вторник, 29 декември 2009 г.

История от чекмеджето

Имаше едно време един дървен чук за пържоли. Той наистина обичаше да чука пържоли, обожаваше да стоварва твърдата си сила върху меките им розови тела. Знаеше, че и на пържолите им харесва-естествено, той беше най-добрият. Когато вечер се прибираше в своето чекмедже, дори не поглеждаше останалите, лягаше си встрани от всички, с чувство на превъзходство и изпълнен дълг. Преди време черпакът се опита да се сприятели с него, но чукът директно го отряза-какво знаеш ти, кротко чакаш да стане готова супата и тогава на готово подлагаш шепата си! А аз се трудя, без мен пържолите ще бъдат жилави и безвкусни! Цедката пък се пробва да го съблазни-канеше го да излязат, хвърляше му влажни погледи...Чукът се правеше, че не я забелязва, но накрая му писна и просто и каза, виж какво, ти изобщо не си ми в категорията, ти си...обслужващ персонал!

Един ден в кухненския шкаф настъпи оживление. Всички говореха за новата отварачка за консерви-гладка, лъскава и стегната, тя си лежеше кротко точно до чука и не обръщаше внимание на интереса към себе си. Лъжиците и вилиците веднага я припознаха като своя братовчедка, заради лъскавата й метална дреха. Цедката се опита да се сприятели с нея, за да предотврати евентуално съперничество по отношение на чука. Рендето подкара на право: Ей, маце, много си отворена!, и само се засмя на дебелашката си шега. Единствено чука не обръщаше внимание на съседката си. Какво толкова се е надула, мислеше си той, все едно е голяма работа! Бройкаджийка! Само търси да се доказва! Но не е познала, аз съм шампионът тук и тя съвсем скоро ще го разбере!

И наистина, на другия ден имаше голяма вечеря с много гости- чукът оправи набързо цели 20 пържоли и се прибра в шкафа с чувство на изпълнен дълг и в прекрасно настроение. Опъна се с удоволствие в леглото си и затвори очи. И тогава чу въздишката. Съвсем лека, но отекна в съзнанието му,сякаш някой го викаше. Затаи дъх и отново я чу, този път по дълбока и леко треперлива.

-Не ти ли се струва, че е безсмислено?

Отварачката лежеше с гръб към чука, но определено говореше на него. Той се изненада не толкова, че го заговори, колкото от мекотата и тъгата в гласа й.

-Кое?-попита чука, макар да не беше сигурен, че се очаква да попита нещо.

-Това, което правим. Ти чукаш пържоли, аз отварям консерви, и двамата сме страхотни, най-добрите....Но не ти ли липсва нещо? Не си ли самотен? Да, пържолите хранят гордостта ти, но храни ли се душата ти?

-Ако говориш за религия...-започна делово чука.

-Говоря за любов.

-А.....-той не можа да каже нищо повече. Какво знае за любовта един чук за пържоли?! Или пък една отварачка за консерви?!

-Искам нещо повече от това, искам да изляза от това чекмедже, да видя света, да намеря някой, с когото да се чувствам ...истинска.

-Проблем с марката ли имаш? Та ти си от най-скъпия магазин!-възкликна чукът. Само това оставаше, мислеше си той, да се конкурирам с някакво менте!

Отварачката само се усмихна и отново въздъхна.

На сутринта чукът вече беше забравил среднощния разговор. Днес нямаше работа и цял ден се излежаваше, слушаше бръщолевенето на приборите наоколо, чу как рендето се оплаква, че зъбите му са се изтрили и най-вероятно скоро ще го изхвърлят, тирбушонът мърмореше, че го боли глава, защото снощи отворил 9 бутилки вино. Само отварачката мълчаливо влизаше и излизаше от чекмеджето, без да погледне никого, дори и чука. Той се чувстваше пренебрегнат и объркан, не беше свикнал с подобна липса на внимание. Какво искаше да каже тя с това “самотен” и “нещо повече”? Та той беше от дърво, по дяволите! Дървото няма чувства! Да де, ама и стоманата няма, а отварачката явно страдаше. Значи не беше от материала. Явно е менте, успокояваше се чука, и се чудеше как да разобличи фалшивата й самоличност пред останалите.

