне успява да направи така, че всички критики към сегашното управление да наливат вода в нейната мелница. А едва ли има човек в България, който би казал (дори и при спомена за Румяна Желева, за която Борисов до последно твърдеше, че е жертва на заговор, а после изведнъж се оказа, че както вече бил казал, се представила лошо!) ), че управлението на „тройната коалиция” не беше чак толкова лошо. Беше и още как!

И тъкмо защото не сме го забравили, искаме да чуваме смислени отговори от сегашния премиер. Борисов често казва, че чрез него говори народът. Затова не бива да прави така, щото да изглежда, че народът не знае какво иска.

Share

сряда, 27 януари 2010 г.

Борисов призна: Желева се представи лошо

Промените в правителството са по принуда, защото Желева не се представи добре. Това каза премиерът Бойко Борисов по време на обсъждането на промените в кабинета в Народното събрание. И едва ли не се самоцитира: „Аз казах точно: заради това, че тя не се представи добре и по този начин бидейки да продължава да бъде министър на външните работи, щеше да създаде проблем в България.„

Питам се, аз ли съм пропуснала това признание на Борисов. Ето какво казва той на 22 януари, когато се наложи да обяснява защо е приел оставката на Румяна Желева като кандидат-еврокомисар, но не и като външен министър, въпреки че правителствената информационна служба съобщи обратното:

"Тя се оттегля с гордо вдигната глава, след като беше защитена от всички наши лидери в Европа, но трябваше да освободим Барозу, да се развържат ръцете на ЕНП, не искам България да е ябълката на раздора”.

И в днешното си изказване премиерът, разбира се, уточни, че причината за лошото представяне е комплотът, организиран от социалистите. Но призна, че представянето на Желева е било лошо.

По-добре късно и между другото, но най-добре навреме и в прав текст.

Снимка : Красимир Юскеселиев, „Дневник”

Share

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Голямата депресия

Седях с крака на бюрото, отпивах бавно от бърбъна направо от бутилката и мислех, че нещо не е наред. Макар че на пръв поглед всичко си беше по старо му. Големият Добър ставаше все по-добър, бързо се учел, казват. Сутринта беше уволнил секретарката си, защото не разбрала, че той е отменил пълния член и го използвала. Новоназначената на найното място пък беше обвинена от вестниците, че е неграмотна и Големият Добър я освободи по болест няколко часа по-късно. Големият Лош пък беше в ареста за пореден път през последните дни. Бях забелязал, че застудееше ли го прибираха, а стоплеше ли се го пускаха. Големият Лош идваше винаги навреме в съда, дори когато играеше шах с Големия Добър-спираха играта на най-интересното място, за да не изтърве заседанието. Понякога пуфтеше с досада, но знаеше, че няма как да си спести разкарването, снимките с белезници бяха важни за бизнеса (него го движеше Малкия Лош, докато Големия Брат се правеше, че го търси). Така всички бяха доволни: Големият Брат печелеше народното доверие в органите на реда, Големият Добър си вдигаше рейтинга, Честните Съдии печелеха премии и потупване по рамото от Голеия Красьо, Умните Прокурори печелеха доверието на Големия Добър, успоредно с благоразположението на Големия Лош, Големият лош печелеше пари и влияние, защото конкуренцията се отпускаше и ставаше небрежна, докато мислеше, че този път песента му е изпята. Хвърлих поглед към телевизора. Народната любимка с Големите Дини пееше за несподелената си любов с едно Порше Кайен. А аз...аз пиех топъл бърбън от бутилката и се чудех какво да напиша във вестника довечера, за да угодя на Голямата Кака. Която отново щеше да надвеси туловището си над бюрото ми и с гласа на Марлон Брандо от „Кръстника” да каже: Ей, Тъпо копеле, пак си риташ трудовата книжка”. Този път щях да я изненадам. Отпих Голям Гълток от бърбъна и решително написах Голямото заглавие: „Големият си е Голям”. Обмислях да й предложа то да остане постоянно чело на първа страница, а да сменяме само подзаглавието според случая. Ау, забравих, че вече няма пълен член. „Големия си е Голям”. Да, така е по-добре.


Share

вторник, 19 януари 2010 г.

Пожарът Желева

Статията е публикувана в електронното издание euinside.eu

Оттеглянето на Румяна Желева от конкурса за еврокомисари надмина по мистериозност номинирането, че и представянето й на изслушването пред Европейския парламент. Най-напред, в късната сутрин на 19 януари, се появиха съобщения в западни медии, цитиращи евродепутати, че Желева се е оттеглила. След това стана ясно, че новината ще съобщи лично председателят на ПГ на ЕНП Жозеф Дол. Междувременно премиерът Бойко Борисов говори пред журналисти за протестите на гръцките тираджии на Кулата и на журналистически въпрос отговори, че няма „Пожар Желева”.

Точно в 12 часа българско време на брифинг, предаван на живо от телевизията на Европейския парламент, Жозеф Дол обяви, че Желева е подала оставка от всички заемани от нея длъжности. Последва и съобщение на пресслужбата на правителството: „Премиерът Бойко Борисов прие днес оставката на министъра на външните работи Румяна Желева. Тя поиска да бъде освободена от всички заемани от нея позиции, за да може правителството да предприеме необходимите действия за оттеглянето на кандидатурата й за български еврокомисар. Решението на г-н Борисов е мотивирано с отговорността за предотвратяване на институционална криза в ЕС в момент, когато предстоят отговорни институционални реформи, и с цел безпрепятствено сформиране на силна, единна и работеща Европейска комисия.”

Около час по-късно, премиерът Бойко Борисов втрещи журналистите като им съобщи лично, че не приема оставката на Желева като външен министър. Според премиера, Желева се е оттеглила по лично желание, едва ли не за да спаси Европейската комисия, и той е бил принуден да приеме тази жертва. Виж, що се отнася до министерския пост, той заяви, че се надява Желева да не настоява да напусне и него, защото това ще означава, че "комплотът срещу нея много й е повлиял".

Ключовата дума в изречението разбира се е „комплот”. За същото говори и самата Желева в писмото си до премиера:„Предвид преднамереността на голямата част от членовете на тази комисия (по развитието-б.а.) по време на самото излушване, директните обвинения, отправени ми в залата, както и месеци преди това в пресата от представители на групата на Зелените, на Либералите и на Социалистите в ЕП и небезпристрастното водене на заседанието от страна на председателката г-жа Жоли, си позволявам да изразя своите съмнения относно предстоящия вот. Твърденията за моята некомпетентност бяха разпространявани месеци преди изслушването на 12 януари, а след самото изслушване почиваха на внушения, налагани чрез непозволени средства като „неофициално становище”, „предварителна оценка” и т.н.„.

В писмото-оставка изрично се уточнява, че всякакви съмнения за почтеността й са снети и че документите й са напълно изрядни. Така с чиста съвест и неопетнена компетентност г-жа Желева очевидно се оттегля в полза на безпроблемното гласуване на Европейската комисия, но ще продължи да изпълнява министерските си обязаности.

Как изглежда това в очите на българските граждани?

Първо, въпросът с компетентността, така упорито загърбван и от самата кандидатка, и от българския премиер, и от председателя на ЕК. За еднозначното обществено отношение към представянето на госпожа Желева свидетелстваха изобилието от критични журналистически материали (за сметка на доста по-малкото от типа „Други бяха по-зле” и „Да покажем зъби на Брюксел”) и спонтанно възникналите групи и каузи в социалната мрежа „Фейсбук”, които настояваха Румяна Желева да се извини за представянето си пред Европейския парламент и да подаде оставка от всички постове. Е, това отчасти стана - Желева беше прибрана набързо вкъщи, нищо че на партньорите от ЕНП им било много мъчно (по Б.Борисов).