Един ден забеляза, че лъскавата дреха на отварачката е започнала да потъмнява. Знаех си, тържествуваше чукът! Любов, самота, глупости! Никой не ръждясва заради душата си, всичко идва от лошия материал. Ето го стария нож, отдавна е толкова тъп, че никога не излизаше от чекмеджето. Не го изхвърляха само защото беше стара семейна реликва, навремето, още когато семейството беше голямо и богато, стария баща режеше коледното прасенце с него и ножът стоеше от дясната му страна, като почетен гост на трапезата. Сега само си лежеше, не говореше с никого, защото беше прекалено горд с миналото си и прекалено подтиснат от настоящето си. Но една нощ...чукът се събуди по никое време и чу тих шепот.

-Толкова си красива-казваше ножът.

-Не, виж, вече не съм нито толкова лъскава, нито толкова силна, въздъхна отварачката.

-Красива си, виж колко нежна е сянката ти, колко е топъл гласът ти, а въздишките ти са като бели облачета над спокойно море....Когато съм до теб се чувствам отново млад и силен...Чувствам се....жив.

-Но ти си силен, виж колко е красива дръжката ти, а острието ти само ако се наточи, ще стане като ново!

-Знаеш ли, мечтая си да излезем оттук, да видим истинско небе, и морето...Навремето живеех край морето, сега искам да го видя с теб.

-Това е невъзможно, ние сме просто кухненски прибори. Не ни е писано да излезем от това чкмедже, най-много да ни изхвърлят в болкука.

-Не ни е писано и да мечтаем, нали? Но ние го правим! И да имаме чувства, а аз те обичам...Когато съм с теб не се чувствам от желязо и дърво, чувствам се ...топъл.

-И аз не се чувствам от стомана, а виж-даже не съм неръждаема!

Чукът почти не дишаше, не искаше да пропусне и дума. Отварачката и стария нож! Да не повярваш! Какво е намерила у този непотребен тъп нож! А и той, с неговия благороден род, да се влюби в една проста отварачка, която дори не е неръждаема! Чукът се чувстваше почти обиден от падението на ножа и лошия избор на отварачката. Всъщност, по-добре, че между тях не стана нищо-щеше да го е срам от другите, че се е захванал с някой от простолюдието. Чукът прекара неспокойна нощ. Заспа едва призори и сънува морето. Чудно, никога не беше виждал море, откъде знаеше как изглежда. Но беше сигурен, че е то-дори усети мириса му и почувства, че е мокро.

Когато се събуди, установи че отварачката и ножа липсват. Е, това беше, каза си чукът. Изхвърлиха ги. За миг му стана малко тъжно, помисли си, че всички това ги чака. После чувството му за ред надделя и се почувства успокоен. В неговото чекмеджето нямаха място непотребни вещи. Днес му предстоеше тежък ден-кръщаваха най-малкото внуче и щеше да има голямо угощение.

Когато се прибра вечерта, доволен и приятно уморен от работата, всички говореха само за отварачката и ножа-никой не предполагал, че между тях има нещо, да не повярва човек, тази малка кокетка и този стар горделивец, и сега какво...

-Любовта им ще процъфти на сметището, каза пренебрежително чука, с надеждата да сложи край на разговора.

-Нищо подобно, обади се цедката, старата майка ги взе със себе си в къщата край морето. Вчера я чух да казва, че се уморила от всичко и е решила е да прекара остатъка от живота си в родния си дом. Имам нужда да виждам морето, когато се събуждам сутрин, рече госпожата. Чудя се, какво ли е морето?

Чукът мълчеше. На морето...отварачката и ножа мечтаеха да видят морето. Той им се беше присмял, а сега те заспиваха под звуците на вълните. Стегнатото й тяло сигурно светеше нежно на лунната светлина, а ножа сигурно го бяха наточили и острието му проблясваше до нея, тънко и дръзко, като лунна пътека в тъмното море.

Share

сряда, 23 декември 2009 г.

Големият още е тук!