И второ, въпросът с почтеността. Да, неколкократно беше подчертано становището на правната комисия на ЕК, че документите на Желева са изрядни. Това обаче не означава нищо повече от това, че са изрядни към настоящия момент, но не и че тя не е била в ситуация на конфликт на интереси преди 3 години като евродепутат. Българските власти, както знаете, излязоха с твърде образни и иносказателни тълкувания, от които не стана ясно, всъщност някой у нас знае ли какво е конфликт на интереси, как се удостоверява и какво следва от това.

В същото време журналистите Атанас Чобанов и Асен Йорданов разкриха, че Румяна Желева все още се води управител на фирмата "Етко – Шнайдерс" ООД. А според закона за администрацията (чл.19 ал.6 в сила от 01.01.2009 г.) „Министър-председателят, заместник министър-председателите, министрите, заместник-министрите, посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи и техните заместници и членове на колегиални органи, областните управители и заместник областните управители не могат да упражняват търговска дейност или да са управители, търговски пълномощници, търговски представители, прокуристи, търговски посредници, ликвидатори или синдици".

И колкото е интересен фактът, че това никъде не е споменато и Желева може би все пак е в конфликт на интереси, толкова е интересна и самата фирма "ЕТКО-ШНАЙДЕРС". В нея участва дружеството "ЕТКО-ДУНАВИЯ", регистрирано през 1990 г. като филиал на лихтенщайнската фирма "ЕТКО ЮРОПИЪН ТРЕЙДИНГ ЕСТАБЛИШМЪНТ". Второто пък е едно от легендарните задгранични дружества, създадени от бившата ДС. „Връзката на госпожа Желева с подобна компания е сериозен удар по нейната почтеност", коментира не кой да е, а бившият външен министър, а сега евродепутат, социалистът Ивайло Калфин пред електронното издание „Юрактив”.

Не са ли твърде много въпросите към личността и делата на госпожа Желева? И защо правилата, които важат в Брюксел и Страсбург, лесно биват заобикаляни в София? И не е ли крайно време, половин година след като спечели гласа на българския избирател, премиерът Бойко Борисов да се опита да спечели и уважението му?



Share

сряда, 13 януари 2010 г.

Желева в страната на чудесата

Сцена пред детската градина в 8.20 сутринта. Татко влачи детето си към входа, а на улицата свирят клаксони като сирените на Гражданска защита на 2 юни. Оказва се, че таткото е паркирал сребристия си ван на средата на улицата, на която по принцип не могат да се разминат две коли и винаги има возила спрели и на двата тротоара. Та се налага шофьорите да изчакат родителя да заведе отрочето си, за да отпуши трафика. Абсурдно на пръв поглед случката ми напомня излушването на Румяна Желева в Европейския парламент. На второ четене, обаче, разбирам какво предизвика асоциацията: усещането за всепозволеност и липсата на каквато и да е самокритичност. Твърде характерно за елитите в България и успешно подражавано от кандидатите да се приплъзнат в тях. Ето вижте българския външен министър, който три часа се поти пред евродепутатите, за да измисли 330 варианта на един и същ отговор, който независимо от въпроса звучеше така” Трябва да сме проактивни и с общи действия на международната общност да облекчим човешките страдания”. Въпреки многократните призиви на евродепутатите да бъде по-конкретна, Желева нагло им припомняше, че й задават въпроси, на които вече е отговорила. Сега схващате ли ми мисълта? Колко от вас, когато се явяват на интервю за работа или на изпит, си позволяват лукса да отидат с празна гллава и широка усмивка? Да не говорим, че в случая не представляваш само себе си, а страната си, отгоре на всичко си и външен министър, което предполага една не съвсем екзистенц-минимална компетентност. Е да, обаче госпожа Желева нямаше проблем да седне в Европейкия парламент, подплатена само със самочувствието си, амбицията си и одобрението на Бойко Борисов. Това е обидно. Обидно е за усилията, които всеки един от нас полага ежедневно, за да се развива, и които често се провалят именно заради такива като госпожа Желева и като оня татко с вана, които се чувстват силни не с компетентността си, а с компанията си. Те са част от елита, част от играта. Те няма нужда да знаят и да могат, достатъчно е да искат. Сега остава да видим дали това ще се окаже достатъчно и за госпожа Желева, за да получи високия пост, към който се е прицелила. Защото забелязвате ли как темата за нейната подготвеност за работата се измества в посока сценарий за отстраняването й от враговете на отечеството? Антония Първанова, която игра нечистоплътно дори и според собствените си стандарти, може да изпише вежди на Желева, ако Барозу и експертите преценят, че фирмените й дела са наред и не е скрила конфликт на интереси. Защото тогава Желева наистина ще изглежда по-бяла и добра в очите на всички, дори и на отривистата г-жа Сарджентини, която най-много държеше да знае истината. И версията на ГЕРБ, че заради личните атаки Желева не е могла да се представи в целия си блясък ще звучи все по-достоверно. Каквато и да е развръзката, благодарение на Европейския парламент и а процедурата по изслушванията на кандидат-комисарите, която е напълно прозрачна и публична, бяхме свидетели на невиждано унижение. Български външен министър, номиниран от бъгарското правителство за еврокомисар, който се черви като повтаряч и чийто отговори са определени като незадоволителни. Както написа една колега от Брюксел, да бяхте тук и вас да потупват по рамото и да ви питат много ли ви е срам. Срам ни е, но какво от това, след като не го е срам когото трябва. Не го беше срам и оня татко, който сутринта държа хората 5 минути „на клаксон”, защото за него правилата не важат. Както не важат, очевидно, и за политическия елит. Най-вероятно скандалът ще бъде замазан от правителството и от премиера, най-вероятно той ще намери начин да си отмъсти на враговете, най-вероятно Румяна Желева, дори и да не стане еврокомисар, ще продължи да се чувства уютно в себе си и на поста си. Защото явно не Съединените щати, а България е страната на неограничените възможности, дори и (или най-вече) да си с ограничени способности.

Share

вторник, 12 януари 2010 г.

"Макдоналдс" днес или надежда за утре

Каква е границата на човешката издръжливост? На търпението да правиш нещата както трябва, пък те да стават както щат? На нуждата да осмислиш живота си по собствените си критерии, въпреки че те очевидно се разминават с тези на мнозинството, от което зависиш - все пак сме демокрация! Каква е причината да упорстваш да бъдеш себе си, да отстояваш идеалите си, ако и да са наивни на фона на действителността. Поне на действителността такава, каквато ти я вменяват правителството, медиите, хората в трамвая или в университета.

Когато бях на 18, си отговарях на тези въпроси с доволна доза конформизъм: не може, ако всички смятат иначе, аз да съм права. И направих множество усилия да се нагодя към системата. Работех на 3 места, бях шерп на хора, решени на всяка цена да пробият в професията, но на чужд гръб; за да си позволя лукса да правя новини в телевизия, през уикендите работех халтура; убеждавах се упорито, че висшият пилотаж в журналистиката е да те канят на задгранични визити на президента и да водиш новини.

Стана ясно, че тъй като никога не съм можела да казвам "не мога" и да печеля покровители, няма да пробия в този бизнес. Оттеглих се, родих децата си и смятах, че съм направила правилния избор. Когато за първи път се появих на телевизионния екран, при това напълно случайно, си казах, че всички, които ме критикуват, са прави, защото знаят повече и разбират повече. И година и половина работих по 18 часа, за да докажа, че са прави. Е, не успях. Отказах се. За втори път. След това отново се върнах, за кратко.

Кратко, кратко, колко да е кратко? Колкото да разбера, че винаги съм била права, само че не съм си вярвала. Била съм права, че човек трябва да дава винаги най-доброто от себе си не заради другите, а заради себе си. Да иска максималното, за да има винаги какво още да иска. Да бъде честен със себе си, за да бъде честен и с публиката си. Години наред се питах защо избрах журналистиката за професия. Отговорът винаги е бил един и същ: защото искам да променя света. Защото вярвам, че хората може и да не могат да бъдат добри, но могат да бъдат мислещи, целеустремени, съзидателни същества. Защото ако всеки един от нас е недоволен от нещо,

заедно можем да сме критични

И да достигнем критичната маса, която е двигател на промените.