Генерално никак не си падам по Коледата и изобщо не вярвам, че стават чудеса. Ето и днес, от сутринта бродя по улиците на минусови температури, затрупана с празнично-организационни задължения. Бръснещ поглед върху новините показва, че денят е обикновен: някакви се опитали да взривят джипа на Делян Пеевски, ама той всъщност не бил негов и изобщо не се знае да е бил заплашван. Че кой ще го заплашва? На мама момчето просто е без конкуренция. Както и да е. САПАРД приключила с 500 милиона лева неусвоени средства. Е да, ама колко пък бяха усвоени за грозни хотели и все от правилните хора-питайте Доган за инструмента за разпределянето на порциите. Сериалът „Наглите” вече е на трета серия, но спрях да го следя, откакто на полицай му откраднаха коледната елха. Явно наглостта се предава заедно с острите респираторни заболявания, характерни за сезона. Бареков пък е открил топлата вода на интернета и гърми, че започва нова ера в журналистиката. А култовата „Барекада” вече ще се гледа не само в българските села, които имат 2 ефирни програми, а и по целия свят, благодарение на чудото на НТР. И на това място, тъкмо да хлопна браузъра, виждам светлината в тунела, извора на надеждата, коледното чудо: Михаел Шумахер ще се завърне във Формула 1 с отбора на "Мерцедес " през 2010 г. Този път официално и последно. Няма новина от последните месеци, която да е предизвикала повече искрена радост и трепетно очакване у мен. Защото след последния бозав и непретенциозен сезон във Формулата, какво друго й трябва освен комбинацията Шумахер-Браун-„Мерцедес”, за да стане отново истинска?! И как да не се зарадваш, на фона на родната криминално-дебелашка картинка, че един от малкото Големи в съвременния свят отново излиза на сцената. Защото те са все по-малко и на повечето им идва време наистина да се оттеглят. На кого ни оставяте, иде ми да викна? Кой ще ни служи за пример, кой ще ни вдъхновява, кой ще ни вдъхва надежда, че хората могат да бъдат толкова добри в това, което правят, че светът да изглежда по-добро място за обитаване. Колкото повече са Делянчовците и Барековците у нас, толкова повече имам нужда от такива като Шумахер, Големите, неповторимите в своята си област. Дори и да не сте фенове на германеца, на „Мерцедес” или на „Ферари”, предполагам, че ще ме разберете. Всеки от вас си има своите Големи Хора, на които вярва и които го мотивират да е все по-добър в това, което прави. Така че това е добрата новина: Шумахер се завръща в „Мерцедес” с обещанието за най-добрия пилот, автомобил и тим на пистата. И като имам предвид „новата ера”, обещана ни от Бареков , скоро няма да има нищо за гледане в родните медии. Така че, сядайте да гледаме Формулата!

Снимка: http://www.sportal.bg


Share

понеделник, 21 декември 2009 г.

Всички на пързалката!

Докато неуверено балансирах по заледените софийски тротоари, все ми се струваше, че нещо ми липсва. Гледах една банда високи дългокоси момчета, които вместо да продават компютри, бяха излезли прред магазина си, въоръжени с лопати и кротко чукаха по леда. Не става така момчета, викам си. Първо, лопатата не се държи като мишката на компютъра и второ, тоя лед е дебел колкото на пързалката на "Ариана". Пред съседния магазин за козметика две блондинки с дълги червени нокти и високи токчета нервно (и внимателно) потропваха по леда, пушейки по цигара в студа. И гледаха скептично услията на съседите си, без изобщо да планират да се пробват с подобна дейност. Макар че, както знаете, почистването на тротоарите трябва да е дело на живеещите в сградите и ползвателите на магазини и офиси. Защото ако някой невнимателен гражданин се подхлъзне и, недай Боже, се потроши, може да ги съди. А кого да осъдят нещастните хора, които след двата почивни и снеговалежни дни са заварили бетонирания лед пред вратите си? След като общината любезно остави снега да се отъпче и заледи като за световно по кънки, вместо овреме да го опесъчи и почисти, докато беше прясно навалял. И къде точно са минавали прословутите 130 снегорина, с които се похвали градската управа, след като централните булеварди са море от киша, размекната от колите, а по по-малките улици има заледени коловози, високи цяла петя? И докато балансирам по леда и си мисля тези неща, се сещам какво ми лисва. Пълчищата хора с метли и ярки жилетки, които пролетта ликвидираха за нула време „кризата с боклука”. Къде са сега тези самоотвержени бойци с мръсотията, да хванат по една лопата и да почистят и леда?! И каква беше ползата от премахването на монополиста „Новера”, който беше наследен от ен на брой почистващи фирми и сега никой не знае кой къде чисти, колко трябва да чисти и трябва ли да чисти изобщо. И след като в договора на почистващите фирми влиза само машинно почистване на голмите улици, с каква хигиенна дейност се занимава живата сила до пукването на пролетта, когато пак ще яхне метлите? И защо се смеехме на Емел Етем, като казваше, че проблемът не е, че не са почистени пътищата, а в хората, които не си седят вкъщи. Ами и сега е така. Стойте си вкъщи, гледайте новините и вярвайте, че 130 снегорина са излъскали софийските улици. Какво повече ви трябва?