Днес на 33 години често пъти съм склонна да приема това за наивизъм, който, макар и да е трогателен, е непрактичен и непродуктивен. И да си внуша, че действителността е друга и иска от мен други отговорности и друго поведение. По-зряло, по-прагматично. И въпреки това всеки път, когато трябва да взема решение относно бъдещето си, аз отново си спомням голямата цел - да променя света. Сега, когато за трети път в живота си избирам между това да бъда журналист и да бъда каквото и да е друго, въпросът има съвсем цинично измерение - да говоря определени неща, да спазвам определена политика и срещу това да получавам определена (сигурна) заплата. Това е, което правят-вярват-убеждават ме всички. Това е, което би направила една зряла жена и една отговорна майка. И все пак, гложди ме нещо... и все пак, нали щях да променям света? Какво да дам на децата си - "Макдоналдс" сега или примера да продължат, да не спират, защото утре ще е по-добре? Да, може би никой не е променил света, като е писателствал. Може би не е намалил температурата на Земята, не е свалил престъпна власт, не е спасил човешки живот. Но ако е дал на някого повод да помисли, да се развълнува, да се почувства част от някаква идея, различна от насъщното тук и сега... Не е ли това достатъчен аргумент за всеки от нас, пишещите, обществено ангажираните, да продължи да го прави

със свободна и чиста съвест

Защото иначе ще замлъкнем, ще караме по инерция, ще спрем да мислим и да чувстваме кое е добро и зло.

За това ни трябват провокатори. С които дали сме или не сме съгласни, няма значение. Трябва да има хора, които да хвърлят камъни в блатото. За да има движение. Докато има движение, има живот. А животът е достатъчна причина човек да се постарае. Защото, както пише в една умна книга, всичко, което си струва да се направи, си струва да се направи добре.

Текстът е публикуван във в."Сега"

Share

петък, 8 януари 2010 г.

И замирисва на МВР

"Няма да се навлиза в личното пространство на гражданите, а тази възможност ще се ползва при разследването на тежки престъпления". Така премиерът Бойко Борисов реши въпроса с промените в ЗЕС, срещу които се надигна ако не обществото, то солидна (и солидарна) интернет общност. Според Борисов това му изявление обезмисля и обявения за 14 януари протест пред парламента, защото "въпросът вече е решен".

Дали? И как по-точно?

Тепърва ще стане ясно от предстоящото обществено обсъждане и дебатите в парламента. Ясно е обаче едно. МВР се опитва да спечели своето, извивайки ръцете на мобилните оператори чрез гражданското общество. Разделяй и владей! Видите ли, ние ще се откажем от интерфейса, ако вие ни давате данните до 2 часа. Ама не може, много е кратък срокът, скъпо е оборудването...мънкат операторите. Да, но това иска народа!, отсича МВР с устата на Цветан Цветанов.

"Ние сме заявили още преди няколко дни, че МВР обсъжда варианта да се лиши от възможността на този интерфейс, но някой трябва да гарантира, че в кратки срокове, не по-големи от два часа, ще можем да получим информацията, която е необходима от съответните оператори, за да можем да документираме и да си свършим нашата работа".

И подкарва позната песен, че операторите бавят данните и това фатално пречи на работата на МВР. Затова в закона трябвало да се запише срок от 2 часа, който е ясно, че е неизпълним, но пък от втория час ще текат жестоки глоби, а може и да се отнемат лицензи. В момента срокът е 8 часа и също не се спазва-пречи ли нещо на МВР да засили контрола, в това число и глобите? И какво кара МВР да смята, че след като сегашният 8.часов срок не се изпълнява, бъдещият 2-часов ще ще се спазва? Или това е идеята, че няма значение?