Снимка: http://i.actualno.com


Share

събота, 19 декември 2009 г.

Купи ми, мамо... "батълстрайкърс"

Когато бях малка, мечтаех за кукла със златна рокля. След дълго чакане и взиране в пустите витрини на късния социализъм на една Нова година получих кутия, по-висока от мен, а вътре беше най-красивата кукла с най-невероятната истинска златна рокля. Кръстих я Златина и направо я обожавах. Години по-късно разбрах, че тъй като никъде нямало кукла със златна рокля, баба ми купила обикновена кукла и златиста коприна, а нейна приятелка ушила "златната рокля".

Мога само да мечтая да доставя подобна радост на децата си. Защото те са истински деца на своето време -"консумират" премного вещи, премного телевизия, премного внимание и са презадоволени. На тях просто не им остава време да помечтаят за каквото и да било, защото вече са го получили по един или друг начин. И не могат да му се нарадват, защото вече имат ново желание, вдъхновено предимно от телевизионните реклами. Ако питате детето си какво ще изпее на Дядо Коледа, най-вероятно ще чуете песничката за "акащото бебе" или за механичния папагал, който е досущ като истински и бил най-голямата радост за децата.

Нямам представа как Дядо Коледа се оправя с писмата, защото те са напълно неразбираеми и пълни с понятия като "батълстрайкърс", "трансформърс" и "дракони-батълморф". И докато с момчешките артикули проблемът е да се ориентираш какво точно представляват, с момичешките лично аз имам сериозен естетически проблем. Първо, всичко е розово. Ама онова брутално розово, което чак смъди на очите със своята натрапчивост. Второ, куклите са предимно два вида - бебета (които, както стана дума вече, ядат, пишкат и каквото там следва, за да е по-натуралистично) и Барбита с всичките им китайски пластмасови модификации. Платинените блондинки в пайети са досущ като излезли от "Син сити" или друг подобен храм на чалгата, с фрапантни тоалети и силен грим. Ако това не е достатъчно възмутително според вас, магазините предлагат и огромни сетове с детски гримове, червила, брокати и бижута, способни да превърнат невинната ви щерка в завършена поп-фолкзвезда.

Разбирам, че въображението на художниците аниматори не знае граници, но не искам да обяснявам на 5-годишната си дъщеря защо не може да е с червена коса, защо не може да има ботуши до над коленете и защо не е задължително да си с розови дрехи, за да си жена. Разбирам индустрията за детски дрехи и играчки, която зарибява клетите деца и техните жертви родителите с безчет детски анимационни сериали, но не може ли да пощадят поне потника и гащите от нашествието на Джак Спароу ("Карибски пирати") или Спайдърмен.

Предколедна обиколка в моловете за детски играчки ме карат да се чувствам жертва на световната антиродителска конспирация, в сравнение с която свинският грип е като обикновен пърхот. И изобщо не става дума за финансовото мародерство и свръхконсумацията, които по един или друг начин са ограничими. Става дума за тоталното промиване на детските мозъци и налагането на стереотипи, с които не можеш да се пребориш просто пробутвайки "Червената шапчица". Кой днес, по дяволите, носи такава демодирана шапка, която дори не е розова, а вълкът нито прилича на пират-призрак, нито е екипиран с пълно бойно снаряжение?! И в цялата приказка няма нито една ругатня - за разлика от популярната съвременна анимация.

Тръгнах от коледните подаръци и стигнах до възпитанието. Ще ме разберете, ако застанете пред щандовете в магазините за детски играчки, въоръжени с писмата на децата си до Дядо Коледа. Или ако погледате половин час телевизия с децата си. Или ако постоите 15 минути в училищния двор. И точно като мен ще си кажете: Мили Дядо Коледа, моля те, донеси на децата ми вълшебните приказки, които ни правеха толкова щастливи! Донеси им истински принцеси, с красиви рокли и истински рицари в сребърни доспехи! Донеси им умението да се радват на нещо не защото са го мернали по телевизията, а защото са го видели в мечтите си! Донеси им детство, Дядо Коледа, от което не бързат да си тръгнат.

И последно, Дядо Коледа, благодаря ти за моята кукла Златина, най-хубавия подарък, който съм получавала!

Текстът е публикуван във в."Сега", 19.12.2009г.

Share

вторник, 15 декември 2009 г.

Референдумът като пушилка

Доживяхме! Властта пита народа-демокрация в действие! Не че и Аристотел не е бил скептичен към способността на народа да управлява в своя полза, но когато компетентността на управляващите не достига, трябва да се компенсира с други форми. Аристотел, обаче, и цяла плеяда политически мислители след него твърдят, че народът трябва да участва в управлението като определя „дневния ред”, въпросите, които са важни за общото благо. Ето това е генерално сбърканото в България. Властта и сателитите й определят за какво ще си говорят днес хората на опашката за хляб или в обедната почивка в стола. Властта определя кое е важно и кое не, а народът само кима с глава и цъка, че пак не е разбрал за какво всъщност иде реч. Направи ли ви впечатление, че нито веднъж до тук не стана дума за общество? И как да стане, след като, за да бъде народът общество, трябва когато каже нещо, властта да го чуе. Колкото и да е слаб и неуверен гласа му, колкото и рядко да се обажда-ако бъде чуто, все повече ще заприличва на общество. Но не би. В момент когато може би не Обществото, но една сериозна общност от хора е сериозно притеснена от реалната възможност на властта да се сдобие със законови средства за следене и контрол, изведнъж властта се изтъпанва и обявява, че ще прави референдум за новините на турски по БНТ. И ...всички зяпват. Това ли е най-големия дерт на България в момента? Това ли е, от което зависи правото на хората на труд, на свобода на мисълта и словото, на личен живот? Наистина ли ГЕРБ и Атака мислят, че българите много, ама много се вълнуват от новините на турски език и ги приемат като нарушение на правата си? Точно каквото е съкращението на работниците от един завод, ударен от кризата? Или правото на МВР да знае къде си с точност до 30 метра, благодарение на мобилния ти телефон? Или масираните атаки на престъпността в последните дни по банки, офиси и пътища? Защо, след като е дошъл моментът за първия национален референдум у нас, не бяхме питани за промените в Закона за електронните съобщения? Защо не бяхме питани за промените в изборните закони? Защо не бяхме питани с колко пари да участваме във фонда срещу промените в климата-сигурно щяхме да съберем повече от срамните 20 хиляди евро, обещани от премиера. Колкото и да съм скептична по отношение на управленския капацитет на властта, изобщо не вярвам в сериозните им намерения. Това е класическа машина за мъгла в действие. Винаги когато властта не харесва потенциалната първа новина в емисиите и по страниците на вестниците, произвежда друга-с машината за мъгла. И ефектът е поразяващ-който не ще да е в мъглата, просто слага противогаз и се скрива. А останалите-те са важните, те се надишват и после отиват да гласуват. Отговорът е да. Някой знае ли какъв беше въпросът?

Share

Голямата работа


Ние, българите сме по големите работи. Идеите ни мащабни, приказките ни-на едро, а по дребните неща хич ни няма. Това може да се види както във всеки закон или важно държавническо решение, така и по улиците. И за да не говоря и аз ан гро, ето ви една малка историйка. В София, знаете, се строи метро. Икопните работи стигнаха до Лозенец. За целта кварталът прилича на строителна площадка, всичко е в кал до шия, автомобилният достъп е почти отрязан, единственият трамвай е с променен маршрут, а автобусът който го дублира е малък, рядък и естествено, нечовешки пълен. Да е за ден- два, ще го преглътнеш. Ама е за година напред, че и повече.