И замирисва на МВР- каквото и да стане, МВР печели. При това без властта да губи от авторитета си, защото хем е проявила законодателна активност, хем се е вслушала в гласа на обществото. Сега най-важното е никой да не протестира. Няма протест, няма проблем. Но виждате ли, някой трябва да плати масрафа! Защо пък да не са мобилните и интернет операторите, но и с тях ще се разберем нещо, хора сме все пак. Важното е да няма протести и някой да гарантира. Че МВР ще си свърши работата, че законите ще се спазват, престъпниците ще са в затвора, а правата на гражданите ще останат ненакърнени. Някой трябва да поеме отговорността. Ехооооо?

Share

сряда, 6 януари 2010 г.

Богоявление

Младият мъж изплува над ледените води на реката и мъчително си пое въздух. Студената струя разцепи дробовете му, очите му се насълзиха от усилието, но единственото което чуваше бяха одобрителните възгласи на тълпата. Едва тогава осъзна, че е успял.

Излезе от водата олюлявайки се, но гордо вдигнал кръста. Докато за първи път в живота си получаваше аплодисменти, си мислеше, че това е добър знак, да извади кръста на Богоявление. Работа се намираше трудно, дори и за сам човек беше проблем да изкара до заплата без заеми, а пък имаше майка и баща, двама братя и те без работа, а пък сестра му чакаше мъжа си да се върне от гурбет вече пета година. Но сега може би щеше да потръгне, все пак, божият кръст е това, мислеше си.

Темелко, Темелко, я дай тука да целуваме и ние за здраве!, провикна се възрастна жена. Той протегна сребърния кръст, тя побутна внучето си напред да целуне кръста, после се наведе сама, а накрая тикна смачкани 2 лева във вкочанените пръсти на Темелко. Последваха я и други, които също му дадоха по левче, по два, за да целунат кръста.

Когато тълпата се извървя и поляната опустя, Темелко се огледа. Видя само един човек да седи, загледан някъде в тънката мъглица над реката. Младият мъж се приближи и с дясната ръка му поднесе да целуне кръста, а лявата протегна да прибере лептата. Мъжът обърна към него големите си светли очи и поклати глава. После каза: Аз трябваше да дойда при теб, а не ти при мен. Стана, тръгна към реката и нагази в ледената вода, без да я развълнува.

Кой си ти?, попита Темелко.

Йоан, каза гласът от мъглата.

Истинската история на Темелко вижте тук:


Share

вторник, 5 януари 2010 г.

Ах, този сняг!

Когато за втори път тази зима снегът затисна София, станаха няколко интересни неща. Първо, но не неочаквано, фирмите концесионери (защо все ми звучи като консилиери?!) отново не почистиха. Този път не можели да преценят ако снегът е завалял в 7, в колко да изкарат техниката да чисти. Даже пуснали живата сила в оранжевите якета да брои колко снежинки падат на квадрат, но се оказало, че живата сила не може да намери корен квадратен от 674, а докато смятали, то взело че натрупало и те решили да не развалят хубавите преспи. Случи се и още нещо. Общината не само че не глоби фирмите, не само че не им натри публично носа, (ма неудобно е, нали те са добрите, след лошата „Новера”), ами призова столичани да се смирят пред природните сили. Е това и за Минго Герджиков е нагло. Дори Емел Етем май не се позоваваше на природните стихии с такава лекота. Значи, мисля си аз, след като официалната политика на държавата (нали София все още е столица и любим град на премиера!) е смирение пред природните сили, следващата стъпка е омилостивяването им. Е как-с жертвоприношения, разбира се. Според предпочитанията на съответните сили. За да предотратим подобни проблематични снеговалежи може да замразим истинска девица на статуята на света София. Срещу наводненията пък може да принесем в жертва 9 теленца сукалчета, заченати по САПАРД.Срещу перманентното обоклучаване на София трябва да направим курбан пред Министерския съвет, а любимата певица на премиера Ивана да изпее най-кръшното си маане, облечена с оранжева жилетка и да се помолим на стихиите на боклуците да ни отминат, поне докато построим завода. Срещу стихиите на престъпността ще ни помогне куршума, който Азис лее в клипа на „Как боли”. Макар че МВР и без това си събира гилзи от местопрестъпленията. Ето и днес, насред София, посред бял ден беше застрелян един радиоводещ, че и журналист, и апологет на мафията (пак се сетих за консилиери!). Жертвоприношение ли е, какво е. Тъкмо колегията гадаеше каква ще е шашката, дето ще отвлече вниманието от непочистения град и то взе че гръмна. Разбира се, не искам да кажа, че човекът е бил застрелян само заради снега. Но принципно е така. Всичко е заради снега. Заради онзи лош, лош сняг, който си позволява да вали през януари и да компрометира новата власт! И заради онези нагли, нагли престъпници, които ни излагат пред Европейската комисия, та сме под наблюдение, а сега и стрелят, вместо да ринат снега! И рабира се, заради Станишев и Доган, които са си пуснали топлото време и се смеят на нацията, че зъзне! Но ще дойде и техният час, а дотогава, смирение братя! Блажени са смирените, защото техните лопати ще разчистват държавата от преспите.