И ето я поуката. Голямата идея-метрото, е чудесна. Но по пътя към нея има дребни неща като осигуряването на алтернативен транспорт, на байпаси за колите, асфалтиране на ужасяващо надупчените вътрешно квартални улици, за да поемат трафика. Но ние сме над тия неща. Важни са големите приказки. Не е ли същата работа с енергийните проекти, които са подписани без да е ясно точно каква е ползата и вредата от тях, защото няма никакви ясни детайли? Същата работа е с изборните правила, защото, видите ли, членовете на секционните комисии не били обучени как точно да прилагат закона или да реагират на казуси, неописани в него. Така е и с реформата в БАН, за която всички са наясно, че трябва да се случи, но никой досега не е казал и дума как точно ще стане това и как ще се свърже с целия процес на промяна във висшето образование и науката, както и с приоритетите на страната в приложната наука и потребностите на бизнеса. Същото е и със Закона за електронните съобщения, който мащабно обяснява нуждата от следенето в интернет и засичането на разговорите с мобилните телефони, но не е така прецизен в детайлите как се гарантира, че се събира наистина само необходимата информация, само за действителни разследвания, само от овластени за това хора. Както става ясно от последния пример, понякога пропуските може би са умишлени. Така се създават законовите луфтове, през които някои, а у нас повечето хора, успяват да промушат интересите си, бизнесите си, самоличността си...Но в голяма част от случаите пропуските отразяват от една страна, липсата на компетентност, а от друга, тази толкова характерна за българските власти на всички нива липса на отношение към дребните, обикновени неща, които обаче са ежедневно препятствие пред всеки един гражданин. И които го карат да отговаря Андрешковски- реципрочно: Щом рейса е претъпкан или чакам 30 минути, няма да дупча билет. Или: щом улиците са на дупки, няма да плащам пътен данък.

Наскоро бях в Лондон. Много неща видях, но едно ме впечатли. Там както знаете, пушунето във всички сгради е забранено. В първия си ден по обяд излязох за цигара в близката градинка. За свое изумление, колкото и да търсих, не открих нито кошче за боклук, нито пепелник. Видях, че останалите хора оставят картонените си чаши по пейките, а цигарите хвърлят на земята. Искрено се възмутих. Няколко часа по-късно, обаче, в края на работния ден, в същата градинка нямаше нито един фас или чашка. Макар че за целия си престой не видях нито една лелка с метла из Лондон. Дребна работа, нали? Като английската ливада, която се коси 300 години, за да стане както трябва. Въпрос на отношение.

Снимка: http://media.snimka.bg

Share

понеделник, 14 декември 2009 г.

Визия за порциите: по А. Доган

Когато говори Доган, всички слушат. И търсят знаци. Така беше в последните 20 години, така беше и в последните два дни.

Прегледът на медийното отразяване на речта на лидера на ДПС пред Националната конференция показа, че всички журналисти до един са откроили едно послание на Доган: нуждата от промени в ДПС, за да бъдат разчистени "задръстените канали за възприемане на живия живот". Защото в партията се е оформил "политически синдром за увличане по инвестиционни проекти". А "инвестиционните политики на интереса започнаха да асимилират политическите и гражданските ценности". Интересен обрат в позицията на човек, който само преди половин година, в разгара на предизборната кампания призна, че той разпределя порциите в държавата (виж видеото). Доган стигна до там, да благодари на Всевишния, че ДПС е в опозиция, за да се пречисти. И навръх преизбирането си със 100 процента от гласовете, отново обяви, че ще се оттегли от лидерския пост. За да не бъде повече политически гръмоотвод.

Журналистите отбелязват също, че Доган не е споменал нито веднъж в над едночасовата си реч Бойко Борисов. За сметка на това е определил като глупост президетската мантра за България-енергиен диспечер на Югоизточна Европа. Червената лампичка веднага светва-Доган бие по Първанов? В един от анализите (познайте кой?!) това е дебело подчертано: Пък за президентските избори след 2 г. Борисов, ако правилно разбере посланието, ще може да разчита на реален партньор, без който нито един президент не е влизал на “Дондуков” 2. Вместо да разчита например на Костов и Сидеров, с техните все по-виртуални избиратели.”(В. „Труд”)

Знаете ли как ми звучи на мен всичко това: като деликатна подготовка на общественото съзнание, че Доган отново се връща във властта, привидно оттегляйки се. Защото, нали помните изказването му в Кочан: властта не е в това да имаш министри или да те дават по телевизията. Властта е в порциите, които разпределяш. И които получаваш. Докато по един или друг начин държиш ножа и вилицата, ти си в играта. А на сцената говориш по хамлетовски визионерски-реминисцентно и оставяш зрителите да тълкуват пророческите ти слова, които дълго ще отекват по страниците. И винаги с усещането за дежа вю.

За цитатите благодаря на колегата от в.”Дневник” Юлиана Колева

Share

четвъртък, 10 декември 2009 г.

Не гледай партиите, виж им симпатизантите

Алексей Петров се обяви за симпатизант на РЗС. Нещо като Джепето, който станал симпатизант на Пинокио. И Христо Ковачки, който бил симпатизант на „Лидер”. За симпатизант под прикритие на тази формация се смяташе и президентът Георги Първанов. Негов симпатизант пък е Людмил Стойков, срещу когото тече мъчително дело за пране на пари. Подсъдим по делото заедно със Стойков е Марио Николов, симпатизант и дарител на БСП, черпил с гъши дроб бившия премиер и лидер на левицата Сергей Станишев. Алексей Петров, за да се върнем към началото, доскоро симпатизираше на ДАНС, а после и на премиера Бойко Борисов, в качеството си на лоялен гражданин, въпреки слуховете за не до там добрите им лични отношения. И също така на Съюза за стопанска инициатива на гражданите, чийто председател е. А заместникът му Теодор Дечев се яви като независим кандидат-кмет на София в качеството си на блогър. Надявам се Алексей Петров не симпатизира и на други блогъри. И не знам дали все още симпатизира на Братя Галеви, на които уреди среща с Румен Петков, та му излезе оперативният прякор „Запалката”. Алексей Петров симпатизира и на науката, защото е доктор по икономика и ако приемат новия закон за академичното разивите, тутакси ще стане професор. И всичко това от едната симпатия!

Снимка: dir.bg


Share

понеделник, 7 декември 2009 г.

Яне Янев пише писмо до Дядо Коледа

Мили Дядо Коледа, отдавна не съм ти писал, защото и като малък не ти вярвах много. Ама този път не мога да остана безразличен. Още когато донесе на Гошко пожарната, дето си я бях поръчал, си помислих, че си корумпиран. Щото на Гошко баща му беше митничар и ти даваше контрабандно червено „Боро”. А сега вече знам, че работиш за Доган, нищо че в неговата вяра няма Коледа. Кой друг би ти платил в навечерието на Коледа да ми вземеш парламентарната група! И знам точно как се е случило. Първо си пратил Снежанка да омагьоса Тагарински, после си го причакал на служебния вход на Народното с шейната, метнал си го отзад и айде на Северния полюс. Аз като му казах на Цецо да го обяви за планетарно издирване, той се смее..А сега..иди че търси северното сияние! Знам, че и с Бойко си говорил. Щото днес като му казах, че или ми връща групата или минавам в контраатака, той ми вика:Е какво да направя, да извадя един Тагарински от ръкава ли? Ми той само Първанов така ги вади от ръкавите, ще взема при него да ида. И без това както е тръгнало, ще си остана без парламентарна субсидия тая Коледа. Продажно копеле си, Дядо Коледа, хем ти обещах да те туря на всичките 450 билборда, дето ми останаха от кампанията. Ама ти с победителите вървиш, при това двойна игра играеш-въртиш барбекюто с Доган и играеш шах с Бойко. Ама няма да оставя тая работа така. Едно врабче от двора на ДАНС ми каза, че Снежанка се сдобила с карибски тен. А джуджетата написали доклад, в който те кръстили Брадата и разкриват как подменяш „Лего”-то с китайски строители, дето не прилепват така добре. И както казах и на Бойко, ако не ми върнеш парламентарната група, минавам в контраатака! Ще те омаскаря навръх Коледа, така да знаеш. На всички деца ще кажа, че Дядо Коледа е крадец! И Гошко, дето сега е строителен бизнесмен, ще разбере, че пожарната му е от „Корекома”-а за 20 долара. Пада му се. А на Тагарински кажи, каквото е взел, да го върне, че имам да пазарувам. Щото Първанов бърка в ръкавите, ама да не е Василиса Прекрасна?! Айде и до скоро, ако не се видим, гледай ме по телевизията.


Снимка: http://razkritia.com

Share