Снимка: Дневник


Share

петък, 1 януари 2010 г.

Новогодишна къща на плажа

Добре платен мързел на хубаво място. Такъв късмет изтеглих аз от новогодишната баница. Напук на всеобщото одобрение и шеговита завист, аз сериозно се замислих какво значи това. Тъй като така и така съм без работа и очевидно съм в процес на търсене, макар и неосъзнат, може би това е знак за посоката, в която трябва да гледам, помислих си. На първо четене пожеланието означава малко и спокойна работа за много пари. Не, това не е за мен. Аз ако не работя нещо, което изпива силите ми и не вампирясвам от умора поне веднъж седмично, се чувствам безполезна и незаслужила парите си. А това да получавам незаслужена облага напълно противоречи на характера ми. Така че, ако това ми е късметът, не го ща. Но пък може би „мързел на хубаво място” означава просто да правиш нещо, което ти е толкова приятно и ти идва отвътре, че го усещаш като мързел. Например, ако най-после напиша книгата, която си обещавам от години и все се оправдавам с липсата на време, това би било най-приятният мързел на света. Особено ако го правя в къщата край морето, за която винаги съм мечтала…Уловката е в „добре платен”. И какво, като я напиша книгата? Ще я продам на „Пайнер”? И ще я представя в шоуто на Азис? Все се сещам за „майката” на Хари Потър, бедната Дж.К. Роулинг, която гледала бебе, работела като сервитьорка и пишела на коляно в кръчмата бестселъра си. Да де, ама това се е случило в Обединеното кралство. Където все пак не били във възторг от книжката, но пък тя нали била на английски , та я оценили американците и…Всички знаете щастливия финал. Пък аз тука, в родината на дините, в татковината на Трифонов и бащиното огнище на Бареков мога да си драскуля до побъркване интелектуалщините си и най-много да създам група във Фейсбук „Мога ли да събера 100 души, които да ме прочетат”. Ако вече ви е станало лошо от самосъжаление, целта е една единствена. Експериментирам как би се реализирал късметът ми напрактика. Демек, никак. Защото идеята, според мен е, да правиш нещо, което е оценено и те кара да се чувстваш пълноценен. Това влагам аз в „добре платено”. И тъй като съм се убедила, че от всички инструменти държа най-добре писалката (е, клавиатурата на лаптопа, но както и да е) и мотиката, и отдавна съм направила избор в полза на първото, изводът е, че най-вероятно никога няма да работя това, което обичам. А винаги работата ще е задължението, препитанието, а за другото ще крада от часовете с децата си и от съня си. Защото все пак, най-важното е човек да намира време за мързел. А какво друго е мързелът освен да правиш онова, което обичаш? И все пак, ако наистина е късмет, т.е. притежава необходимата магическа сила да влияе на съдбата, може и да се сбъдне, нали? Честита нова година и на вас!


Share